— Благодаря ти, че ме измъкна оттам — казах аз. — Но ще трябва да се върна и да ги освободя. Те са моят отбор.

Ако безформено цветно мехурче може да свие рамене, то Ню безразлично сви рамене.

Аз се съсредоточих върху координатите на света-портал… и нищо не се случи. Сякаш светът вече не съществуваше. Сякаш координатите бяха безсмислени.

Концентрирах се по-силно. Нищо не се случи.

— Ню, къде бяхме? Какво се случи там?

Ню изглежда беше загубил интерес към мен. Завъртя се, избоботи нещо като неясна мелодия на тръбни камбанки и изчезна.

— Ню! Ню! — извиках аз, но нямаше полза. Морфожът го нямаше.

Опитах за последно да достигна света, в който отведох съотборниците си, но безрезултатно.

Тогава, с натежало сърце, помислих: {MC}: = Ω/∞ и поех към базата, за да се опитам да взема подкрепления, да се опитам да измъкна моя отбор от ноктите на лейди Индиго.

Базата беше претъпкана със завръщащи се от рутинната мисия отбори, понесли триумфално маяците си. Видях кентавъра Дж’р’охохо да препуска покрай мен, а на гърба му имаше момче, което можеше да съм аз.

Изтичах при първия офицер, когото видях, и й разказах моята история. Тя пребледня, повика някого и започнаха да се съвещават.

После ме заведе в стаята зад складовете, което бе най-близкото подобие на затворническа килия в Базата. Извади нещо, много приличащо на стандартен земен пистолет, каза ми да седна на пластмасовия градински стол, единствената мебел в стаята, а тя самата застана на вратата с насочено към мен оръжие.

— Опитай се да Бродиш и ще ти пръсна главата! — каза ми тя, а интонацията й не подсказваше да се шегува.

По-лошото беше, че някъде в безкрайността на възможните светове, в каменно подземие под рова на някакъв замък, моят отбор страдаше окован, ранен и изоставен.

Дойдоха и ми задаваха въпроси, а аз им отговарях колкото успявах. Приличаше малко на доклад, но много повече — на разпит.

Бяха трима — двама мъже и една жена. И тримата бяха мен, но по-възрастни.

Задаваха ми едни и същи въпроси отново и отново. „Къде ги отведе?“ „Как се измъкна?“ и пак и пак — „Къде са те?“

И аз им казвах отново и отново как мислех, че водя екипа на правилното място, как Ню, малкият морфож, ме измъкна оттам, как се опитах да се върна и да ги открия, но не можех да стигна…

— Виж, ние вече пратихме спасителен отряд в този свят. Това си е просто обикновен техно свят, подобен на сто хиляди други. Казват, че отборът ви изобщо не е пристигал там. Не са ви виждали.

— Може би не сме отишли там. Знам, че изглеждаше като мястото, чиито координати получих. Приличаше на техно свят, но после се промени и те ни хванаха. Но аз не го направих нарочно. Кълна се!

Разпитваха ме в продължение на часове, а после си тръгнаха, като заключиха вратата след себе си.

Не можах да разбера защо заключиха вратата. Можех да Бродя навън — планетите от МеждуСвят имат потенциални портали навсякъде. Може би беше символично. Но и в двата случая аз просто нямаше къде да отида.

На другата сутрин вратата се отвори и ме изведоха навън. Запримигвах на светлината, която влизаше през купола.

Отведоха ме в кабинета на Стареца. Бях ходил там само веднъж. Бюрото му заема по-голямата част от стаята и е покрито с купчини листове и папки. Не се виждаха никакви компютри или гадателни топки, но това не означаваше, че ги няма.

Старецът изглежда на около петдесет години, но всъщност е много по-стар, дори в линейно време. Преживял е доста неща и въпреки клетъчната реконструкция е доста очукан. Лявото му око е техноконструкт. Вътре в него примигват светлинки — зелени, виолетови и сини. Носят се какви ли не легенди за това какво може да прави — да излъчва лазерни снопове или трансфигуриращи магии, да чете и най-съкровените ти мисли, да вижда през стени — каквото се сетиш. Може и да може да прави всички тези неща, а може да не прави нито едно. Аз знам само, че когато те погледне, искаш да си признаеш всяка грешка, която си извършил, и да добавиш още няколко, които не си, просто за всеки случай.

— Здравей, Джоуи — каза Старецът.

— Не го направих нарочно! Не исках да се изгубим, сър! Наистина, не исках! И се опитах да се върна там.

— Надявам се да не си го направил нарочно — отвърна тихо той. После замълча. — Знаеш ли… някои хора тук имаха съмнения относно приемането ти за чирак Бродещ след смъртта на Джей. Казах им, че си млад, неизпитан и действаш прибързано, но имаш потенциал да станеш един от най-добрите. А и в известен смисъл, точно както той пожела, заместваш Джей. Един за един. Но се оказа, че си един за шест… а това е твърде висока цена. Отведе ги на грешното място, изгуби ги и изглежда си избягал, за да спасиш кожата си.

— Знам как изглежда отстрани, но не стана така. Вижте, мога да ги намеря — само ми позволете да опитам!

— Не! — той поклати глава. — Страхувам се, че не мога да ти позволя. Приключваме с това. Няма да завършиш, ще ти отнемем спомените за това място. Ще ти отнемем спомените за всичко, което ти се е случило, след като напусна своята Земя. И ще отстраним способността ти да Бродиш.

— Завинаги ли? — не би могло да прозвучи по-зле, дори да бяха казали, че ще ми отнемат очите.

— Страхувам се, че да. Виж, не искаме да се нараниш. Ако започнеш да Бродиш, ще станеш истински маяк. Ще ги доведеш право в твоя свят — или в МеждуСвят. Затова те връщаме обратно на твоята Земя. Дори няма да настройваме темпоралния диференциал. Той ще работи в твоя полза — няма да си отсъствал твърде дълго.

Опитах да измисля какво да кажа в своя защита, но се сещах само за: „Но аз наистина ги заведох на координатите, които ми бяха дадени. Знам, че е така. И не избягах от тях.“ Но вече го бях казвал предишния ден на твърде много хора твърде много пъти.

Вместо това попитах:

— Кога ще ми отнемете спомените?

Той ме погледна с огромно съжаление.

— Вече е сторено — рече ми.

Аз озадачено вдигнах поглед към странния човек с различните очи.

— Кой…? — казах.

— Съжалявам! — отвърна той.

И после всичко потъна в мрак.

— Амнезията е много странно нещо — каза лекарят. Той беше нашият семеен лекар доктор Уидърспуун. Беше изродил хлапето, лекува Джени, когато хвана шарка, и ми заши крака миналата година, след като бях толкова тъп, че да се спусна по водопадите на Гранд Ривър във варел. — Искам да кажа, че в твоя случай си загубил около трийсет и шест часа… Ако не се преструваш…

— Не се преструвам! — уверих го аз.

— И аз смятам така. Да ти кажа, целият град полудя да те търси. Не мисля, че дори Димас ще може да си запази работата след такава глупост. Да ви праща вас, децата, в града и да ви каже да си намерите пътя обратно… ами така де. — Той се взря в очите ми, светна с фенерче в тях. — Не виждам никакви следи от сътресение. Не си ли спомняш нещо от времето, преди да влезеш в полицейското управление?

— Последното, което си спомням — му казах аз, — е, че се загубих с Роуина. А после всичко е много шантаво, като да се опитваш да си спомниш някой сън.

Той погледна папката пред себе си и стисна устни. Телефонът до леглото изписука и той го вдигна.

— Да — каза в слушалката. — Изглежда добре… Скъпа госпожо, той е тийнейджър. Те са практически неунищожими. Не се притеснявайте. Разбира се, елате да го вземете след около час. — Лекарят затвори телефона. — Беше майка ти — каза той и отбеляза нещо в картона ми.

— Е — продължи след малко, — може би паметта ти ще се върне. А може би трийсет и шест часа от живота ти ще са изгубени завинаги. Няма как да се каже отсега.

— Изглеждаш по-слаб, отколкото си те спомням — додаде след малко. — Тревожи ли те нещо? Искаш ли да поговорим?

— Имам чувството, че съм загубил нещо — казах аз, — но не знам какво.