— Притежаваме Каузата, лорд Сатър!
— Притежаваме Волята, лейди Индиго! След колко време ще акостирате?
— Не по-малко от дванайсет часа.
— Много добре. Ще приготвя казан за Харкър.
Тя ме погледна и се усмихна, а сърцето ми подскочи и запя като червеношийка през пролетта.
— Бих искала да си запазя спомен от този Харкър — каза тя. — Кичур от косата му или кокалче от пръста му.
— Ще се разпоредя за това. А сега, приятен ден — и Илюстрираният човек затвори очи. Когато ги отвори, каза със собствения си глас. — Ау! От това получих убийствено главоболие. Как беше Сатър?
— Отлично — отвърна тя. — Планира нападението ни над световете Лоримаре.
— По-добре той, отколкото аз — каза Скарабус и потърка слепоочието си. — Ох! Ще се разходя по палубата… Да подишам малко чист въздух.
Тя кимна.
— Добра идея. Последните няколко часа прекарах в залата с картите и дишах капитанската вечеря от суров лук и козе сирене. — Тя ме погледна. — Но не искам да оставям Харкър тук.
Скарабус сви своите бледи синьо-червени рамене.
— Вземи и него.
Тя кимна.
— Много добре — отвърна. — Един момент.
Влезе в малката розова баня и затвори вратата след себе си.
Илюстрираният човек ме погледна.
— Ти, тъжно малко създание. Като агне на заколение си.
Лейди Индиго не ми беше казала да говоря, затова си мълчах.
На вратата на каютата се почука. Скарабус отвори. Не видях какво стана след това, защото вратата ми пречеше да виждам. Но се чу тупване, ахване и Скарабус се строполи на пода. Мъжът, който влезе, бе с шапка и палто, а лицето му беше сребърно.
Той вдигна ръка да ме поздрави. После съблече шлифера и шапката си. От глава до пети бе покрит с някакъв сребърен костюм, все едно бе облечен в огледало. Изтърколи изпадналия в безсъзнание Скарабус зад леглото и го покри с палтото.
Чувах как чешмата тече. Знаех, че лейди Индиго си мие ръцете с розовия сапун, който мирише на рози. Трябваше да я предупредя, че онзи Джей е тук и че той ще й навреди. Опитах се да проговоря, но тя не ми беше дала позволение, затова думите не излизаха.
Джей — ако това бе човекът в огледалния костюм вдигна ръка към бронята си и настрои нещо над сърцето.
Костюмът потече, промени се и…
Скарабус стоеше пред мен. Ако не виждах крака на истинския Илюстриран човек да се подава изпод палтото от другата страна на леглото, щях наистина да помисля, че Джей е Скарабус. Толкова добра беше имитацията.
Моята лейди Индиго излезе от банята.
„Кажи ми да говоря! — умолявах я аз. — Кажи ми да говоря и ще ти кажа, че си в опасност. Това не е приятелят ти! Аз съм единственият, който наистина се грижи за теб, а не мога да те предупредя!“
— Така — каза тя. — Да се качваме на палубата. Как ти е главоболието?
Мъжът, който изглеждаше като Скарабус, сви рамене. Предполагам, че костюмът не променяше гласовете. Лейди Индиго не настоя, обърна се и излезе от стаята.
— Последвай ме, робе Харкър, и стой близо до мен! — извика тя.
Последвах я до палубата. Дори не можех и да си представя да не го направя. (Онзи Джоуи, скрит дълбоко в мен, можеше — той продължаваше да вика, че трябва да се съпротивлявам, да бягам — каквото и да е. Аз продължих да вървя. Думите му не значеха нищо.)
Над нас звездните поля се въртяха, трептяха и се вихреха. Невил, човекът от желе, се втурна към нас, щом ни видя.
— Проверих всички инструменти и поличби — каза той надуто, със своя глас, с който сякаш засмукваше кал, — проверих и с астролаба и всички са сигурни. Имаме пътник без билет. Някой се е качил на „Лакрима Мунди“ преди час. Точно когато усетих нещо в стомаха.
— Могъщ стомах е този, да — каза огледалният мъж, който се преструваше на Скарабус, с гласа на Скарабус. Значи грешах — костюмът можеше да имитира и гласове.
— Ще пренебрегна тази забележка — отвърна му желираният мъж.
— Какъв пътник без билет, Невил? — попита лейди Индиго.
— Може някой от хората на Изящната Зелда да опитва да се докопа до Харкър, за да си припишат всички заслуги — каза Скарабус. — Знаеш колко много те мрази. Ако тя заведе твоя Харкър на МАГ, ще изглежда много добре.
— Зелда! — лейди Индиго направи физиономия, сякаш бе захапала нещо, пълно с червеи.
Невил се обгърна с ръцете си на медуза и придоби нещастно изражение.
— Тя иска кожата ми! — изхленчи той. — От години я иска! Иска палто, тази Зелда, палто, с което да може да се показва, но все пак да й е топло…
Преди господин Медуза да успее да продължи, Скарабус, всъщност Джей, преструващ се на Скарабус, ме погледна и ми смигна.
— Милейди — каза той, — откъде да сме сигурни, че това все още е вашият Харкър? Ами ако е подменен? Може вече да са откраднали момчето и да са оставили на негово място някой, който само прилича на него. Може би някакво омагьосано създание. Дори тук е лесно да се направи.
Лейди Индиго се намръщи и ме погледна. После с една ръка направи няколко движения във въздуха и изпя три чисти ноти.
— Така — каза тя, — всяка магия над теб или около теб е премахната. Да видим какво си всъщност.
Осъзнах, че пак мога да говоря, ако искам.
Можех да правя каквото си искам.
Отново бях поел контрола и, Боже, колко хубаво беше да се завърнеш при себе си.
— Хайде, Джоуи — каза фалшивият Скарабус, чиито лице и тяло отново преляха в сребърно.
— Джей? Ти ли си?
— Разбира се, че съм аз. Хайде!
Той ме метна през рамо и се затича.
Стигнахме почти до бордовата ограда, където нещо малко избухна в зелено, все едно гръмна фойерверк, и Джей изохка. Аз отместих глава и погледнах другото му рамо. Огледалната материя, която го покриваше, бе обгорена и разкъсна, изложила на показ захранваща мрежа и кожа, която кървеше. Виждах странните, изкривени образи на лейди Индиго и Невил, отразени в гърба му.
Джей ме изпусна.
Бяхме пристиснати до борда. От другата му страна беше… нищото. Само звезди, луни и галактики, и така до безкрай.
Лейди Индиго вдигна ръка. Малка топка зелен пламък се появи в дланта й.
В ръката си Невил държеше огромен, страховит меч. Не знам откъде го извади, но той светеше и блещукаше като кожата му. Невил тръгна към нас.
Чух шум над главите ни и погледнах нагоре. Такелажът бе натежал от моряци и всички имаха ножове.
Нещата определено не изглеждаха добре.
Чух изтрещяване на палубата.
— Не стреляй по тях, милейди! Задръж огъня! — истинският Скарабус се показа от трюма.
Не приличаше на наш спасител.
— Моля ви! — каза той. — Оставете на мен. Това изисква нещо специално.
Той протегна напред едната си ръка, покрита с татуировки, а другата сложи на бицепса си. Там имаше мътно изображение на огромна змия, увита около предмишницата му. Бях сигурен, че ако докосне татуировката, змията ще стане истинска, голяма — и несъмнено гладна.
Можехме да сторим само едно и го сторихме.
Скочихме.
МеждуДневник
От дневника на Джей
Като се сещам сега за случилото се, трябва да призная, че направих няколко големи грешки. Най-голямата беше, че се срещнах с новото хлапе пред къщата на родителите му в новия свят, в който се беше плъзнало.
Надявах се, че няма да започне да Броди, преди да стигна до него. Но надеждата не плаща дивиденти, както казва Стареца. („Надявайте се, когато не ви е останало нищо друго — каза ни веднъж той. — Но ако разполагате с нещо друго, тогава, за Бога, НАПРАВЕТЕ го!“) А Джоуи вече беше започнал да Броди.
Не твърде далеч. Бе направил това, което правят повече нови Бродещи — бе се плъзнал в свят, в който го няма. По-трудно е да Бродиш в свят, в който „ти“ вече съществуваш: все едно се отблъскват еднакви магнитни полюси. Той имаше нужда от изход, затова се бе плъзнал в свят, в който го няма.
Което означава, че ми бяха нужни още четирийсет минути, за да го открия, Бродейки от равнина в равнина. Накрая му хванах дирите — беше в градски автобус и пътуваше към дома. Или това, което мислеше, че е домът му.
А аз чаках отпред. Сигурно съм решил, че ще е по-податлив на вразумяване, след като види какво го очаква вътре.
Но, както Стареца подчерта онази сутрин, момчето вероятно е задействало всички сигнални системи в мирозданието, когато е започнало да Броди.
А и не беше в състояние да бъде убеждавано, когато излезе от къщата. Което означава, че бяхме лесни мишени за бинарните рециарии на техните гравитрони, размахали мрежите си.
Предвид алтернативите, не знам кое мразя повече — бинарните или хората от МАГ.
МАГ изсмукват душичката на Бродещите. Казвам го буквално — пъхат ни в огромни казани, като в онези канибалски комикси, които преди публикуваха на последна страница във вестниците, заобикалят ни с паяжина от магии и пазители. После ни сваряват, докато от нас не остане друго, освен есенцията — или душата, ако предпочитате — която напъхват в стъклени бутилки. Използват ги да захранват корабите си и мулти-вселенските си пътешествия.
Бинарните се отнасят с Бродещите различно, но в никакъв случай по-добре. Те ни замразяват до минус 273°C, на косъм над абсолютната нула, провесват ни от куки за месо, после ни запечатват в огромните хангари на родния си свят, закачили към тила ни тръби и кабели, и ни държат там, не съвсем мъртви, но много, много далеч от живите, докато изцедят енергията ни, която използват, за да захранят пътуванията си между равнините.
Ако е възможно да мразиш две организации еднакво силно, тогава толкова силно ги мразя аз.
Така че Джоуи постъпи умно — беше несъзнателно, но все пак умно — когато се появиха бинарните, той отново започна да Броди между световете.
Свалих тримата рециарии без никакви проблеми.
После трябваше пак да го намирам. И ако първият път ми се беше сторило трудно… е, този път той препускаше слепешката през Алти-лената, пробивайки си път през стотици вероятностни слоеве сякаш са хартиени носни кърпички. Като слон в стъкларски магазин — или в няколко хиляди идентични стъкларски магазини.
Затова поех след него. Отново.
Странно е. Бях забравил колко много мразя тези по-нови градове Грийнвил. Грийнвил, в който аз израснах, все още имаше драйв-ин бургер барове със сервитьорки на ролери, черно-бели телевизори и по радиото пускаха радиопиесите „Зеления стършел“. В новите градове има мини сателитни чинии по покривите и хората карат коли, които приличат на огромни яйца или на джипове на стероиди. Повечето нямат радиатори. Имат цветни телевизори и видеоигри, домашни кина и интернет. Това, което вече нямат, е град. И дори не са забелязали, че си е отишъл.
Уцелих доста отдалечен Грийнвил и най-накрая го усетих като припламване в съзнанието ми. Забродих към него. И видях кораб на МАГ с издути платна и пълен такелаж, да изчезва в Абсолютното нищо.
Бях го изгубил. Отново. Този път вероятно завинаги.
Седнах на футболното игрище и сериозно се замислих.
Имах две възможности. Едната беше лесна. Другата щеше да ми разкаже играта.
Можех да се върна и да кажа на Стареца, че съм се провалил. Че МАГ са хванали Джоузеф Харкър, който има повече светобродеща сила от които и да е десетима Бродещи, събрани заедно. Че вината не е моя. И щяхме да приключим въпроса. Може би щеше да ме сдъвче, може би не, но знаех, че той знае, че аз ще се самоизмъчвам по-дълго и по-силно, отколкото той някога би могъл. Лесна работа.
Или мога да опитам невъзможното. С тези галеони се стига бавно до МАГ. Можеше да опитам да открия Джоуи Харкър и похитителите му в Абсолютното нищо. С такива неща се шегуваме в базата. Никой не го е правил. Никой не би могъл.
Не бих могъл да се изправя пред Стареца и да му кажа, че съм прецакал работата. По-лесно е да опитам невъзможното.
Така че го направих.
Забродих из Абсолютното нищо. И открих нещо, което никой от нас не знаеше — тези кораби оставят диря — почти незабележима следа от вълнение в звездното поле, през което прелитат. Много е слабо и само един Бродещ би могъл да го усети.
Трябваше да осведомя Стареца. Това беше важно. Чудех се дали летящите чинии на бинарните оставят следи, които можеш да следваш през Статика.
Единственото, което ние, в МеждуСвят, имаме като предимство, е, че можем да стигнем много преди тях. Пътуване, което им отнема часове или дни, или седмици през Статика или Абсолютното нищо, ние извършваме за секунди или минути през Промеждутъка.
Благослових бойния костюм, който намаляваше до минимум триенето от вятъра и студа. Да не споменаваме, че ме предпазваше и от мрежите на рециариите.
Виждах кораба в далечината, знамената на МАГ плющяха в нищото. В съзнанието си усещах как Джоуи гори като бекон. Горкото хлапе! Чудех се дали знае какво му се пише, ако аз се проваля.
Кацнах на кораба отдолу и изотзад, хванах се между руля и едната страна на кърмата. Изчаках малко. На кораба имаха поне двама първокласни магьосници и въпреки че костюмът щеше да ме прикрие до известна степен, той не можеше да скрие факта, че нещо се е променило. Оставих им достатъчно време да претърсят кораба и нищо да не намерят. След това влязох през един страничен прозорец и проследих дирята до мястото, където държаха хлапето.
Записвам това в Промеждутъка на връщане към базата. Така докладът утре ще е по-бърз и лесен.
Бележка до Стареца: искам и двата почивни дни, когато това приключи. Заслужавам си ги!
