Той стана и тръгна. Исках да му задам още един въпрос.

— Сър? Вие обвинявате ли ме за смъртта на Джей?

Светодиодното му око заблещука в студено синьо.

— Хм? Да, разбира се. Както и още петстотин души в базата. Имаш да се реваншираш за ужасно много неща, момче.

И излезе.

Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш. Дори още по-лошо. Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш, и което за капак се ръководи от армия садистични директори, и където учениците идват от различни страни и имат само едно-единствено общо нещо помежду си.

Всички те мразят.

Не можеше да е по-зле. Никой не плюеше в храната ми, никой не ме завличаше зад казармите, за да ме пребива от бой, никой не ми пъхаше главата в тоалетната и не пускаше водата, но и никой не говореше с мен, освен ако не се налага. Никой не ми помагаше. Ако вървях до класната стая по грешен път, никой не ми казваше, а когато ме видеха да тичам през плаца, плувнал в пот и останал без дъх, защото съм закъснял с пет минути… е, единствено тогава ги виждах да се усмихват, гледайки към мен.

Случайно ме събаряха, докато се катерехме по въже, получавах най-слабия гравитационен отблъскващ диск при състезание с дискове и най-старата, очукана и слаба пръчка по Магия 101, ядях сам на маса, насред претъпкана с хора зала… да, това се случваше, даже често.

Но нямах нищо против.

Дори обратно — радвах се. Не ме наказваха повече от това, което смятах, че заслужавам. Джей ми спаси живота, измъкна ме от онзи кораб насред Абсолютното нищо, спаси ме от собствената ми глупост, а аз му се отплатих, като оставих да го убият.

Ясно бе защо всички се редят на опашка да ме мразят. Самият аз всъщност оглавявах редицата.

Повей суграшица ме блъсна в лицето, закачих чашата на колана си и се обърнах към скалната стена.

— Добре! — казах. — Време е да тръгваме нагоре.

Джо мълчеше. Плесна с криле, за да отърси ледената вода и се обърна към скалата. Започна да се катери и след няколко минути аз я последвах.

Треперех. Сега обаче беше по-лесно — изглежда Джо имаше инстинкт за места, където да си пъхнеш ръката или крака, затова я следвах. Всичко беше чудесно, докато дъждът не се усили.

Погледнах нагоре. Скалата, на която бе стъпила Джо, се ронеше под краката й.

— Хей! — изкрещях и замахах яростно, за да я накарам да се дръпне.

Но тя не ми обърна внимание. После скалата поддаде и Джо се подхлъзна сред дъжд от камъчета. Падна право върху мен и събори и двама ни от скалната стена.

Полетът надолу беше дълъг, макар че двамата заедно падахме доста бързо.

Сграбчих я през кръста и се отблъснах с крака от скалата. Тя веднага схвана идеята и яростно запляска с криле. Може би не можеше да ни задържи дълго във въздуха, но на нас не ни трябваше много време.

Кацна пак на ръба, където бях изял супата си.

— Опитах се да те предупредя — казах аз.

— Да — отвърна тя. — Разбрах, че се опитваш да ми привлечеш вниманието. Само че просто не исках да те погледна.

Стоях под дъжда и треперех.

— Как се запозна с Джей? — попитах.

— Като всички. Един ден сме започнали да Бродим, той е дошъл и ни е довел тук. Най-вече ни е спасявал от бедите по пътя.

— Така откри и мен. По пътя спаси живота ми, три или четири пъти. Жертва и собствения си живот, за да ме докара тук… Но не мисля, че би се отнасял така с мен и съм сигурен, че не би допуснал да се оставя да се държат с мен по този начин.

Настана мълчание. После тя ме погледна с кафявите си очи, които сякаш виждах в огледало.

— Прав си. И аз не мисля, че би го направил. Ще кажа на другите.

После се изкачихме мълчаливо до върха на скалата, но това мълчание беше изпълнено със спокойствие.

След това нещата се промениха. Е, не много и не постоянно, но определено имаше подобрение.

А аз си мислех, че тестовете на господин Димас са трудни.

Изпитите в МеждуСвят биха накарали някой от Менса да закърши ръце. От ушите на най-добрите ни мозъчни тръстове би заизлизал пушек. Как се отговаря на въпрос като: „Невероятностният фактор на свят с обърнато време е солипсистичен или феноменологичен?“ Или: „Опишете шест приложения на анти-елемента пандемониум.“ А какво ще кажете за това: „Обяснете наличния гносис от Клипотичните същества от Седми ред.“

Опитайте да се борите с такива неща, когато едва сте изкарали тройка по Домашен бит и икономика.

Намирах се в тренировъчния лагер на МеждуСвят вече двайсет седмици. Двайсет седмици непрекъснати упражнения, уроци по бойни изкуства, за които никога не бях чувал (един от инструкторите беше от свят, където Япония се беше обединила с Индокитай, за да създаде, освен всичко останало, бойни стилове, пред които таекуондото изглеждаше като бални танци), умения за оцеляване, дипломация, приложна магия, приложна наука и един куп други неща, които едва ли ще намерите в програмата на повечето гимназии — а също и на техникумите, като стана дума.

След двадесет седмици МеждуСветска храна, интензивни тренировки, интензивно обучение — да му се не види, интензивно всичко — бях останал без мазнини като парче телешка пастърма, и се приближавах към такива мускулатура и рефлекси, каквито бях виждал да рекламират на гърба на старите книжки с комикси и за каквито винаги си бях мечтал. Освен това главата ми беше пълна с факти, обичаи и друга езотерика, която би ми позволила (теоретично) да мина за местен на голям брой Земи, където човечеството изглеждаше като мен.

Разбира се, новооткритите ми умения по хитруване и сливане с околността не биха ми помогнали много на някоя от другите Земи, за които знаехме, например тази, от която беше Джакон Хаарканен. Джакон беше пример за това какво би станало, ако в родословното дърво е имало вълк, може би преди трийсет хиляди години. Тя беше яка и дива, тежеше около 35 килограма, повечето — чисти, жилести мускули, покрити с къса тъмна козина. Имаше талант за груби шеги — обичаше да се свива на някоя от гредите в горната зала в спалното помещение и да те изненада, минеш ли отдолу, като се спусне и те събори на пода. Имаше остри зъби и яркозелени очи и все пак приличаше до известна степен на мен.

Както може би сте разбрали от описанието, Джакон беше една от по-далечните ми братовчедки.

В момента аз и тя, заедно с Джоузеф Хокун и Джерзи Хархкар стояхме на един от най-високите балкони в Базовия град, възползвайки се от рядката възможност за почивка от уроците. Наблюдавахме стадо антилопоподобни същества да профучават по протежението на тясната речна долина под нас. Беше по пладне и предпазните полета бяха достатъчно отслабени, че да позволят на охлаждащия ветрец от планетата да мине през тях. Стоях до едно дърво лигири, натежало от гроздове оранжево-червени плодове. Пред нас имаше цветни лехи с кралски лилии, циклопия, карамфили и син лотус. Имаше цикади, иглолистни растения и цветя, които не съществуваха на повечето Земи от милиони години. Комбинираните им ухания бяха достатъчни да ме замаят, особено след сухия филтриран въздух в учебните зали.

Базовият град, като други три-четири обречени плаващи градове, сред които бяха пръснати силите на МеждуСвят, нямаше фиксирано местоположение — вместо това се носеше, благодарение на съчетание от магия и наука, през свят, в който човеците все още си намираха един на друг вкусни бълхи. Все едно да живееш в постоянна обиколка на национален парк с размерите на планета, изглед след изглед от зрелищна природна красота. Плъзгахме се над върховете на гори, които се простираха на половин континент, висяхме над водопад, който никога нямаше да бъде наречен Ниагара, седяхме си в безопасност и наблюдавахме вулканични изригвания, торнадо, наводнения…

Има и по-лоши места да ходиш на училище.

Движехме се на изток заради поредната смяна във фазата. Случваше се по график. Докато гледахме, светът пред нас затрептя, после сякаш се разтопи, протече в моментни сцени от налудничавия пейзаж на Промеждутъка, и отново се завърнахме към реалността. Този път се носехме над обрулена тундра, а слънцето бе високо над главите ни. Виждах стадо зубри да препускат, а шепа мрачни мастодонти методично ошмулваха голяма върба. Въздухът беше по-студен, а в далечината видях блещукащите скали на планински ледници, докато пълзяха към нас и лъщяха като айсберг на слънцето.