Чудовището се смъкна под нивото на земята и от звуците и от това как пръстта непрекъснато потреперваше, се досетих, че се опитва да изстърже съществото от Промеждутъка, като се удря в скалите. Не изчаках да разбера кой е победил. Вместо това се втурнах към Джей, сграбчих го за ръка и го издърпах, далеч от бойните действия. Реших, че твърде порасналото балонче няма да издържи дълго.

Спрях на 150 метра от пукнатината. Джей се строполи на пясъка. Ревът и разтърсванията от невидимото чудовище продължаваха. Виждах облаците прах и случайни парчета скала, изхвърлени нагоре. Можеше да е забавно, ако изключим нещо, което едва сега забелязах — кървава следа, гъста като боя и широка колкото дланта ми, проточила се без прекъсване от ръба на пропастта до тялото на Джей.

Ахнах и коленичих до него. Сребърният костюм бе пробит от двете страни на тялото — две огромни пробойни отляво, три отдясно, точно над хълбока. Зъбите на чудовището бяха оставили дупки с диаметър над два сантиметра и кръвта на Джей изтичаше на тласъци през тях. Нямаше начин да я спра, а и не знам дали от това щеше да има полза — той вече бе изгубил твърде много кръв.

Джей немощно протегна ръка, която аз веднага сграбчих.

— Ще те върна в МеждуСвят — промълвих, защото не знаех какво друго да кажа. — Ще минем през Промеждутъка, няма да отнеме много време… аз… толкова съжалявам…

— Млъкни! — прошепна Джей. — Няма да стане. Кървя… като три… прасета едновременно. А и мисля, че онова е отровно. Нямаш представа… колко боли… — гласът му беше глух и слаб.

— Какво мога да направя? — попитах безпомощно.

— Сложи ръката ми… на пясъка — отвърна той. — Ще ти покажа… как да стигнеш… крайната точка…

Поставих ръката му на земята. Той нарисува нещо със спазматични, резки движения по пясъка.

После спря, сякаш си почиваше. Почувствах се крайно безполезен.

— Джей? — опитах аз. — Ще се оправиш. Наистина!

Не лъжех. Изричах го, като се надявах, че това някак си ще се сбъдне.

Той ме изненада, като се надигна на лакът — другата му ръка сграбчи предницата на тениската ми и ме дръпна с изненадваща сила, докато лицето ми не спря на сантиметри от маската му. Отново погледнах трепкащото отражение на собствените си черти, гротескно отразени от повърхността на костюма.

— Кажи… на Стареца… че съжалявам… че го оставям… без… един оперативен агент. Кажи му… че заместникът ми… получава най-високите ми… препоръки.

— Ще му предам, който и да е той — обещах аз. — Но ще ми направиш ли една услуга в замяна?

Той немощно наклони глава под въпросителен ъгъл.

— Свали си маската — казах. — Нека видя кой си.

Той се поколеба, после вдигна ръка към лицето си и дръпна материала на костюма точно под брадичката. Тъканта от лицето му се превърна от отразително сребро в мътно бронзово-сиво и някак си се сви в пръстен около врата му.

Погледнах го. Нямаше никаква разлика. Маската си беше все още на мястото. Поне така помислих в началото, след шока при вида на лицето на Джей.

Разбира се, това бе собственото ми лице. Но не съвсем. Джей изглеждаше пет години по-възрастен от мен. През дясната му буза преминаваше белег, а долната част на ухото му завършваше с келоиден израстък. Но нямаше толкова белези, които да скрият кой е той всъщност.

Той бях аз. Ето защо гласът ми бе толкова познат. Той беше собственият ми глас. Или по-скоро беше гласът ми, както би звучал след пет години.

Зачудих се защо не го разбрах веднага и осъзнах, че всъщност го бях разбрал на някакво ниво. Разбира се, че той беше аз. По-готин и по-смел, и по-мъдър от мен и беше жертвал живота си, за да ме спаси.

Погледна ме с помътняващи очи.

— Движи… се…

Шепотът му почти не се чуваше.

— Сега не бива… да се губи нито един оперативен… твърде е опасно. Кажи му… МразоНощ… идва…

— Добре, обещавам.

Но очите му бяха затворени. Беше в безсъзнание.

Нямаше значение. Обещанието ме обвързваше, независимо дали Джей ме беше чул или не. Аз се чух да го давам и не исках да изживея живота си в опит да се оправдая защо не съм постъпил правилно.

Отпуснах тялото му и седнах на пети, в гърлото ми внезапно се появи буца. Не съм сигурен колко дълго стоях там и просто дишах.

После сведох поглед към фигурите, които беше начертал в пясъка.

Сигурно беше важно. Но когато разгледах символите по-добре, не видях никакъв смисъл. Приличаха на някакво математическо уравнение:

Не разбирах какво значат, само че символите някак си пуснаха корени в мозъка ми, заблестяха в окото на съзнанието ми.

Над скалите бе настъпила тишина — чувах как Джей си поема дъх, свистенето на вдигнатия от вятъра пясък и нищо друго. Не знаех откога е така, но знаех, че неравната битка между чудовището и малкия морфож е завършила. Стана ми жал за малкото сапунено мехурче — първо примамка в капана, после убито при опита да спаси мен и Джей от чудовището.

Изправих се, обърнах се и се огледах. Нямаше следа от създанията. Пристъпих напред, за да огледам по-добре.

Нищо. Само прах, който постепенно се слягаше…

Джей променяше цвета си, кожата му ставаше по-бяла. Сигурно по зъбите на съществото е имало отрова, както каза той. И ако го бях послушал и не бях постъпил толкова глупаво, той никога нямаше да се напъха сам в челюстите на смъртта, за да ме измъкне оттам. Бях се втурнал там, където ангелите вероятно наистина се страхуват да стъпват — и Джей умираше заради това. Заради мен! Аз бях виновен! Никой друг!

Погледнах към небето и дадох още едно обещание към каквото и да имаше там, към които и да слушаше, че ако Джей оживее, ако се измъкне, ако му намеря лекар и той се оправи, тогава ще бъда най-добрият, най-усърдният, най-милият, най-готиният човек на света. Ще съм свети Франциск от Асизи или Гаутама Буда и всички от този род.

Но очите му бяха затворени и той не дишаше, не се движеше, сега, в този момент, и нямаше значение какво обещавам или колко добър ще съм в бъдеще.

Нищо нямаше значение.

Той беше мъртъв.

Не можех да го оставя.

Сигурно ще ми се смеете, ала не можех. Разумът ми казваше да го оставя. Ако можех да изкопая гроб, вероятно щях да оставя Джей в пустинята на границата край ръба на Промеждутъка. Но наоколо се виждаше само изпечена, твърда червена пръст, покрита с тънък слой пясък.

Затова се опитах да го тегля. Той не помръдна. Знам, че беше по-тежък от мен, но въпреки това успях да му помогна да се измъкне от ръба на пропастта преди десетина минути — в този миг осъзнах, че вероятно така съм изразходвал и последните грамове адреналин в тялото си. Сега, след като опасността бе преминала, шансът да го поместя бе все едно да изтегля „Титаник“ със зъби.

Чудех се дали тежи толкова заради металния костюм. Разгледах го, търсейки закопчалка или цип.

Нищо не открих.

Зад мен се разнесе приглушен звук и щом се обърнах, видях малкото същество от Промеждутъка. Морфожът се носеше във въздуха, плаваше в пространството като амеба с размера на котка и блестеше във всички цветове на дъгата.

— Здрасти! — казах аз. — Поне ти си добре… Но Джей е мъртъв. Май трябваше да те оставя там с онзи тиранозавър.

Цветът на сапуненото мехурче се промени към доста нещастен оттенък на лилавото.

— Не говоря сериозно — успокоих го аз. — Но той ми беше… приятел. Той беше аз, в известен смисъл. Ала сега е мъртъв и аз дори не мога да го върна у дома. Твърде е тежък.

Лилавият цвят се затопли, докато накрая съществото засия в нежен нюанс на златното. Протегна нещо, което не беше крайник, но не беше и пипало — предполагам, че се нарича псевдопод, ако думата означава това, което си мисля — и докосна металния костюм точно над сърцето.

— Да — казах аз. — Мъртъв е.

Съществото запулсира в златно — в раздразнено златно — и потупа точно същото място от костюма.

— Искаш да го докосна там ли?