— Имаш ли идея как да стигнем върха? — попитах аз, оглеждайки с тревога скалата над нас.

— Списъкът с хора, с които не говоря, е доста кратък — отговори ми тя. — Всъщност включва само теб.

После се извърна, за да погледне застигналата ни буря.

Ами добре тогава… отворих термопакета на колана си и си сипах една чаша вряща разтворима бизонска супа. Не й предложих — първо, защото тя си имаше свои пакети на колана, точно както и аз, и второ, защо да го правя? Да върви по дяволите!

Отпивах бавно от супата, за да не си изгоря езика — това нещо се сгорещяваше много бързо — и гледах Джо. По-скоро двете неща, които я правеха толкова различна от мен.

— Стига си зяпал!

— Извинявай! — казах. — Просто там, откъдето идвам, никой няма криле.

Тя погледна така, сякаш бях дъвка, залепнала за подметката й. Джо е от един от вълшебните светове. Крилете — огромни, бели и покрити с пера, като ангелските от картините — не я задържат във въздуха, когато лети, въпреки че може да ги използва, за да планира и да сменя посоката. Това, което я държи във въздуха, както каза веднъж Старецът, е убеждението, че може да лети. Разбира се и фактът, че в нейния свят наистина има магия във въздуха. Често ми се е искало да я попитам дали нейният народ произхожда от крилати маймуни, както например народът на Джакон произхожда от вълчи свят. А може просто някога, много отдавна, някакъв вълшебник да е присадил лебедови криле на гърба на някое бебе и оттам нататък всички да са започнали да се раждат с крила. Но тъй като тя бе привързана към мен точно толкова, колкото би се привързала към вируса на ебола, нямаше голяма вероятност някога да получа отговор.

Бях в лагера едва от десет дни, а имах чувството, че е минал цял живот. И то не от щастливите. Беше от онези животи, които със сигурност ти доказват, че в предишното си прераждане си бил най-малко Чингис хан и все още имаш да изплащаш кармичен дълг.

Преди десет дни се събудих в някакво брезентово походно легло в бяла стая, която миришеше на дезинфектант, а в далечината се дочуваше оркестър. Музиката беше вълнуваща, ала тъжна.

Свиреха погребалния марш.

Музиката спря. Станах от леглото и олюлявайки се леко приближих до прозореца.

На широк плац се бяха събрали около петстотин души — много различни хора. Бяха строени в редици, около някаква кутия, в която имаше ковчег с тяло, покрито с черно знаме.

Знаех чие е тялото.

И знаех чий живот спаси той със смъртта си.

На някакъв подиум стоеше мъж, който изглеждаше така, както вероятно бих изглеждал аз на средна възраст. Той тъкмо приключваше речта си, в която изреждаше все хубави неща за Джей — знаех това, въпреки че почти не чувах думите му.

После от гърлата на хората се изтръгна вик — вик без думи, вик ридание за загубата, но и вик на триумф.

В този момент кутията с ковчега заблещука, засия и затрептя. После припламна и изчезна.

Оркестърът отново засвири траурния марш, но този път музиката звучеше различно, сякаш казваше „Животът продължава!“

Седнах обратно на брезентовото легло. Явно бях в някаква болница. Намирах се в базата с куполи като балони. И видях погребението на Джей.

В този момент на вратата се почука.

— Влез! — викнах аз.

На вратата стоеше мъжът, който произнесе речта.

— Здравей, Джоуи — каза той. Униформата му беше изпъната и чиста. — Добре дошъл в Базовия град. — Едно от очите му беше кафяво, точно като моите. Другото беше изкуствено: сякаш на мястото му имаше грозд цветни светодиоди.

— И ти също си аз — отбелязах аз.

Той сведе глава. А може и да беше кимване в знак на съгласие.

— Аз съм Джо Харкър. Тук всички ми викат Стареца, най-вече зад гърба ми. Аз съм главният.

— Съжалявам за Джей! — казах. — Върнах тялото му.

— Добре свършена работа — отвърна той. — Освен това донесе костюма му, което е дори още по-важно. Имаме едва дузина такива. Вече не се произвеждат. Светът, който ги правеше… вече го няма.

Той млъкна.

Реших, че трябва да кажа нещо, затова попитах:

— Няма го? Цял един свят?

— Световете са евтини, Джоуи. Звучи ужасно, но дори в най-ужасните неща има зрънце истина. Бинарните и МАГ смятат, че световете наистина са много евтини, а животът е още по-евтин… Но да се върнем на теб. Добре направи, че върна тялото на Джей. Така успяхме да се сбогуваме с него. А в костюма бяха последните му съобщения. — Старецът замлъкна. — Помниш ли, когато те докарахме тук? Изглежда бълнуваше. Не спираше да ме викаш.

— Така ли?

— Да. Каза, че Джей е умрял заради теб, за да те спаси. Говореше за морфожа и за тиранозавърската змия и че си постъпил глупаво и си го забъркал в тази беда…

Сведох поглед.

— Да.

Той отвори един бележник и прочете:

— „Джей каза да кажа на Стареца, че съжалява, да му кажа, че съжалява, задето го е лишил от един оперативен работник. Каза, че заместникът му получава най-високите му препоръки…“

— Аз ли казах това?

— Да — той пак погледна в бележника. После попита озадачено: — Какво е МразоНощ?

— МразоНощ ли? Не знам. Джей каза, че трябва да ви кажа, че не бива да губите нито един оперативен… МразоНощ идва.

— И не каза нищо друго?

Поклатих отрицателно глава.

Старецът ме плашеше. Да, наистина той бях аз, но той беше едно аз, което бе видяло страшно много. Чудех се как ли е загубил окото си. После се запитах дали наистина искам да знам.

— Можете ли да ме върнете у дома? — попитах.

Той кимна безмълвно. После добави:

— Да, можем, но няма да е лесно, а и ще означава, че сме се провалили. Ще трябва да заличим спомените ти, да премахнем от паметта ти цялата информация за това място, ще трябва да унищожим способностите ти да Бродиш из световете… Но ако искаш, можем да го направим. Може да се чудят къде си бил, но пък времето не тече като постоянен поток между световете, така че е възможно да си отсъствал не повече от пет минути… — По лицето ми сигурно се беше изписала надежда. — Но така ли ще ни напуснеш?

— Господине, не се обиждайте, но аз дори не ви познавам. Какво ви кара да мислите, че бих се присъединил към организацията ви?

— Ами ти идваш с най-високи препоръки. Джей е казал така. Както е споменал, не можем да си позволим да изгубим и един оперативен работник.

— Аз… аз ли съм заместникът, за който говореше той?

— Страхувам се, че да.

— Но той бе убит заради мен.

— Още една причина да останеш. Загубата на Джей беше трагедия. Загубата на двама ви ще е катастрофа.

— Разбирам… — Сетих се за дома — истинския ми дом, не за безбройните различни негови сенки. — Значи можете да ме върнете обратно?

— Да, щом искаш да изклинчиш, можем да те върнем.

Затворех ли очи, виждах Джей да ме гледа от червената земя преди да умре. Въздъхнах.

— Ще участвам — казах. — Но не заради вас, а заради Джей.

Той протегна ръка. И аз протегнах своята, за да ги стиснем като възрастни хора, но вместо това той хвана дланта ми в своята огромна и твърда длан, и се втренчи в очите ми.

— Повтаряй след мен! — нареди ми той. — Аз, Джоузеф Харкър…

— А… Аз, Джоузеф Харкър…

— Като разбирам, че във всичко трябва да има баланс, заявявам, че ще направя всичко по силите си, за да защитавам и пазя Алти-лената от тези, които биха й навредили или използвали според волята си. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да поддържам и подкрепям МеждуСвят и неговите ценности.

Повторих го колкото можах по-добре. Той ми помагаше, когато се запъвах.

— Добре — каза Старецът накрая. — Надявам се, че вярата на Джей в теб ще се оправдае. Иди да вземеш екипировката си от дежурния интендант. Хранилищата се намират в квадратната сграда от другата страна на плаца. В момента е единайсет нула нула — имаш достатъчно време да се настаниш в твоята казарма и да разопаковаш багажа си до единайсет и четирийсет и пет. Обядът е в дванайсет нула нула. В дванайсет и четирийсет започваш основното обучение.