Тази книга е измислица. Но предвид безкрайния брой възможни светове, все в някой от тях трябва да е истина. А ако история, развиваща се в безкраен брой възможни вселени, е истина в една от тях, то тогава трябва да е истина във всички. Така че може би не е чак толкова измислена, колкото си мислим.

Изгубих се в собствената си къща.

Предполагам, че не е чак толкова лошо, колкото звучи. Наскоро направихме нова пристройка — коридор и стая за хлапето, наричано още Кевин, моя малък брат. Вече мина месец откак дърводелците си тръгнаха и прахолякът след тях се уталожи.

Мама ни повика за вечеря и аз тръгнах надолу по стълбите. На втория етаж свърнах в грешна посока и се озовах в стая с тапети на облаци и зайчета. Осъзнах, че съм завил надясно, вместо наляво, затова чевръсто повторих грешката и се намърдах в килера.

Докато сляза, Джени и татко вече бяха седнали на масата, а мама ме гледаше с Онзи поглед. Знаех, че ще прозвучи тъпо, ако тръгна да обяснявам, така че просто млъкнах и се залових за макароните със сирене.

Проблемът е там, че ми липсва това, което леля Моди нарича „нюх за посока“. Нюхът ми явно е с постоянна тежка хрема. Забравете такива неща като това да отличиш север от юг и изток от запад — на мен ми е трудно да отлича дори ляво от дясно. В което се крие много ирония, като се има предвид как се развиха нещата…

Но аз избързвам.

Добре! Ще пиша така, както ни учеше господин Димас. Той казва, че няма значение откъде започваш, стига да започнеш отнякъде. Затова ще започна с него.

В края на октомврийския семестър на втората ми година всичко си беше почти нормално, като изключим обществените науки, което не беше голяма изненада. Преподавателят господин Димас бе известен с нетрадиционните си методи на обучение. За контролното в средата на срока например ни завърза очите и ни накара да забием кабарчета в картата на света и да напишем есе за мястото, където е попаднало кабарчето. На мен ми се падна Декатур, Илинойс. Някои се оплакваха, защото попаднаха на места като Улан Батор или Зимбабве. Но те бяха късметлии. Вие опитайте да напишете десет хиляди думи за Декатур, Илинойс.

Но господин Димас винаги прави такива неща. Миналата година например, когато водеше първата страница на местния вестник, за малко да го уволнят от училището. Цялата дандания стана заради това, че два класа получиха ролите на воюващи феодални царства, които трябваше да преговарят за мир през целия срок. Мирните преговори обаче се провалиха и двата класа влязоха в истинска война на двора по време на един свободен час. Нещата поизлязоха от контрол, в резултат на което имаше няколко разкървавени носове. В местните новини господин Димас бе цитиран с думите: „Понякога войната е нужна, за да ни научи да ценим мира и да разберем истинската стойност на дипломацията в предотвратяването на война. И предпочитам учениците ми да научат тези уроци на площадката за игра, вместо на бойното поле.“

В училище се говореше, че заради това ще го изгонят. Дори кметът Хенкъл бе ядосан, тъй като носът на сина му бе един от разкървавените. Мама, аз и Джени — по-малката ми сестра — стояхме до късно в деня на събранието на градския съвет, пиехме топъл шоколад и чакахме татко да се върне. Хлапето бързо заспа в скута на мама — по това време тя още го кърмеше. Татко влезе през задната врата едва след полунощ, метна шапката си на масата и каза:

— Гласовете бяха седем на шест в негова полза. Димас си запази работата. Гърлото ме боли.

Мама стана да му направи чай, а Джени го попита защо е подкрепял господин Димас.

— Моят учител казва, че той създава неприятности — добави Джени.

— Така е — отвърна татко. — Благодаря, скъпа. — Отпи от чая, после продължи: — Но той е един от малкото учители, които наистина се интересуват от това, което вършат и който има повече от една лъжичка мозък. — Той посочи Джени с лулата си и допълни: — Вечерният час мина, феичке. Бързо в леглото!

Такъв си беше татко. Въпреки че е просто градски съветник, той има повече влияние сред хората от кмета. Преди е бил брокер на Уол Стрийт и все още се занимава с акциите на някои от най-видните жители на Грийнвил, включително на неколцина от училищното настоятелство. Работата на градски съветник му отнема едва няколко дни месечно през по-голямата част от годината, затова татко кара такси. Веднъж го попитах защо го прави, след като инвестициите му носят достатъчно пари у дома, дори без маминия бизнес с ръчно изработени бижута. Той каза, че обича да се среща с нови хора.

Човек би си помислил, че след като на косъм се размина с уволнението, господин Димас ще се стресне и ще укроти малко топката, но де такъв късмет. Идеята му за тазгодишния изпит по обществени науки бе доста откачена дори за човек като него. Той раздели класа на десет отбора от по трима души, отново ни завърза очите — падаше си по тая работа май — и училищният автобус ни остави на различни места из града. Трябваше да намерим пътя до няколко контролни пункта за определено време и без карта. Един от учителите попита това какво общо има с обществените науки и господин Димас каза, че всичко е обществени науки. Конфискува мобилните телефони, телефонните карти, кредитните карти и парите в брой, за да не можем да се обадим да ни вземат, нито да хванем автобус или такси. Разчитахме само на себе си.

Тогава започна всичко.

Не бяхме в истинска опасност — центърът на Грийнвил не е като центъра на Лос Анджелис или Ню Йорк, нито дори като центъра на Декатур, Илинойс. Най-много някоя стара дама да ни цапардоса с чантичката си, ако някой от нас е достатъчно глупав да се опита да й помогне да пресече Четирийсет и второ авеню. Аз бях в екип с Роуина Денвърс и Тед Ръсел, което означаваше, че ще бъде интересно.

Училищният автобус потегли с ръмжене и ние свалихме превръзките. Бяхме в центъра — това поне бе очевидно. Беше посред бял ден, през един хладен октомврийски следобед. Нямаше много пешеходци и автомобили. Веднага погледнах табелките на улиците — намирахме се на ъгъла на булевард „Шекли“ и улица „Саймък“.

Знаех къде сме!

Което бе толкова голяма изненада, че за момент си глътнах езика. Аз бях детето, което може да се изгуби, докато отива до пощенската кутия на ъгъла, но сега знаех къде сме! Стояхме точно на отсрещния тротоар и една пресечка по-надолу от кабинета на зъболекаря, където само преди няколко дни ходихме с Джени да ни почистят зъбите.

Преди да кажа каквото и да е, Тед извади картончето, което ни даде господин Димас и на което бе записано мястото, от което щяха да ни вземат.

— Трябва да стигнем до ъгъла на „Мейпъл“ и „Уейл“ — каза той. — Хей, може би баща ти ще ни качи, а, Харкър?

Не ви трябва да знаете друго за Тед Ръсел, освен че той не би могъл да напише „коефициент за интелигентност“. Не защото е тъп — какъвто очевидно е, — а понеже изобщо не му пука. Беше с една година по-голям от мен, защото повтаряше класа. Знаех, че от него ще чувам само шеги, при които дори първокласниците биха завъртели очи с досада. Но бях склонен да изтърпя Ръсел, колкото и противен кретен да е, за да съм тук — за да съм където и да е — с Роуина Денвърс.

Предполагам, че може би има по-красиви, по-умни и като цяло по-добри момичета в гимназия Грийнвил, но никога не съм си правил труда да ги търся. Ако ме питате, Роуина бе единственото момиче за мен. Но след две години опити не успях да я убедя, че не съм нищо повече от дребна сцена във филма на нейния живот. Не че ме мразеше, дори не може да се каже, че не ме харесваше — аз не бях толкова значим, че да има основание за това. Съмнявам се, че сме разменили повече от пет изречения през последната година и вероятно четири от тях са били нещо от типа на: „Извинявай, изпусна си това“ или „Извинявай, ти ли седеше тук?“. Великите любовни отношения не се градят с такива неща, въпреки че аз ценях всяко едно от тях.