Лошото беше, че знаех, че са прави. От такова място не правиш геройски измъквания в последния момент. На такова място умираш — болезнено, бавно и с голямо съжаление.

Един от стражите ми ме пусна, пристъпи напред и каза:

— Водим още един за казана. Заповед на лорд Сатър.

От пламъците под котела избухна сяра и другият ми страж също ме пусна, за да си избърше насълзените очи.

Точно тогава се втурнах към действие.

Е, „втурнах се“ не е точната дума, но звучи по-добре от „залитнах и ритнах“, което всъщност направих. Залитнах напред, после ритнах, колкото можах по-силно, най-близката подпора от триножника, поддържащ огромния казан.

Ще ми се да можех да кажа, че имах блестящ план. Нямах. Просто исках да спечеля малко време. Или да направя нещо, при всички положения.

Все едно участвах в автомобилна катастрофа. Всичко се случи толкова бавно, после…

Кракът на триножника се наклони и се измести.

Видях, че стражите ми, кашляйки и плюейки, се втурват към мен.

Казанът започна да се накланя.

Жабоподобното нещо, което толкова внимателно хвърляше различни соли в огъня, изпусна подноса с химикали, отскочи и нацели най-близкия страж, който изпсува и се препъна в богомолката отзад.

Хвърлих се встрани от казана, когато праховете в пламъците изригнаха като миниатюрни фойерверки…

И бавно, величествено и необратимо, котелът се прекатури.

Никога няма да забравя как стражът вдигна ръка, сякаш да спре казана да не падне върху него, и как казанът продължи да пада. Никога няма да забравя разтопеното съдържание на котела, което се разплиска и изтече, нито писъците на създанията, когато течността ги достигна. Тя прогаряше и продължаваше да прогаря, дори и костта.

Задушавах се. Едва дишах. Всичко се въртеше пред очите ми и усещах как по бузите ми се стичат сълзи. Но продължавах.

Взех от пода нещо, което изглеждаше като нож за обезкостяване, и започнах да режа въжетата на съотборниците си. Първо скочих при Джо, освободих крилете й, после извадих кърпата, запушила устата й.

— Благодаря — каза тя.

— Криле — задъхвах се аз. — Въздух! Раздухай го! Въздух!

И се преместих при Джакон.

Джо кимна, после разпери криле и започна да пляска с тях, издухвайки задушаващия дим далеч от нас. През решетката навлизаше свеж въздух — предполагам, за да подхранва огъня — и аз го вдишах на големи глътки, изтрих очите си и продължих да разрязвам въжетата с ножа. Джакон изглеждаше в най-добра форма от целия екип, въртеше се и се усукваше в примката, така че скочи на крака и разкъса останалите въжета още преди да успея да ги срежа.

После оголи зъби, заръмжа гърлено и скочи към мен.

Аз залегнах.

Вълчото момиче прелетя над главата ми и разкъса богомолката, която се бе засилила към мен с един сатър.

С гневно движение й откъсна главата, а тялото й залитна, размахало сатъра, сляпо и бясно.

След това освободих Джозеф. Въжетата му бяха дебели като корабни. Освободих ръцете му, после му подадох нож и му казах сам да среже тези на краката си. Той разтри ръцете си с гримаса, после сряза въжетата два пъти по-бързо от мен.

С крайчеца на окото си видях как Джакон ни пази като вълчица своите малки, всеки косъм на главата й беше изправен, зъбите й оголени, а Джо, която все още раздвижваше въздуха и беше грабнала една пика от стената, наръгваше с нея всяка гадина, осмелила се да я доближи. Не че мнозина го правеха. Повечето се бяха скупчили в ъгъла и се опитваха да се предпазят от пламтящата разтопена река между нас и тях.

Освободих Джай.

Той се претърколи неудобно на земята.

— Изпитвам парестеза — каза той. — Целият съм изтръпнал. Освен това съм ти дълбоко, безкрайно признателен.

— Няма проблем — отвърнах аз.

Отпуших устата на Дж/О.

— Типично! — обади се той. — Оставяш ме последен! Просто защото съм най-малкият. Предполагам, че смяташ това за честно. Ммммф, ммф, мф, мммммммммммммф! — това последното го каза, защото пак затъкнах кърпата в устата му.

— Всъщност — обясних му аз, — ти искаше да кажеш: „Благодаря“. И ако не го кажеш, ще забравя да те освободя и ще те оставя тук, случайно нарочно.

Извадих превръзката. Очите му изглеждаха много големи и много кръгли.

— Благодаря ти — каза той с тъничък гласец, — че се върна и че ме освободи. Благодаря!

— Няма за какво — отвърнах аз. — Нищо работа!

И освободих краката, а после и ръцете му.

Димът беше започнал да се разрежда и огънят се държеше повече като огън и по-малко като Везувий. Събрахме се със съотборниците ми. Предположих, че в стаята за топене има силна огнеустойчива магия — пламъците не се разпростираха по стените, тавана или пода. И започнаха да утихват.

— По необходимост се налага да инспектираме с цялата възможна бързина — каза Джай. — Несъмнено внезапният ни революционен подем е активирал многобройни сигнални вещерски магии.

— Няма да успеем да си проправим път през целия кораб — каза Джо, — но да загинеш в битка е по-добре, отколкото да умреш в казан с вряща кръв.

— Няма да умираме нито в битка, нито в кръв — казах й аз. — Просто няма да стане! Но единствената врата е от другата страна на огъня.

— Всъщност — каза Дж/О с известна нотка на самодоволство, — ето тук има една скрита врата. Видях едно от гърчещите се създания да излиза от нея, когато ни доведоха.

— Браво на теб! — казах аз. — Но как се отваря? Сигурно е защитена от магии или заклинания, нали?

От другата страна на пламъците стражът, който все още стоеше на краката си, и другите гадини се събираха, гледаха ни и говореха. Изненадата вече не беше на наша страна. Трябваше да действаме, по един или друг начин.

Джозеф сви рамене. После си плю на ръцете, протегна се и затегли. Вените на врата му се издуха. Засумтя от усилие, после се отдръпна. Виждаха се очертанията на вратата, там, където решетката се опираше в стената. Той се ухили, после стовари отгоре й огромния си крак с всичка сила.

В стената се появи дупка с размера на порта.

— Магиите са едно — каза той, — но суровата сила е нещо съвсем друго. Да вървим!

Тези от нас, които нямаха оръжия, си взеха от стената в стаята за топене. Аз поспрях за малко и вдигнах кожена торбичка, пълна с някакъв прах.

— Какво е това? — попита Дж/О.

— Нямам представа — казах. — Но предполагам, че това хвърляха в огъня. Някакъв барут. Няма да навреди.

Той се намръщи.

— Не мисля, че е барут. Нещо магическо е. Око от тритон или нещо подобно. Най-добре го остави тук.

Това наклони везните. Пъхнах кесията в джоба си и после минахме през дупката и се озовахме в тесен проход, не по-голям от вентилационна шахта.

Дж/О водеше, а Джакон завършваше колоната. Останалите се стараехме да се държим възможно в средата, като се бутахме непрекъснато в тъмното.

— Доста се позабави — каза Джо. Чух шумоленето на перата, когато събра крилете си.

— Дойдох веднага, щом успях. Какво стана с вас?

— Отведоха ни в някакъв затвор — каза Дж/О. — Бяхме в отделни килии. Не ни беше разрешено да говорим с никого, нито да четем, нищо. А храната — ъхх! В моята намерих буболечка.

— Буболечките бяха най-хубавото — каза Джакон. — Дори не си направиха труда да ни разпитат. Беше очевидно, че сме за казана. — Тя се поколеба и усетих как потрепери в тъмното. — Видях лорд Сатър. Той каза, че ще страдаме, че той лично ще се погрижи.

Спомних си онова отвратително таласъмско лице, как ми се хили насреща.

— Каза същото и на мен — обясних им аз. — Така горивото достигало максималната си ефективност. — Радвах се, че в тъмното никой не вижда лицето ми.

— Надявахме се, че ще се върнеш за нас — каза Джо, — или че ще се върнеш на МеждуСвят и те ще изпратят спасителен отряд. Но седмиците минаваха, ти не идваше и започнахме да губим надежда. А когато ни отведоха на МАГ Прим и ни качиха на „Малефик“, мисля, че всички разбрахме, че сме мъртви.

Обясних им накратко какво се беше случило — как МАГ е използвал сенчесто царство, за да ни отклони от следата и как ме бяха уволнили и изтрили паметта ми, как после си я възвърнах благодарение на Ню. Точно когато приключих разказа си, Дж/О видя светлинка пред нас.