И после тя ме прегърна. Лицето ми беше мокро, но не знаех дали от нейните, или от моите сълзи.

— Никога повече няма да се видим, нали? — попита мама.

Аз поклатих отрицателно глава.

— Заповядай — каза тя. — Направих го за теб. За сбогуване. Не знам какво друго мога да ти дам.

Тя измъкна от джоба си малко камъче на верижка. Изглеждаше черно, но когато върху него попадна светлина, заблестя в синьо и зелено, като крило на скорец. Тя го закопча на врата ми.

— Благодаря — казах аз. — Прекрасно е… — После добавих: — Ще ми липсваш!

— Не можех да заспя — обясни тя. — Така имаше с какво да се занимавам. — После добави: — И ти ще ми липсваш. Върни се, когато можеш… След като спасиш вселената.

Кимнах.

— Ще кажеш ли на татко? — попитах я аз. — Кажи му, че го обичам. И че беше най-добрият татко, на когото някой би могъл да се надява.

Тя кимна.

— Ще му кажа. Мога да го събудя, ако искаш?

Аз поклатих глава.

— Трябва да тръгвам.

— Ще почакам тук — каза тя. — За малко. В случай, че се върнеш.

— Няма — казах аз.

— Знам, че няма — отвърна мама. — Но ще почакам.

Аз излязох в нощта.

Навън бе под нулата. Плъзнах се в умствена настройка, която би трябвало да е изтрита от главата ми, и започнах да се оглеждам за потенциален портал.

Надявах се наоколо да има някой — не ми харесваше идеята да бродя (без главно Б) твърде далеч в такова време. Не мога просто да отворя портал към Промеждутъка, където ми се прииска. Ще ми се да можех, но не става така. Трябва да има известни сходни точки в пространство-времето, а те идват и отминават. Все едно да си хванеш такси — ако имаш късмет, някое ще спре пред дома ти, но е по-вероятно да почакаш известно време, дори да се наложи да идеш до най-близкия хотел или ресторант, където има пиаца за таксита. Има такива места, където е твърде вероятно да намериш потенциални портали. За съжаление, те не винаги са край ресторанти или хотели.

Може да звучи странно, но не си позволих да мисля за разговора с мама. Просто трябваше да се справя с твърде много изненади — усещах как клапите в мозъка ми заплашват да избухнат и при най-малкия намек да се замисля. Затова се концентрирах върху търсенето на портал.

Не почувствах слабото смъдене в главата, което обикновено указва, че наблизо има такъв, затова поех надолу по улицата, а дъхът ми излизаше от устата като облачета. Улових се как се чудя какви ли биха били сапунените мехури, които по-рано правех за хлапето, при температури под нулата.

Миг по-късно разбрах — в известен смисъл.

Ню се появи изневиделица в нощта и се зарея над мен. Пулсираше в тревожен спектър: зелено, оранжево, жълто, перлено. Мина ми през главата, че шарките му може да са дори още по-сложни, отколкото бях предполагал — че вместо да са симптом на основни емоционални състояния, може всъщност да са език. Защото той определено искаше да ми каже нещо.

Когато се увери, че привлече вниманието ми, той духна напред, спирайки от време на време, за да е сигурен, че го следвам. Което аз правех. Стигнахме до малък парк — на практика нищо повече от морава без къща в дъното — намираше се на шест пресечки от дома ми. Ню изглежда ме чакаше.

Знаех какво иска. Опипах за зараждащ се портал и знаех, че ще има такъв. Открих го.

Погледнах към Ню, който търпеливо плуваше във въздуха.

— Благодаря, приятел! — казах.

Настроих съзнанието си към това транспространствено сходство като ключ към ключалка, отключих и отворих широко вратата.

Зад нея се намираше променлив, неустойчив пейзаж, който изглеждаше като от комикс за „Доктор Стрейндж“. Изправих рамене, огледах се за последно, поех дълбоко въздух — и започнах да Бродя.

Влязох в Промеждутъка. Ню не се виждаше никъде, от което, честно казано, ми стана по-леко.

Не ме разбирайте погрешно — бях благодарен на мъничето, но ако не го бях срещал… ами, животът ми щеше да е невъобразимо по-прост. Джей щеше още да е жив, например. И може би аз все още щях да съм щастлив у дома със семейството си, а не да се опитвам да спася Алти-лената или каквото и всъщност да се опитвах да направя.

Застанах на една скала, която усещах по начина, по който мирише пресен риган, и която се премяташе през лудостта на Промеждутъка в трещящо арпеджио от боботеща музика. Яхнах я, както сърфист яхва сърфа, и се замислих накъде да тръгна след това.

Казах, че си спомних всичко, но не беше съвсем така. Спомних си почти всичко. Но колкото и да ровех из главата си, не можех да открия ключа, който ме пуска до Базовия град. (Имаше нещо… някакъв начин… но ми се изплъзваше като името на човек, което си знаел и със сигурност започва със „с“… освен ако не започва с „л“, с „в“ или с „у“. Нямаше го. Предполагам, че беше логично — от всичките ми спомени именно ключът към МеждуСвят Прим би бил най-голямата тайна.)

Междувременно, някъде отзад в главата ми, един глас шептеше: „Готови сме да нападнем световете на Лоримаре. Илюзорните входове, които ще създадем, ще направят контраатаката или спасението невъзможни. Когато се захранят, обичайните координати на Лоримаре ще отключат въображаеми сенчести царства под наш контрол. Когато имаме на разположение още един качествен Харкър, ще разполагаме с цялата нужна мощ, за да изпратим флотата. Императорът на световете на Лоримаре вече е един от нашите…“

Думите на лорд Сатър не ми говореха нищо, когато ги чух за пръв път от устата на Скарабус — бяха просто поредното от твърде много неща, които не разбирах. Но сега, в светлината на случилото се, звучаха със съвършена и ужасяваща логика.

Илюзорни входове, водещи към въображаеми сенчести светове.

Сенчести светове, като онзи, в който се озоваха шест деца, тръгнали на тренировъчна мисия да намерят сигнален маяк. Мислехме, че отиваме в един от световете на Лоримаре, а вместо това се пъхнахме в сенчесто измерение. Тази тема бе спомената като теоретична възможност в един от часовете в Базовия град. Наричаха ги „крайречни светове“ по подобие на езерата със странна форма, които понякога се образуват, ако меандрираща река пресече част от самата себе си. Мислете за реката като за времеви поток, а за крайречното езеро като за отрязък от реалността, който някак си е прищипан и обречен да се върти в една и съща затворена линия на съществуване отново и отново. Тази реалност може да съществува от секунди до години, дори до векове. Работата е там, че е откъсната от Алти-лената и може да бъде засечена или достигната не по-лесно от теоретична вселена във вътрешността на черна дупка.

Ако магьосниците на лорд Сатър някак са успели да отворят път към тези сенчести измерения, можеха да им направят заблуждаваща магия и така да ги накарат да изглеждат както те поискат — а после да ни изтеглят оттам в някой от световете на МАГ. И точно това бяха сторили. Нямаше никакъв начин да засечем измамата, нито чрез инструменти, нито чрез Бродене. Съвършен капан!

Но след като веднъж е отворено, това сенчесто царство вече не е недостъпно. Все още помнех как да стигна до него.

Не можех да се върна в МеждуСвят. Нямах нужното знание. Е, добре тогава, това не означава, че не мога да започна да търся приятелите си.

Представих си координатите, които ни отведоха в капана, и внимателно ги отворих със съзнанието си.

Огромна, яйцеподобна врата се появи на няколко метра пред мен със скърцане и с аромат на горчив шоколад.

Не минах през нея. Просто гледах и чаках. След миг вратата отново се затвори, после се сви до размерите на едно нищо и изчезна. Обаче там, където бе стояла, остана тъмно място като сянка, което се набръчка и заплющя, подобно на знаме под бурен вятър.

Това беше вратата към капана. Това беше порталът, който водеше към сенчестото измерение, в което отведох отбора си.

Там отивах сега.

Пристъпих към Бродене към сенчестата врата. Но преди да успея да вляза, внезапно нещо ми се изпречи, подскачайки в пространството. Беше балон с размерите на голяма котка, който ми препречи пътя.