Но порталът се затваряше и аз не можех да направя нищо повече, за да го държа отворен.

— Дж/О! Джакон! — извиках. — Помогнете ми! Трябва да задържим портала отворен!

Усетих съзнанията им да бутат заедно с моето, докато порталът продължаваше да се свива и избледнява.

Нямаше да успеем навреме. Нямаше да…

„Малефик“ се взриви.

Облакът от експлозията беше огромен, черен и мазен, разширяващ се като гъба във всички посоки. Мисля, че ако се беше случило в Статика или в някой свят, където науката работи по-добре, ударът щеше да ни убие. Дори и сега усетих страхотният взрив от свръхнагрят въздух, който запрати мачтата и нас, увиснали на нея, право в портала — и през него!

Лесно като нож в масло ние се плъзнахме през портала в приветливата лудост на Промеждутъка.

Мачтата и въжетата се изпариха, превърнаха се в неща, които се пръснаха като паяци с диви, комиксоподобни зъби от грейпфрутов аромат. Погледнах назад през стесняващия се процеп на портала. Лейди Индиго — или това, което бе останало от нея — не се виждаше никъде. После порталът примигна и угасна. И до днес не знам какво се случи с нея.

— Ами Джозеф? И Ню? — попитай Джо.

Долетя съскащ звук и изблик от изумрудени искри и Джозеф падна от небето пред нас, заобиколен от тънко балонче, което се сви пред погледа ни. То дойде към мен и се вписа в лудостта, като започна да подскача като топка в пролетния ветрец.

— Тук съм — каза Джозеф. — Да се прибираме у дома!

У дома? Усетих силна болка, когато се сетих за майка ми, за баща ми, за брат ми и сестра ми. Хора и места, които вероятно никога повече нямаше да видя. Протегнах ръка и докоснах камъка, който мама ми даде през последната ми нощ там. „Постъпваш правилно“, каза тя в спомените ми.

„Благодаря, мамо!“, помислих аз и болката отслабна, въпреки че никога нямаше напълно да изчезне.

После помислих за дома си. За новия ми дом.

{MC}: = Ω/∞ можеше да ни върне отново там, където и да се криеше той.

Започнах да Бродя, а останалите от екипа ме последваха.

Всички седяхме в преддверието на кабинета на Стареца — Джай, Джозеф, Джо, Джакон, Дж/О и аз. Чакахме там вече почти час. Призовките пристигнаха точно преди закуска и ние веднага слязохме. И оттогава чакахме.

И чакахме.

Най-накрая от кабинета долетя изписукване. Асистентката на Стареца влезе вътре, после излезе. Дойде при мен.

— Иска да говори първо с теб — каза тя. — Останалите чакайте тук.

Усмихнах се на приятелите си, докато влизах. Не се чувствах, сякаш летя, може би защото се чувствах направо на седмото небе. Направо в стратосферата. Искам да кажа — може да не съм бил дълго време част от МеждуСвят, но аз — ние — направихме нещо невероятно. Ние шестимата унищожихме завоевателната флотилия на МАГ. Разрушихме „Малефик“. Поне дузина светове ще запазят свободата си благодарение на нас.

Не искам да се хваля, но за такива неща се получават медали.

Чудех се какво ли да кажа, ако ме закичи с медал. Дали просто да кажа „благодаря“ или нещо от сорта, че за мен е чест и че съм сторил само това, което и всеки друг би направил? Дали ще заеквам сконфузено като актьорите, които печелят Оскари… или изобщо нищо няма да кажа?

Нямах търпение да разбера.

А какво да кажем за повишение? Да си го кажем правичката — от мен би излязъл страхотен лидер. Леко вдигнах глава, издадох брадичка напред. Бях замесен от офицерско тесто.

В кабинета на Стареца нищо не се беше променило. Там си беше голямото бюро, което заемаше по-голямата част от стаята, все още имаше листове, папки, дискове, натрупани навсякъде на купища и купчини. А зад бюрото седеше Стареца и си водеше бележки. Изглежда не ме забеляза, когато влязох, затова спрях на място. Стоях така няколко минути. Накрая той затвори папката пред себе си и ме погледна.

— Аха! Джоуи Харкър.

— Да, сър — опитах се да звуча смирено. Не беше лесно.

— Прочетох доклада ти, Джоуи. Едно нещо не можах да си изясня. Какъв точно беше стимулът, който ти върна паметта?

— Паметта ми ли? — въпросът ме свари неподготвен. — Сапуненото мехурче, сър. То ми напомни за Ню, а след Ню си спомних и за останалото.

Той кимна и отбеляза нещо в доклада.

— Ще трябва да го вземем предвид за бъдещи амнезийни настройки — каза той. — Много неща не знаем за морфожите. Засега ще ти бъде позволено да задържиш създанието с теб в базата. Позволението може да бъде оттеглено по всяко време.

Светодиодното му око просветна. Той нанесе още една бележка.

Аз си стоях там. Той продължаваше да пише. Чудех се дали не е забравил, че съм в стаята.

Нещата не се развиваха точно по начина, по който си ги представях.

— Сър?

Той вдигна поглед.

— Питах се… ами мислех, че, може би, ще получим някакво… искам да кажа, нали, ние взривихме „Малефик“ и…

Замлъкнах. Определено не вървеше както си го представях.

Той въздъхна. Въздишката му беше дълга, изморена и всеобхватна. Така си представяш, че би въздъхнал Бог, след шест дни усилена работа, когато очаква време за сериозна космическа почивка, а вместо това един ангел му подава доклад за проблем с някой си, който изял една ябълка.

После Стареца извика:

— Пратете и другите при мен!

Всички влязоха в кабинета и се засуетиха, за да си намерят място.

Той ни гледаше отгоре. Добре осъзнавах, че седеше той, а ние стояхме прави. Но се чувствах сякаш е обратното. Чувствах се така, сякаш той ни гледа отгоре.

Джозеф, Джо и Джакон изглеждаха доволни от себе си. По лицето на Дж/О като фъстъчено масло се бе размазала усмивка. Единственият, който не изглеждаше развълнуван, беше Джай.

— Така! — каза Старецът. — Джоуи изглежда смята, че вие шестимата трябва да получите някакъв медал или поне някакво официално признание за отличната работа, която сте свършили. Всички ли тук споделят това мнение?

— Да, сър! — каза Дж/О. — Той разказа ли ви как победих Скарабус на фехтовка? Бяхме страхотни!

Другите измърмориха в съгласие или просто кимнаха.

Старецът кимна. После погледна Джай.

— Е? — каза той.

— Мисля, че извършихме нещо забележително, сър.

Окото на Стареца проблесна.

— О, така ли? — попита той.

После си пое дълбоко дъх и започна.

Каза ни какво мисли за екип, който не може да завърши обикновена тренировъчна мисия без катастрофа. Каза ни, че всичко, което сме постигнали, се дължи на чист глупав късмет. Че сме нарушили всяко съществуващо правило и даже няколко, които никой не е и помислял, че трябва да се формулират, защото са си обикновен здрав разум. Каза, че ако има справедливост в който и да е от хилядите светове, всички е трябвало да бъдем стопени и напъхани в бутилки. Че сме били свръхуверени, глупави и невежи. Че сме поели идиотски рискове. Каза, че изобщо не е трябвало да се забъркваме в неприятностите, в които сме се забъркали. Че, след като сме го направили, е трябвало незабавно да се върнем у дома…

И продължи така известно време.

Той не повишаваше глас. Нямаше нужда.

Бях влязъл, реейки се в стратосферата, а когато той приключи, се чувствах по-нисък от окосена, изсушена на слънцето трева. Горе-долу колкото праха по земята.

Когато той приключи, тишината бе толкова плътна, че можеше да изпълни цял океан и да остане достатъчно за няколко големи езера и вътрешно море. Той мълчаливо ни оглеждаше един по един. Ние се съсредоточихме много силно, за да не го гледаме — или да се споглеждаме.

А после той каза:

— И все пак, по отношение на екипа, вие шестимата може би имате потенциал. Браво! Свободни сте!

Ние се изнизахме от кабинета, без да срещаме погледите си.

Застанахме на плаца. Слънцето бе изминало половината си път в небето и през Базовия град преминаваше хладен повей. Вечно плаващият град се носеше над гъста гора, която изглеждаше, сякаш се простира на цели левги — и вероятно бе точно така. Подминахме една полянка и същество, подобно на свръхголям носорог с два рога един до друг, вдигна очи към нас.