Никога в целия си живот не съм бил толкова уплашен от каквото и да било, както ме плашеше той. Може би в страха ми бе имало мъничко магия. Но дори и така да беше, аз нямах нужда от нея.

— В живота, който тепърва ти предстои — каза лорд Сатър, — или, да го кажем по друг начин, момче, в следващите трийсет-четирийсет минути, можеш да се утешиш с това, че същността ти — душата ти, ако предпочиташ, заедно с още много от вас, малки Бродещи, ще захрани корабите и плавателните съдове, които ще дадат възможност на моя народ и на моята култура да спечелят превъзходство във всичко, превъзходство, което справедливо заслужаваме. Това радва ли те, момче?

Аз не казах нищо.

Жълтите зъби се оголиха в пародия на дружелюбна усмивка.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Падни на колене пред мен! Целуни ми краката! Обещай да ми служиш винаги и навсякъде. Тогава ще ти пощадя живота. Имаме достатъчно гориво за това нападение. За това начинание сме докарали всяка една бутилирана душица. Какво ще кажеш? Цуни краченце? — и той помаха пред мен огромния си крак, покрит с черна козина, а ноктите му бяха като на граблива птица.

Тогава разбрах, че ще умра, защото нямаше да му целувам краката. Погледнах го в очите и казах:

— Така и така ще ме убиеш, нали? Просто искаш първо да ме унижиш.

Той се засмя и стаята се изпълни с вонята на гранясало месо, започна да пляска по бедрото си с ръка, сякаш бях казал най-смешния виц на света.

— Точно така! — избоботи той между изблиците смях. — Наистина щях да те убия при всички положения. — После си пое дъх. — Ох, имах нужда от това. Толкова се радвам, че реши да наминеш. — После продължи: — Свалете го долу в стаята за топене! Време е да изрежем и да стопим него и останалите. Няма нужда да е безболезнено. — Той отново се обърна към мен, пак ми смигна и ми обясни словоохотливо: — Смятаме, че голямата болка, причинена на Бродещите по време на процеса на топене, разбунва духовете им и повишава енергията им. Сигурно защото болката е нещо, върху което могат да се съсредоточат. Е, довиждане, момче — и той протегна огромна ръка и ощипа бузата ми, почти любящо, като стар чичо.

После започна да стиска, все по-силно и по-силно. Обещах си да не викам, но болката стана непоносима.

Изкрещях.

Той ми намигна още веднъж, сякаш си бяхме разменили шега, която никой друг в стаята не схваща, и пусна бузата ми.

Извиха ми ръцете и ме поведоха навън. С такова облекчение се отдалечавах от лорд Сатър, че, поне за няколко мига, изобщо не ме интересуваше, че ме водят към стаята за топене.

Всеки път, когато в някоя книга се натъкна на фразата „участ, по-лоша от смъртта“, се замислям. Все пак, смъртта е възможно най-лошото нещо, и възможно най-окончателното спрямо обичайното развитие на нещата.

Но идеята да бъда убит, сварен и редуциран до това, което ме прави мен — а после да прекарам остатъка от вечността в бутилка, използван като някакво космическо захранване…

От тази перспектива смъртта изглеждаше доста добре, да знаете. Наистина.

Докато слизахме от ниво на ниво, коридорите ставаха все по-тесни и по-тъмни. Ставаха и по-топли, сякаш огромният флагман се задвижваше с пара, което засилваше чувството ми, че се спускам в ада. От мига, в който стъпих на „Малефик“, мрачното и тъмното царуваха навсякъде и докато се спускахме в утробата му, положението само се влошаваше.

Слизахме по още по-тесни стълбища — „стаята за топене“ сигурно беше на едно от най-долните нива на кораба. Бях благодарен за това. Даваше ми повече време да мисля. Пред мен вървяха двама стражи, зад мен още двама. Коридорите и стълбите вероятно нарочно бяха изградени като лабиринт и знаех, че съм безнадеждно загубен.

Но колкото и тесни и ограничаващи да бяха тези коридори, те бяха нищо в сравнение с хамстеровия лабиринт, из който търчеше собственият ми мозък.

Лорд Сатър беше наредил да ме убият заедно с „другите“. Това означаваше само едно — моят екип може би все още беше жив.

И ако беше така, все още имахме някакъв незначителен шанс.

Пет хванати в капан версии на самия мен срещу кой знае колко хиляди войници на МАГ, вълшебници и демони… честно казано, би било голям късмет, ако срещу нас се изправят само лорд Сатър и лейди Индиго. Без помощта на Ню шансовете ни бяха точно колкото… ами колкото една нула.

Това го знаех, разбира се. Въпреки това вероятността те все още да са живи, ми повдигаше духа.

Имаше нещо определено адско в долните нива на „Малефик“. Започна да ми се струва, че надушвам сяра във въздуха. После стражите пред мен отвориха тежка дървена врата, обкована с бронз, и грубо ме бутнаха през нея — тогава миризмата се усили.

Представете си ада такъв, какъвто са ни го описвали още от детството ни. Сега си представете, че най-ужасната яма за мъчение там е стая, не по-голяма от гимназиална класна стая. Представете си, че е проектирана от някой, който е гледал твърде много евтини стари филми на ужасите, от онези черно-белите, каквито показват късно вечер. Това беше стаята за стопяване.

Помещението беше без прозорци, точно както девет десети от останалите, които бях виждал. По стените висяха най-различни инструменти и сечива — страшни, остри и огромни. Не ги разгледах много отблизо, но изглежда служеха да „бъдем досварени“, след като вече сме врели известно време в казана. В дъното на стаята, кацнал върху издигната решетка, се извисяваше истински готварски казан, покачен на три тънки метални крачета, изкован от бронз и широк поне три метра, подобно на огромен котел или канибалски казан от рисуваните филмчета. В него вреше някаква течност — от миризмата заключих, че най-вероятно не е вода. Миришеше на течна сяра, на амоняк и саламура. Мисля, че вътре имаше и кръв — магията на този кораб черпи много мощ от кръвта. Огънят отдолу се подхранваше с различни соли и прахове. Веднъж гореше в зелено, после в червено, после в синьо, добавеха ли се различните химикали. Димът и пушекът изпълваха въздуха, щипеха очите и дробовете ме заболяха. Едно дребно създание, което приличаше малко на жаба и малко на джудже, подхранваше огъня с праховете и внимаваше да не сипе повече от една малка шепа едновременно.

Никое от съществата наоколо не беше човек. Детайлите се различаваха трудно, тъй като голяма част от светлината идваше от пламъците под казана, но съществата имаха пипала и антенки. Не знаех дали са от граничните светове далеч от Арката или са хора, превърнати в неща, на които не им пречи гъстият химичен дим, нито горещия въздух, нито това, което трябваше да правят с нас. Предполагам, че няма значение. Стражите ми, от друга страна, имаха много против пушека и въздуха. Двама спряха отвън, по един от всяка страна на затворената врата. Другите двама, които ме въведоха в стаята, държаха кърпички пред устата и носа си, а по лицето им се стичаха сълзи.

Едно нещо приближи към нас. Може да беше богомолка, ако богомолките ставаха толкова големи и имаха човешки очи. Забъбри неодобрително към похитителите ми.

— Не влиза тук! — каза им то. — Не за дишане! Топене скоро започва. Махай се! Върви си оттук. Тц-тц-тц! Тук сега не за твоя раса.

После димът се разсея за миг и ги видях от другата страна на казана. Сърцето ми подскочи. Бяха със завързани ръце и крака, положени на земята, като зайци, готови за котела — моите съотборници.

Веднага видях, че всички са там — Джай, Джакон, Дж/О, Джо и Джозеф. Всички бяха в съзнание. Изглеждаха изтощени и отчаяни. Не знаех колко време бе минало за тях — дни? седмици? месеци? — но изглежда престоят им хич не е бил приятен. Всички бяха отслабнали, дори малкият Дж/О. Освен това не ми се струваха изненадани, че ме виждат. Може би мълвата, че съм заловен, вече бе стигнала дотук, или просто го очакваха. Достатъчно неща бях объркал досега, беше си направо очевидно, че ще го направя пак, този път за последно. Те просто ме гледаха и примирението, изписано по лицата им, ме клъвна в сърцето.