— Ню — казах аз.

Бутилково зелено и неоново розово запрепускаха по повърхността му като предупреждение.

— Ню, трябва да мина оттам!

Повърхността на Ню се промени, свиваше се и се разтегляше, докато пред очите ми се появи нещо, което приличаше на балонеста карикатура на лейди Индиго. После образът с плясък се превърна пак в балон.

— Не успях да се върна там, защото ти ми пречеше, нали?

Дълбоко утвърдително завихряне.

— Виж, трябва да се върна! Те може отдавна да са умрели или да са били оковани едва преди пет минути — знаеш колко шантаво е времето, пътуваш ли от свят в свят, особено в тези сенчести измерения. Но те бяха моите хора и аз ги отведох там. Най-малкото, което мога да направя, е да ги измъкна или да умра, докато се опитвам.

Той се сви, сякаш мислеше. После се понесе нагоре и ми освободи пътя. Изглеждаше леко натъжен.

— Но, хей, ако искаш, ела с мен — винаги е добре да си с приятел.

Ню премина през палитра от ярки цветове, които не мисля, че можете да видите извън Промеждутъка, спусна се към мен и закръжи над лявото ми рамо.

Заедно пристъпихме в сянката.

Тогава за миг стана студено, като да стъпиш в река посред горещ ден, а после светът затрептя и се възстанови.

Стоях на покрив, в свят, който приличаше на нещо, излязло от „Дъ Джетсънс“. Ню заплава пред лицето ми, превърнал се в подобие на голяма леща. Погледнах света през огромния мехурест морфож и видях…

… сиво небе. Видях, че стоя на оръдейната кула на унил замък. Цялото място приличаше на празна сценична площадка, която отдавна не се използва. Наоколо не се мяркаше жива душа.

— Така — казах на Ню. — Да намерим тъмниците.

Ето как можете да намерите подземията, ако някога ви се случи да имате приятели, хвърлени в мрачна тъмница в някакъв замък.

Гледайте да не ви забележат. Намерете задното стълбище. После продължавайте да се спускате, докато вече не може по-надолу, дотам, където коридорите са тесни и миришат на влага и мухъл, и е толкова тъмно, че без странната светлина, която се носи с вас (ако имате големия късмет да ви придружава морфож) не виждате абсолютно нищо. Стигнете ли до това място, гарантирам ви, че тъмниците са точно зад ъгъла.

Замъкът бе почти пуст. Притаих се, когато чух стъпки в другия край на коридора, но това беше всичко. А хората, които преминаваха, приличаха по-скоро на хамали — бяха в бели дрехи и носеха столове и лампи. Сякаш изпразваха и затваряха сградата.

Намерих тъмниците за около двайсет минути без никакъв проблем.

Всъщност само с един малък проблем — бяха празни.

Имаше девет килии, девет дупки без прозорци, издълбани направо в скалата, с тежки железни врати с по едно малко запречено с решетки прозорче. И всички бяха празни. Единствените звуци, които долитаха, бяха драскането и шумоленето на плъховете и капещата по плесенясалите камъни вода. Рискувах и извиках имената им: „Джай! Джо! Джозеф!“ Но отговор не последва.

Седнах на камъните на пода на тъмницата. Не се срамувам да призная, че очите ми плувнаха в сълзи. Ню изплува иззад мен и заподскача във въздуха, докато по повърхността му преминаваха сияйни петна.

— Закъснях, Ню! — проговорих аз. — Сигурно вече са мъртви. Или са ги сварили, както казаха онези от МАГ, или са умрели от старост, докато ме чакат да се върна. И всичко това е… — щях да кажа „по моя вина“, но всъщност не бях сигурен дали е така.

Ню се опитваше да привлече вниманието ми. Носеше се пред лицето ми, пускайки малки многоцветни псевдоподи.

— Ню — казах, — досега ми помогна много. Но мисля, че вече стигнахме предела.

Раздразнено алено поруменѝ балончестата повърхност на малкия морфож.

— Виж! — натъртих аз. — Изгубих ги! Какво ще направиш? Ще ми кажеш къде са ли?

Повърхността на Ню заблещука, после се превърна във вихри и гроздове звезди сред нощно небе отгоре и отдолу. Разпознах мястото. Джей и лейди Индиго го бяха нарекли Абсолютното нищо. Бинарните го наричаха Статика. Под каквито и имена да беше известно, то си оставаше граничният район на Промеждутъка, дългият път между равнините.

— Добре, дори и да са там — казах аз, — няма начин да ги последвам.

Но Джей ме беше последвал, нали? Беше ме измъкнал от „Лакрима Мунди“.

Значи можеше да бъде направено.

Но не знаех как да го направя. Можех да Бродя през самия Промеждутък. А за да достигна Абсолютното нищо, щях да имам нужда от съвсем различен набор многопространствени координати, дадени ми от някой, запознат с тези нива на реалността…

Вдигнах поглед.

— Ню? — повиках го аз.

Морфожът бавно се отдалечи, стъпка по стъпка, докато стигна края на влажния коридор. После се засили към мен, по-бързо от саксия, падаща от перваз, и въпреки че знаех какво ще направи, не можах да се въздържа да не се отдръпна назад, когато изпълни полето на зрение ми и се чу…

пукккк!

… а светът ми се разпука на звезди.

Морфожът не се виждаше никъде. Вместо това всичко ми се струваше много познато. Имах дежа вю за бил съм тук и преди, но, разбира се, това не беше вярно, последния път, когато падах през Абсолютното нищо, Джей падаше с мен — всъщност двамата заедно падахме от „Лакрима Мунди“.

Сега вятърът между световете шибаше лицето ми и насълзяваше очите ми, а звездите (или каквото и да е това там в Абсолютното нищо) се размиваха, докато профучавах край тях. И аз падах, ужасѐн от празнотата на нищото, но всъщност бях дори още по-ужасѐн, защото сега не падах от нещо.

Сега падах към нещо.

Представете си поничка или вътрешна тръба — основната тороидна форма. Оцветете я с нещо черно и слузесто. Сега вземете пет такива и ги усучете, огънете ги и ги оформете заедно като онези балони, които уличните артисти понякога правят за децата — въпреки че ако направите за някое дете балон, който изглежда така, то ще се разплаче и ще избяга. Още ли ме следвате? Сега направете цялото това нещо с размера на супертанкер. Накрая покрийте всяка извита повърхност на това, с което разполагате сега, тоест с голямо, черно, тръбно зло нещо, с кранове, кули и стени с бойници, с балисти, топове, и…

Схванахте ли идеята?

Това не беше нещо, към което ви се ще да падате. Повярвайте ми! То бе нещо, от което бихте искали да падате и то възможно най-бързо.

Но аз нямах избор.

Присвих очи срещу вятъра. Около голямото черно нещо имаше две или три дузини по-малки кораба — галеони, като „Лакрима Мунди“, и кораби, които бяха по-малки и по-бързи от него. Приличаха на патици, ескортиращи кит.

Знаех, че гледам атакуващата армада и флагмана на лорд Сатър. Само това можеше да е. Нападението на световете на Лоримаре бе започнало.

Най-накрая бях открил къде държат затворени приятелите ми — ако предположим, че още не бяха сварени на супа от Бродещи. Проблемът беше, че след около минута щях да се разбия като пъпеш, пуснат от небостъргач, и не можех да направя абсолютно нищо. Абсолютното нищо не е откритият космос. В него си има въздух и нещо като гравитация. Ако ударя кораба, съм мъртъв. Ако го пропусна — а шансът ми беше точно толкова, колкото мравка да пропусне футболно игрище — щях да падам вечно, освен ако не успея да отворя портал към Промеждутъка, а нямаше гаранция за това. Миналия път успях да се справя само защото Джей беше с мен.

Какво би направил Джей? — попитах се аз.

Мислех, че никога няма да попиташ, отвърна един глас в главата ми. Звучеше като моя глас, само с десет години по-стар и безкрайно по-мъдър. Не беше Джей, нито неговият призрак, нито нещо подобно. Бях си просто аз, така мисля, но открил глас, в който да се вслушам.

— Сега си във Вълшебен регион — продължи гласът на Джей. — Нютоновата физика е по-скоро предложение, отколкото непоклатим закон. Важна е силата на волята.

Това беше преразказ на лекция по Практическо чудотворство, или, както го наричахме, „Вълшебство 101“. „Вълшебството е просто начин да говориш на вселената с думи, които тя не може да пренебрегне — беше казал инструкторът ни, цитирайки някой, чието име вече бях забравил. — Някои части от Алти-лената слушат — това са вълшебните светове. Някои не го правят и предпочитат ти да ги слушаш — това са научните светове. Разберете ли това, всичко става доста просто.“