То отново промени цвета си — в ясно синьо, в доволно ясно синьо. Пипнах с пръст там, където докосна псевдоподът, и костюмът се отвори като цвете на слънце. Джей беше облечен в сиви боксерки и зелена тениска. Тялото му изглеждаше много бледо. Измъкнах костюма. Тежеше цял тон. Добре де, може би трийсетина килограма. Амебата все още се мотаеше наоколо, сякаш се опитваше да ми каже нещо. Протегна псевдопод с ален връх към сребърната маса на костюма, който лежеше на купчина върху червената земя. После посочи към мен и по балонестото му тяло се появиха трептящи сребърни вени.

— Какво? — попитах ядосано аз. — Де да можеше да говориш…

То посочи сребърния костюм, който вече беше избледнял до сивия цвят на боен кораб, после пак посочи към мен.

— Мислиш, че трябва да го облека ли?

То засия в синьо, в същия нюанс, в който изпадна преди малко. Да, трябва да го облека.

— Чувал съм за говорене с език — каза аз. — Никога не съм чувал за говорене с цвят.

После вдигнах костюма — който сега приличаше на наметка с формата на морска звезда — и го увих около мен. Той провисна тежко и от това ме заболя гърбът. Сякаш бях наметнал оловно одеяло. Беше студен и мъртъв. Не бих могъл да извървя и десетина крачки с това на гърба си.

— Сега какво? — попитах амебата.

Тя се оцвети в озадачен оттенък на зеленото, а жълти и пурпурни линии пробягваха по повърхността й в бърза последователност. После колебливо посочи точка в средата на костюма, на гърдите ми. Докоснах я.

Нищо не се случи.

Докоснах я пак. Ударих я. Потърках я. Стиснах между палеца и показалеца колкото можах по-силно — и изведнъж оловното одеяло, което ме покриваше, оживя. Започна да тече и да се процежда, спусна се по тялото ми и ме покри от глава до пети. Зрението ми се затъмни, когато премина през лицето ми. За миг почувствах чиста, задушаваща паника — а после отново виждах и то по-добре отпреди, можех и да дишам.

Погледнах тялото си — виждах сребърната покривка, но също така виждах и вътре. Беше нещо като дисплеите, които военните пилоти използват в самолетните кабини. Виждах златната бутилчица и нещо, което приличаше на оръжие, както и предмети, които не познавах. Явно бяха в някакви джобове. Освен това виждах собственото си тяло.

Вече ми беше топло, освен на лявото рамо, където костюмът бе повреден от магията на лейди Индиго, и на местата, където беше пробит.

Наблюдавана през огледалната маска, амебата изглеждаше дори още по-странно. Сякаш гледах нещо огромно през бинокъл, обърнат наобратно. Знаех, че не е по-голямо от котка. Но някак си не можех да се отърся от мисълта, че всъщност е с размерите на небостъргач, само че отдалечен на петнайсет километра. Имаше ли някаква логика в това?

— Имаш ли си име? — попитах аз.

То засия в стотици цветове. Приех го за „да“. Проблемът е, че не говорех с цветове.

— Ще те наричам Ню, от „нюанс“ — казах му аз. — Това е шега. Не от забавните, а от другия вид.

То просветна в златно, което приех като знак, че няма нищо против.

Наведох се, вдигнах Джей и го метнах на рамо. Все още усещах тежестта му, но сякаш костюмът бе поел по-голямата част от нея. Все едно тежеше едва десетина килограма.

После си помислих: {MC}: = Ω/∞ и тръгнах за базата, понесъл тялото на Джей на раменете си, подобно на сиукски ловец, понесъл елен към лагера.

Ню известно време пулсираше във въздуха край мен, докато не стигнах до пътеката, която чувствах, че ще ме отведе до Земята, където се намираше базата на МеждуСвят.

Ще ми се да можех да го обясня по-добре. Усещах, че е там, както усещаш с езика си мястото в зъба, откъдето е изпаднала пломба. Можех да го почувствам.

Време беше да Бродя.

Което и сторих.

Последното, което видях от онова място, бе Ню, пулсиращ може би леко тъжно във въздуха зад мен. После тази сцена бе заменена от…

Нищо…

Речен бряг…

Част от град…

Хиляди очи, всяко от които се отваряше и затваряше самостоятелно, и всички гледаха в мен…

Тревиста равнина, а в далечината — лилавеещи планини.

И изведнъж се озовах там, където и да беше това „там“. Знаех го. Чувствах го в съзнанието си.

{MC}: = Ω/∞ нямаше да ме отведе по-далече.

Но наоколо нямаше нищо. Бях насред пустеещи пампаси, съвсем сам. Положих тялото на Джей върху тревистата земя. Реших, че или хората от базата му — от МеждуСвят, каквото и да беше това — ще дойдат и ще ме открият, или няма да го направят, но съвсем откровено, не ми пукаше.

Натиснах с пръст мекото място под брадичката, усетих как костюмът се отдръпва от лицето ми и топлият въздух погали бузите ми. После, съвсем сам, на милион милиони километри от навсякъде, се разплаках — за Джей, за родителите ми, за Джени и за хлапето, за Роуина и за Тед Ръсел, за господин Димас и за всички нас.

Но най-вече плачех за себе си.

Плаках и подсмърчах, докато не остана вече нищо, с което да плача, и тогава продължих да седя там, по лицето ми сълзите изсъхваха, а аз се чувствах празен и изцеден, докато слънцето не залезе, а градът в тревата се появи над пампасите, левитирайки тихо на около два метра над земята. Спря на двайсет метра от нас с Джей и група хора, които доста приличаха на мен, дойдоха, взеха ни и ни отведоха.

Бях се вкопчил с всички сили в стръмната скала. Почти се сливах с нея със сивия си гащеризон и обувките за катерене. Към колана ми беше прикрепено въже, което ме свързваше с катерачката на около три метра над мен. Тя ме мразеше от все сърце. Това донякъде усложняваше положението, защото свободата, топлината, добрата храна и пътят към базата бяха на трийсетина метра над нея.

В моето сегашно положение, трийсетте метра си бяха равни на трийсет километра. Бях гладен, беше ми студено, пръстите на ръцете ме боляха, боляха ме и пръстите на краката. Да не споменаваме и всичко останало между тях.

Около главата ми бе увита невро-мрежа, кодирана да ми пречи да Бродя извън района, ако случайно ми се отвори такава възможност. Със сигурност щях да го направя, ако я нямаше мрежата. Повярвайте ми, беше изкусително, особено след като запръска суграшица — мокра, леденостудена смесица от дъжд и сняг, от която подгизнах, а после замръзнах. Перфектно! Започнах да треперя толкова силно, че едва се държах за скалата.

Зад мен някой се изкашля. Обърнах се много внимателно.

Беше Джай. Той е от онези, които изглеждат точно като мен, само че кожата му е орехово кафява. Беше навлякъл бяла роба и седеше с кръстосани крака. Всъщност се носеше с кръстосани крака на около петдесет метра над земята.

— Дойдох да видя как се справяте — каза той с лек акцент. — Дъждът прави катеренето по-проблематично. Ако при тези обстоятелства решите да приключите изкачването, няма да го възприемем като провал.

Зъбите ми тракаха като зарчета в чаша и почти не чувах какво казва Джай.

— Какво?

— Искате ли да прекратите изкачването?

Както споменах по-рано, тази идея беше много изкусителна. Но проблемите ми бяха повече от достатъчно и без да ми лепнат клеймото страхливец.

— Ще продължа! — казах аз. — Дори изкачването да ме убие.

— Това — отвърна неодобрително той — не е вариант.

Джай си падаше кретен, но поне признаваше съществуването ми. Той се понесе леко нагоре към лагера на върха на хълма.

Продължих да се катеря. Стигнах до дълбока пукнатина в скалата. Изкачих я като комин, като ожулих здраво ръцете и гърба си. След почти цяла вечност стигнах издатина на около десет метра от мястото, от което тръгнах, и видях момичето, с което се катерех. Тя се бе сгушила до едната страна на ръба, далеч от шибащата суграшица. Май не й беше много удобно — факт, от който се опитах да не изпитвам твърде голяма наслада. Тя едва-едва ме погледна, като стигнах при нея. Беше вперила очи в небето.