Увих въжетата около мачтата, завързах ги за горния и долния й край. Не би могла да спечели награда за дизайн, но щеше да свърши работа. Поне се надявах да свърши.

— Добре — казах. — Да се надяваме, че в Абсолютното нищо няма много инерция. Джозеф, как си в хвърлянето на копие?

— Защо?

— Защото — отвърнах му — искам да ни метнеш през портала.

Всички ме зяпнаха с онзи особен поглед, запазен за човек, на когото си възлагал последните си надежди, но накрая откриваш, че е непоправимо луд.

— Ти си ненормален! — отсече Джакон. — Луната ти е отнела разсъдъка!

— Не — казах й, всъщност го казах на всички тях. — Има си съвършена логика. Ще се хванем за въжетата, а Джозеф ще засили мачтата през портала. Той все още е доста голям, въпреки че бързо се свива. Достигаме го, отварям го и Ню ще пренесе Джозеф през него.

Те се спогледаха.

— Така казано, звучи много просто — промърмори Джо.

— Звучи така, сякаш червеи са ти изгризали мозъка — заяде се Джакон.

— Чиста лудост! — съгласи се Дж/О. — Срив на нервните системи!

— Джозеф — каза Джай, — ще можеш ли да ни хвърлиш толкова далеч?

Джозеф се протегна и претегли дължината на мачтата. Тя беше дълга като телефонен стълб, но по-тънка. Той изсумтя с усилие, после кимна.

— Да — каза. — Така мисля. Може би…

Джай затвори очи. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, сякаш медитираше. После каза:

— Много добре! Да бъде както казва Джоуи.

— Ню — казах аз. — Трябва да останеш тук, на палубата, и да пренесеш Джозеф при нас, след като потеглим. Ще се справиш ли?

В едно малко балонесто ъгълче се появи зелено сияние.

— Откъде си сигурен, че изобщо те разбира? — попита Джо.

— Да имаш по-добра идея? — отвърнах й аз.

Тя поклати глава.

Избутахме мачтата към борда на кораба с връх, насочен леко нагоре и към портала, който пулсираше като холографска мъглявина в пустошта на стотина метра от нас.

— Хайде! Да го направим! — казах на Джо.

Всички с изключение на Джоузеф се струпаха около мачтата и здраво се хванаха за въжетата.

— Добре! Джоузеф, давай!

Той затвори очи. Изсумтя. После бутна.

Бавно започнахме да се отдалечаваме от кораба. Падахме, летяхме, приближавахме портала, движехме се из Абсолютното нищо.

— Получава се! — изкрещя Джакон.

Сър Айзък Нютон е първият човек (поне на Земята), който е обяснил законите на движението. Нещата са доста лесни — един обект (да вземем например една мачта с петима млади междудименсионални командоси, висящи по нея), ако е оставен сам на себе си, според първия закон ще поддържа състоянието си неизменно. Съгласно втория закон промяна в движението означава, че нещо (като Джозеф) е въздействало върху обекта, а третият закон постановява, че за всяко действие има противодействие със същата сила, но с противоположна посока.

Първият закон, така, както го виждах аз, означаваше, че трябва просто да се носим към бързо свиващия се портал, докато стигнем там. Наистина, имаше въздух или етер, или нещо, което можехме да дишаме, но простото атмосферно триене не би ни забавило толкова, че да ни спре, преди да я достигнем. Така че планът ми беше непоклатим, нали?

Проблемът е, както казах преди, че има някои места, където научните закони са само възможности и то доста спорни възможности и където вълшебната мощ може да е по-силна от законите на науката. Абсолютното нищо бе едно от тези места.

И членовете на МАГ го знаеха.

Все още бяхме на трийсет метра от портала, когато спряхме. Просто спряхме и увиснахме в пространството.

А после, някъде иззад гърба ни, долетя глас, сладък като отровен бонбон. Глас, заради който бих умрял, и то не толкова отдавна, само и само да чуя една-едничка похвала. А от израженията на другите разбрах, че някога и те са се чувствали по същия начин.

— Не, Джоуи Харкър — каза гласът. — За теб няма измъкване в последния момент.

Всички заедно, и петимата, както и Джоузеф на „Малефик“, като един се обърнахме, и видяхме лейди Индиго.

Тя се рееше във въздуха, между нас и „Малефик“, но встрани, едната й ръка все още бе повдигната, все още в позата, с която бе направила магията, с която ни бе спряла. Докато говореше, вдигна и другата си ръка и започна да се отдалечава от „Малефик“ и да приближава към нас.

— Поздравявам те, Джоузеф Харкър! — каза тя, когато ни доближи. — Направи нещо, което никой не смяташе за възможно. Унищожи „Малефик“ и мисията му. Лорд Сатър вече се върна в МАГ Прим. Натовари ме със задачата да те върна при него. Нямам търпение да го направя, повярвай ми. След като завладяването на световете на Лоримаре бе спряно, единственото, което изпълва времето му, е мисълта как да ти отмъсти.

Лейди Индиго кацна в края на мачтата и започна да изписва във въздуха светлинната следа на същия онзи знак, който бе използвала върху мен — отдавна, в един от безбройните алтернативни Грийнвили. Докато жестикулираше, започна да произнася Думата, която щеше да ни постави в нейно подчинение.

Знаех, че трябва да сторя нещо или всичко щеше да е свършено. След като завоевателната му мисия бе унищожена, нищо не можеше да спре лорд Сатър да не използва всичките си умения и знания, които притежава, за да изтръгне тайната на МеждуСвят от умовете ни. Ако лейди Индиго завършеше тази магия, всичко приключваше, за всекиго.

Но не знаех как да я спра. Един поглед към съотборниците ми показа, че те вече попадат под нейното чародейство — очите им ставаха стъклени, мускулите им се втвърдяваха. И аз усещах как ме гъделичка в ъгълчетата на съзнанието ми, съблазнително нашепва колко лесно и правилно би било да правя всичко, което ми каже…

Магията й бе почти завършена. Думата отекваше във въздуха, пулсираше в ритъм със светещия Знак. Усетих как ръката ми се вдига, започва да оформя жест на подчинение към нея, към лорд Сатър, към МАГ…

Трябваше някак си да я разсея. Огледах се за нещо, което да метна по нея, да наруша концентрацията й. Бръкнах с лявата ръка в джоба си, като знаех, че е безполезно — и юмрукът ми се сключи около кесийката с прах.

Почти спрях да мисля. Вместо това просто действах — измъкнах кесията от джоба и я метнах.

Не знаех какво ще стане — ако изобщо стане нещо. Това си беше чисто и просто жест на отчаяние. Както казах, надявах се най-много за малко да наруша концентрацията й.

Но се случи много повече.

Кесията я удари и се изпари, като изпусна странна пурпурна пудра.

Червеният прах се завихри около лейди Индиго и я обгърна в миниатюрна вихрушка. Тя изглеждаше изумена — а после, уплашена. Махна с ръка в предпазен жест, отвори уста да изрече отблъскващо заклинание, но нищо не излезе. Прахът се вихреше все по-бързо и по-бързо и усещах, че мощта на чародейството й отслабва. Погледнах към другите и видях, че и те се освестяват. Което означаваше, че имаме шанс — един и само един — да се измъкнем.

В котелното порталът беше дълъг около трийсет метра. Стана около петнайсетина, когато потеглихме. Сега започваше да се изпарява в нищото.

— Джо! — извиках аз. — Започни да биеш с криле! Джай, можеш ли да ни левитираш към портала?

— Не съм съвсем сигурен — призна той.

— Бъди сигурен! — казах. — Дай всичко от себе си!

Колкото до мен, аз се концентрирах върху портала. Аз съм Бродещ все пак. Опипах и бутнах. Протегнах се със съзнанието си. И с всичките си налични сили задържах портала отворен.

И бавно, о, толкова ужасно, ужасно бавно, като влак, преминаващ през малък град в американския Юг през горещ летен ден, мачтата започна да се движи към портала.

— Получава се! — изкрещя Дж/О.

Хвърлих бърз поглед към лейди Индиго, за да се уверя, че тя продължава да не е проблем. Не изглеждаше да е. Сега в пурпурната вихрушка проблясваха светлини и всяка една сякаш я осветяваше отвътре, сякаш плътта й за миг бе станала прозрачна, излагаща костите й на показ. Сега тя се мяташе като в агония, устата й бе отворена в крясък — крясък, който никой не можеше да чуе.