Вървях след вещицата, а зад мен бяха господин Медуза и Илюстрираният човек.

Все едно в главата ми живееха двама души. Единият бях АЗ — голямо, огромно „аз“, което някак си бе решило, че най-важното нещо сега и завинаги е тази вещица, която следва. Другата личност в главата ми също бях аз, но съвсем малко „аз“, което крещеше мълчаливо, което беше ужасено от вещицата, от татуирания мъж и от господин Медуза, което искаше да избяга и да се спаси.

Проблемът беше, че малкото „аз“ нямаше никакво влияние. Прекосихме футболното игрище в двора на гимназията в посока към стария дъб, който бе ударен от светкавица преди няколко години и сега стърчеше в небето като изгнил зъб. Слънцето бе залязло, но небето бе все още светло. Треперех. Вещицата се обърна към татуирания.

— Скарабус, свържи се с транспорта!

Той наклони глава. Видях как кожата му е настръхнала под едно от тези не много ясни изображения. Вдигна пръст и докосна една от татуировките на врата си — изведнъж я видях ясно. Кораб с издути платна. Той затвори очи. Когато ги отвори, зениците му излъчваха мека светлина.

— Кораб „Лакрима Мунди“ на вашите заповеди, милейди — каза той с далечен глас, сякаш през радиовръзка.

— Доведох плячката. Докарайте кораба, капитане!

— Както желаете — каза Илюстрираният човек с далечен глас. После затвори очи и дръпна ръката си от татуировката, а когато отвори очи, те отново бяха нормални.

— Какво казаха? — попита той с нормалния си глас.

— Карат кораба насам — отвърна човекът медуза. — Виж!

Вдигнах глава.

От нищото се материализира кораб — голям като физкултурната зала. Приличаше на пиратските кораби, които бях гледал в старите филми — мръсни греди, огромни платна и фигура на носа, изобразяваща човек с глава на акула. Плаваше към нас на около два метра от земята, зелената трева на футболното игрище се развълнува като морска повърхност.

Голямото ми „аз“ изобщо не се интересуваше от призрачния кораб, който плаваше във въздуха, стига да сме заедно с вещицата. Малкото „аз“, което бе в капан някъде отзад в глава ми, се надяваше, че всичко това е просто реакция на някакво ново лекарство, което лекарите изпробват върху мен в която и лудница да са ме затворили.

През борда на кораба се преметна въжена стълба.

— Качвай се! — каза вещицата и аз се закатерих.

Когато стигнах до ръба, огромни ръце ме сграбчиха и ме пуснаха на палубата като чувал картофи. Погледнах нагоре и видях мъже с тела на борци, облечени като моряци от пиратски филм. На главите си имаха кърпи и носеха стари пуловери и изпокъсани дънки, освен това бяха боси. Към вещицата се отнесоха по-внимателно, докато я прехвърляха през борда. После всички се отдръпнаха. Предполагам, че не искаха да докосват мъжа медуза или Скарабус, татуирания, за което не можех да ги виня.

Един от моряците сведе поглед към мен.

— За това ли е цялата врява? — попита той. — За тази скарида?

— Да — отвърна студено вещицата. — Цялата врява е за тази скарида!

— Тъй ли? — каза морякът. — Тогава ще го хвърлим ли зад борда? След като потеглим?

— Нараните ли го, преди да се върнем на МАГ, всеки магьосник в Тарн ще иска парченце от вас — каза му тя. — Той ще умре по нашия начин. Какво си мислите, че захранва тоя ваш кораб? Свалете го долу в покоите ми!

Тя се обърна към мен.

— Джоузеф, тръгни с този човек! Стой там, където ти каже. Иначе много ще ме натъжиш!

От представата, че мога да я нараня, ме заболя сърцето. Буквално — прониза ме болка. Знаех, че никога няма да направя нещо, което да я натъжи по какъвто и да е начин. Щях да я чакам до края на света, ако се наложи.

Морякът ме поведе по стъпалата надолу, после по тесен коридор, който миришеше на политура за под и на риба. В края на коридора имаше врата, която отворихме.

— Стигнахме, малка скаридке — рече морякът. — Каютата на лейди Индиго за пътуването до МАГ. Стой тук и я чакай! Ако имаш нужда да се облекчиш, отзад има тоалетна. Използвай я, не се цапай. Тя ще слезе, когато е готова. Отиде да начертае курса ни, заедно с капитана.

Говореше ми така, както се говори на домашно животно — просто за да чуеш звука на собствения си глас.

После излезе.

Тогава се наклонихме и през кръглия прозорец на каютата видях как вечерното небе се разтваря в звезди, хиляди звезди, плуващи във виолетова чернота. Движехме се.

Сигурно съм стоял там с часове — край вратата и без да мръдна. В един момент осъзнах, че трябва да пишкам и влязох през вратата, която ми посочи морякът. Мисля, че очаквах нещо неудобно и старовремско, но зад вратата се криеше малка, но луксозна баня с голяма розова вана и малка тоалетна от розов мрамор. Използвах я и пуснах водата. Измих си ръцете с розовия сапун, който миришеше на рози и ги изсуших с пухкавата розова кърпа. После погледнах през страничния прозорец на банята.

Над кораба имаше звезди. Под кораба звездите продължаваха, блещукащи точици светлина. Имаше повече звезди, отколкото някога съм си представял, че съществуват. И бяха различни. Не познах нито едно съзвездие от тези, които ми показваше татко, когато бях малък. Някои бяха невъзможно близко — толкова, че дисковете им бяха големи колкото слънцето, само че някак си все си оставаше нощ.

Чудех се кога ще стигнем там, където отиваме.

Чудех се защо ще трябва да ме убиват, когато стигнем там (и някъде вътре в мен малкият Джоуи Харкър крещеше и викаше, хлипаше и се опитваше да привлече вниманието на тялото ми).

Надявах се, че лейди Индиго не се е върнала и не е открила, че не я чакам. Идеята да я разочаровам ме сряза като нож в сърцето, затичах се обратно към вратата и застанах пред нея, целият нащрек, с надеждата тя да се върне скоро. Ако не се върне, аз със сигурност щях да умра.

Чаках още около двадесет минути, после вратата се отвори и — щастие, чисто и неподправено щастие изпълни душата ми. Моята лейди Индиго стоеше там заедно със Скарабус.

Тя дори не ме удостои с поглед. Седна на малкото розово легло, а Илюстрираният застана пред нея.

— Не знам — каза му тя, явно отговаряйки на въпрос, който й беше задал в коридора. — Не мога да си представя някой да ни открие тук. А стигнем ли МАГ, имаме пазачи и стражи, каквито няма никъде другаде в Алти-лената.

— Но все пак — намръщено каза той, — Невил каза, че е доловил смущение в континуума2. Каза, че нещо идва насам.

— Невил — сладко отвърна тя, — е желе, което постоянно се тревожи. „Лакрима Мунди“ се връща към МАГ през Абсолютното нищо. На практика сме непроследими.

— На практика — промърмори Илюстрираният човек.

Тя се изправи и се приближи до мен.

— Как си, Джоузеф Харкър?

— Много се радвам, че се върнахте, милейди — отвърнах аз.

— Случи ли се нещо необичайно, докато ме чакаше тук?

— Необичайно? Не мисля.

— Благодаря, Джоузеф. Няма нужда да говориш, докато не ти кажа — тя стисна плътните си устни и отново седна на леглото. — Скарабус, свържи се с МАГ!

— Да, милейди!

Той докосна една татуировка на корема си, която приличаше малко на нещо, излязло от Хиляда и една нощ, малко на замъка на Дракула и малко на света, гледан от космоса. Той затвори очи. Когато пак ги отвори, зениците му проблясваха — не светеха равномерно, както когато призова кораба на футболното игрище.

После заговори с плътен глас, какъвто ще чуете, ако потопите Дарт Вейдър в огромен съд с кленов сироп.

— Индиго? Какво има?

— Хванахме момчето Харкър, милорд Сатър. Първокласен Бродещ — ще захрани много кораби.

— Добре — каза сиропираното хриптене. Дори и под влияние на каквато там магия бях, от този глас ме побиха тръпки. — Готови сме да започнем нападението на световете на Лоримаре. Илюзорните входове, които ще създадем, ще направят контраатаката или спасението невъзможни. Когато се захранят, обичайните координати на Лоримаре ще отключат въображаеми сенчести царства под наш контрол. След като имаме на разположение още един качествен Харкър, ще разполагаме с цялата нужна мощ да изпратим флотата. Императорът на световете на Лоримаре вече е един от нашите.