Татуираният мъж се наниза на меча на Дж/О.

Победният вик на Скарабус бе прекъснат. Той не извика — не се чу и звук. Просто сграбчи металната дръжка и зяпна Дж/О с изумление.

После падна на пода — и тогава адът се отвори.

Кожата му закипя. Сякаш всичките му татуировки са били пленени в плътта му и смъртта му ги освободи. Чудовища, демони, неща, които не можех да назова — всички се надигнаха и побягнаха от него, разширяваха се и ставаха все по-плътни…

А после потрепериха и за миг застинаха насред полета си.

След това сякаш гледах филм на обратно. Татуировките бяха засмукани обратно във водовъртеж от мастило и очертания, и след секунди отново бяха върху кожата му. Скарабус се надигна на лакът, изкашля червена кръв и я избърса с изрисуваната си ръка.

— Току-що ти ми коства един живот — обърна се той към Дж/О. — Един живот! Ти, малко чудовище!

От мястото си до мен Джай попита спокойно:

— Сега ще ни придружиш ли до лорд Сатър, без да ни навредиш?

— Нямам избор — отвърна Скарабус. — Дадох клетва. Във въздуха има твърде много сурова магия, за да се отметна.

Двама войници му помогнаха да се изправи, докато Джай, Джозеф, Джакон и аз слязохме при Дж/О и Скарабус в залата с двигателите.

— Добра работа! — казах на Дж/О. Наистина го мислех.

Той сви рамене, но очите му заблестяха от удоволствие.

Затичахме се, колкото можехме по-бързо, нагоре по тесните дървени стълби. Всяка палуба, през която минавахме, бе в истински хаос — хора и неща, които не бяха хора, изпадаха в паника, бягаха, крещяха.

Скарабус ни проклинаше и искаше да забавим ход. Той бе някъде зад нас. Не му обърнахме внимание. „Малефик“ нямаше да издържи още дълго.

— Прилича повече на „Титаник“, отколкото на „Малефик“ — казах на Джо, докато опитвах да си поема дъх. Стълбите бяха много.

— Титаник ли?

— Голям кораб от моята Земя. Ударил се в айсберг. Потънал. Някъде около хиляда деветстотин и дванайсета.

— А, ясно — каза тя. — Като катастрофата с „Кинг Джордж“.

— Все тая — отвърнах, когато голям къс от кораба се отчупи встрани от нас и се запремята надолу към Абсолютното нищо.

Продължихме да тичаме нагоре по стълбите, по коридорите и пак по стълбите. После пристигнахме пред аудиторията — мястото, където за последно видях лорд Сатър, преди около час.

И аз спрях.

Другите също спряха.

— Хей — каза Джозеф. — Проблем ли има?

— Той е вътре — отвърнах аз. — Не ме питайте как знам.

Джай кимна.

— Много добре — каза той.

Джозеф ритна вратата и всички влязохме.

Залата беше тъмна, единственият източник на светлина бе светулково-зелено зарево в другия й край. Стояхме край вратата — никой не искаше да направи и крачка навътре — докато очите ни свикнат с чернотата.

После от мрака се чу някакво медено ръмжене.

— Здравейте, деца! — каза лорд Сатър. — Дошли сме да злорадстваме, така ли?

Пристъпихме навътре. На фона на зеленото сияние се очерта черна фигура.

— Не — каза Джо, — ние не злорадстваме. Ние сме от добрите.

Изсумтяване. Светлината от заревото стана малко по-ярка.

Сега видях какво беше това. Душите на Бродещите, онези от стъклениците, висяха във въздуха, притиснати една към друга като огромен рояк пчели. А пред тях, бръкнал дълбоко в центъра на рояка, стоеше лорд Сатър. Изглежда държеше душите на едно място, но усилието явно му струваше доста енергия и сила. Хриптеше повече от обикновено и не се обърна да ни погледне, когато приближихме.

— Вие, създания, ми причинихте страшно много проблеми! — рече задъхано лорд Сатър. — Освобождаването на тези призраци ми струваше кораба и завладяването на Лоримаре.

— И МразоНощ ли? — попитах аз.

Тогава той се обърна и ни погледна, а роякът запулсира по-ярко. Една светлинка се откъсна от цялото, изсвистя към лицето на Сатър и ожули бузата му. Лордът сякаш се олюля, но после стъпи здраво на краката си и изръмжа:

— Не, МразоНощ ще продължи по план, каквото и да се случи с мен!

Всичко потрепери, чу се трясък и нещо под нас се разпадна. Не се изненадахме — корабът се разпадаше.

— Защо още сте тук? — попитах лорд Сатър. — Не трябваше ли вече да сте в спасителната лодка?

Гласът му прозвуча като мучене на бик или рев на тигър.

— Не виждаш ли, момче? Тази нелепа блещукаща топка духове ме е хванала! — Той изпъшка и се дръпна в напразен опит да се измъкне.

Светулково-зелената светлина засия още по-силно. Започваше да пълзи по ръцете му, процеждайки се бавно като зелено масло. Така беше редно. Ако той беше държал мен затворен в бутилка в продължение на години, като преди това ми бе причинил смазваща съзнанието болка, за да се „съсредоточа“, знам какво бих искал да направя — да го нараня точно така, както той е наранил мен. Щях да го държа на кораба, докато плавателният съд не се взриви, срути или каквото там правят корабите в Абсолютното нищо.

Джозеф докосна рамото ми.

— Джоуи? Това е твоята битка. Каквото и да правиш, трябва да е бързо!

Кимнах. Поех си дълбоко дъх и пристъпих напред. Изправих се пред тези очи, с цвят на рак, на жлъч, на змийска отрова. Погледнах в тях, въпреки че всяка клетка от тялото ми казваше да бягам, и заявих:

— Искам си морфожа!

Огромното му хиенско лице се изкриви за кратко в развеселено изражение. Виждах го как пресмята, осъзнал, че притежава нещо, което аз желая.

— Ах-х-х! Не си дошъл чак дотук само за да гледаш как умирам, така ли? Искаш си и съществото?

— Да!

В рояка от души проблесна светлина и лорд Сатър трепна.

— Тогава ме измъкнете оттук и ще ти върна малкото ти приятелче. Но трябва да ме освободиш. Точно сега не бих могъл да взема призмата, дори и да исках. Ръцете ми са заети.

— Защо да ти вярваме? — извика Джакон.

— Не можете да ми вярвате. А и не би трябвало. — Той млъкна, изпухтя и се опита да се съсредоточи. После изстена. Това бе най-близкото подобие до звук на слабост и болка, което някога бях чувал от него. Трябва да призная, че не ми достави толкова задоволство, на колкото се надявах. Но все пак бях твърде далеч от това да го съжалявам.

— Ако си искаш животинчето, тогава, в името на всичко свято — каза той, — помогни ми! Няма да издържа още дълго. Болката е по-голяма от тази, която мога да понеса. А аз мога да понеса много болка…

Поколебах се.

— Дори не знам дали мога да ти помогна. Ами ако просто си вземем призмата?

— Тогава — задъха се той, — ще имаш призма с пленен в нея бръмбазък. Трябва аз да я отворя.

Корабът внезапно се наклони под четирийсет и пет градуса. Изгубих опора на хлъзгавия дървен под и се треснах в стената. Изтърколих се оттам и на косъм избегнах лорд Сатър, който се удари в същото място, само че много по-силно. Изохка и пак се изправи на крака.

Колебливо протегнах ръка и я пъхнах в бляскавата светлина.

Омраза.

Омраза изпълни ума ми.

Желание за отмъщение.

Всеки от духовете, а в този рояк те бяха стотици, все още се извиваше, въртеше се и се вихреше в болка. Бяха изпълнени с омраза — омраза към кораба, омраза към МАГ, омраза към лорд Сатър, омраза към лейди Индиго — омразата бе единственото, което ги разсейваше от болката.

Беше ужасно. В цялото ми съзнание стотици версии на мен крещяха.

Трябваше да ги спра.

— Всичко свърши — казах им аз, като почти не знаех какво говоря. — Вече никой няма да ви нарани. Свободни сте! Откъснете се! Продължете нататък!

Опитах се да мисля за хубави неща, за да подкрепя мислите, които им пращах. Горещи летни дни. Топли зимни нощи край огъня. Гръмотевични бури. След малко ми свършиха обичайните затрогващи неща и се съсредоточих върху семейните спомени. Ароматът на татковата лула. Усмивката на хлапето. Камъчето на шията ми, което мама ми даде, преди да тръгна.

Камъчето…

Не мога да кажа по каква причина бръкнах под тениската и го извадих. То легна в ръката ми, отразявайки проблясъците и пулсациите на душите. Тогава забелязах нещо особено — камъкът не просто отразяваше светлините: той резонираше с тях, хармонизираше някак си с мъждукащите цветове. И видях как светулковите светлинки се променят. Започнаха да пулсират и да проблясват в синхрон. Ако вместо светлина имаше звук, щях да чуя две различни мелодии, които бавно се сливат.