Но сега можех да променя това. Можех да стана нещо повече от анонимно пиукване на екрана на нейния радар. На практика бях на петнайсет години и тя бе моята истинска първа любов. Сериозно го казвам. Или поне така си мислех навремето. Не беше просто залитане. Не бях просто влюбен в Роуина Денвърс — бях лудо, дълбоко, страстно влюбен! Дори казах на родителите ми как се чувствам, а за това е нужна голяма смелост. Ако тя някога ме забележи, казах им аз, това ще е една от най-големите любовни истории на столетието. Те разбраха, че говоря сериозно и дори не се пошегуваха с мен. Схванаха ситуацията. Пожелаха ми късмет — аз щях да съм Тристан, а тя щеше да е Изолда (които и да са те, татко го каза това), аз щях да съм Сид, а тя щеше да е Нанси (които и да са те, това го каза мама). Исках да впечатля Роуина Денвърс и какво от това, че знанието как се пресича улица в правилната посока не е романтично като в шекспирова пиеса? Използвам това, с което разполагам.

— Знам къде сме — казах аз.

Тед и Роуина ме погледнаха със съмнение.

— Да бе! По-скоро пак бих си сложил превръзката. Хайде, Роуина! — каза Тед и я хвана за ръката. — Всички знаят, че Харкър не може да си намери задника дори и двете му ръце да са вързани на гърба.

Тя измъкна ръката си и ме погледна. Виждах, че не е очарована от перспективата да върви пет-шест пресечки с Тед Ръсел, но също така не иска да се лута из центъра през остатъка от деня.

— Сигурен ли си, че знаеш къде сме, Джоуи? — попита ме тя.

Жената, която обичах, ме молеше за помощ! Почувствах, че мога да намеря пътя до вкъщи, дори да е от тъмната страна на луната.

— Няма проблеми! — казах с цялата увереност на леминг, който мисли, че се отправя на приятен ден край брега. — След мен, хайде! — и поех надолу по улицата.

Роуина се поколеба за миг, после обърна гръб на Тед и тръгна след мен. Той за момент я зяпаше шокиран, после махна с ръка, сякаш да каже „вървете тогава“.

— Сама се загробваш! Ще кажа на Димас да прати спасителни отряди! — извика той на гърбовете ни, после се засмя и отпраши.

Сигурно е приятно сам да си си слушател.

Роуина ме настигна и известно време вървяхме мълчаливо. Пресякохме Аркрайт Парк и тръгнахме на север — поне така мисля — по „Коринт“.

След шест пресечки осъзнах нещо много важно — добре е да знаеш къде си, но още по-добре е да знаеш къде отиваш. Което аз определено не знаех — само след минути се загубих повече от когато и да било. И което бе по-лошо, Роуина го разбра. Личеше си от начина, по който ме гледа.

Започнах да се паникьосвам. Не исках да разочаровам Роуина, но и не исках да ме види как се провалям. Затова казах: „Изчакай малко!“ и затичах напред, преди тя да успее да каже нещо.

Отчаяно се надявах да намеря друга улица или знак, които да разпозная. Завих зад ъгъла и видях една сграда в края на следващата пресечка, която ми изглеждаше позната, затова тръгнах надолу по булевард „Аркрайт“, край парка, за да се уверя.

Дори в най-добрия случай времето в Грийнвил е странно. Това се дължи на близостта до река Гранд ривър, която ни осигурява пивоварната промишленост и туристите, които идват, за да се разхождат по еко пътеките и да видят водопадите. Но тя ни осигурява и мъглите, затискащи града, щом се захлади.

Една от тези мъгли се спусна на ъгъла на „Аркрайт“ и „Коринт“. Аз навлязох право в нея и усетих как мокри лицето ми. Повечето мъгли изтъняват, когато си в тях. Но не и тази. Все едно вървях сред гъст, заслепяващ, сив дим.

Навлязох в нея, без да й обръщам прекалено много внимание — все пак мислех за по-важни неща. След като се озовах насред мъглата, видях блестящи разноцветни светлини. Странно как изглежда един град, когато от него се виждат само светлините.

Завих на следващия ъгъл по „Фолбрук“, излязох от мъглата и спрях. Бях в част на града, която изобщо не познавах. Отсреща на улицата имаше „Макдоналдс“, който никога не бях виждал, с огромна зелена карирана арка над него. Предполагам, че имаше някаква шотландска промоция. Странно! Видях го, но всъщност не го отбелязах. Бях твърде зает с мисли за Роуина, чудех се дали има някакъв начин да обясня случилото се, без тя да ме помисли за пълен идиот. Нямаше такъв начин. Щеше да се наложи да се върна при нея и да призная, че съм се загубил. Чувството беше същото, като да отидеш на профилактичен преглед при зъболекар.

Поне мъглата почти се беше вдигнала, когато се върнах назад и прекосих улицата, останал почти без дъх. Роуина още чакаше, където я бях оставил. Гледаше витрината на магазин за домашни любимци, с гръб към мен. Пресякох улицата на бегом, потупах Роуина по рамото и казах:

— Съжалявам! Май трябваше да послушаме Тед. Не е нещо, което се чува много често, нали?

Тя се обърна.

Когато бях малък — имам предвид съвсем малък, още в Ню Йорк, още преди да се преместим в Грийнвил, дори още преди Джени да се роди — си спомням, че вървях след мама в магазин „Мейсис“. Тя пазаруваше за Коледа и можех да се закълна, че не откъсвах очи от нея. Беше със синьо палто. Следвах я из целия магазин, докато натискът на хората ме уплаши и сграбчих ръката й. Тогава тя погледна към мен…

И това изобщо не беше майка ми! Беше някаква жена, която никога не бях виждал, с подобно синьо палто и със същата прическа. Разплаках се и ме заведоха в един кабинет, където ми дадоха кока-кола, намериха майка ми и всичко свърши щастливо. Но така и не забравих този миг на объркване, в който очакваш един човек, а виждаш съвсем друг.

Точно така се почувствах и сега. Защото пред мен не стоеше Роуина. Приличаше на нея, колкото могат да си приличат сестри, а и дрехите й бяха същите. Дори носеше черна бейзболна шапка, точно като Роуина.

Но Роуина много се гордееше с дългата си руса коса. Неведнъж беше казвала, че иска да я пусне възможно най-дълга и никога да не я реже.

Това момиче беше с къса прическа — наистина къса. И дори не приличаше на Роуина, не съвсем. Не и отблизо. Очите на Роуина са сини. Това момиче беше с кафяви очи. Тя беше просто момиче с кафяво палто и черна бейзболна шапка, което гледаше кученцата на витрината на магазин за домашни животни. Съвсем се обърках и отстъпих назад.

— Извинете! — казах. — Помислих ви за друг човек.

Тя ме гледаше така, сякаш бях изпълзял от канала с хокейна маска и електрически трион в ръка. Не продума и дума.

— Наистина съжалявам! — казах аз. — Грешката е моя!

Тя кимна безмълвно и се отдалечи по тротоара до първата пресечка, като непрекъснато се обръщаше назад. После побягна, сякаш я преследваха всички хрътки от ада.

Исках да се извиня, задето я уплаших, но си имах други проблеми.

Бях се изгубил в центъра на Грийнвил.

Бях разделен от другите двама членове на моя отбор.

Бях предал всичките си дребни монети.

Бях скъсан по обществени науки.

Оставаше ми само едно, затова го направих.

Събух си обувката.

Под вътрешната подметка имах сгъната петдоларова банкнота. Мама ме кара да я държа там за спешни случаи. Извадих парите, обух си обувката, развалих банкнотата на дребни и се качих на автобуса за вкъщи, репетирайки всички неща, които щях да кажа на господин Димас, на Роуина, дори на Тед, чудейки се дали ще извадя късмет през следващите дванайсет часа да хвана толкова заразна болест, че да не ме пуснат на училище до края на срока…

Знаех, че бедите няма да свършат, като се прибера. Но поне вече нямаше да съм изгубен.

Оказа се, че дори не знам какво значи тази дума.

Седях в автобуса зашеметен. Няколко пресечки след като се качих, престанах да гледам през прозореца и се загледах в гърба на седалката пред мен, защото улиците не изглеждаха както трябва. Не можех да посоча нищо конкретно, което ме притеснява, но всичко изглеждаше малко… не на място. Като зелената карирана арка на Макдоналдс. Поне да бях разбрал каква е промоцията им.

И колите… Татко казва, че когато бил малък с приятелите му лесно различавали форд и шевролет от буик. Сега всички коли изглеждаха еднакви, независимо от производителя. Но сякаш някой бе решил, че трябва да са боядисани в ярки цветове — оранжево, тревисто зелено и веселяшко жълто. Не видях нито една черна или сребриста кола през целия път.