Минаха още десет минути, преди и ние да я видим — киберзрението на Дж/О е много по-чувствително към светлината от обикновените очи. Но накрая всички излязохме от тунела на светло и зяпнахме със страхопочитание.

Стояхме на площадка, от която се виждаше залата с двигателите. Не съм сигурен как лети „Малефик“, но ако размерът значи нещо, двигателите имаха повече от излишна мощ. Бяха гигантски. Залата вероятно заемаше цялото най-долно ниво на кораба. Под нас имаше огромни бутала, клапи и въртящи се зъбни колела, големи колкото градската ротонда в Грийнвил. От огромни контролни клапи излизаше пара, а разни лостове се блъскаха с оглушителен трясък. Това ми напомни на изображенията, които бях виждал от котелното на стари океански лайнери като „Титаник“ — само че в онези кораби машините не са били поддържани от тролове и таласъми.

Джай докосна ръката ми и посочи встрани. Обърнах се и видях какво захранва двигателите — огромна стена, натъпкана от пода до тавана с нещо, приличащо на аптекарски шишета или старовремски бутилки за сайдер от дебело стъкло. Във всяко едно имаше светлинка като от светулка, само че светулка нямаше — нежна луминесценция, която лекичко пулсираше в ритъм с оглушителните машини. Имаше най-различни цветове, от светулчесто зелено до флуоресцентно жълто и оранжево и очеизбодно лилаво. От горната част на всяка бутилка се спускаше тръбичка и стигаше до огромна тръба на тавана, която се проточваше до центъра на двигателя.

— Това са нашите братя! — прошепна Джай.

— И сестри — додаде Джакон.

Докоснах страната на една студена стъкленица и тя засия в ярко оранжево, сякаш ме позна. В тези бутилки се криеше горивото, което задвижваше флагмана — есенцията от Бродещи като мен, лишени от телата им, бутилирани и заробени.

Стъклото — или какъвто и да беше този материал — сякаш леко вибрираше. В главата ми се въртеше само онази сцена от стотици различни филми на ужасите, в която някой, обладан от демон, в кратък миг на просветление и здрав разум се моли: „Убийте ме!“

— Това можеше да сме ние — изръмжа Джакон.

— Все още е възможно — избоботи Джозеф.

— Отвратително е — каза Джо. — Ще ми се да можехме да направим нещо за тях.

— Можем — каза Джай. Устните му се бяха превърнали в тънка гневна чертица. Джай винаги изглеждаше много мил. Сега усещах гнева му във въздуха, като статично електричество преди буря.

Той смръщи вежди и впери поглед в стъклена бутилка над нас. Мисля, че го видях как потрепери. Концентрира се още повече, затвори очи — и стъклото се пръсна, експлодира с „пук!“ като фойерверк. Светлинката затрептя във въздуха там, където се намираше бутилката, стрелкайки се нервно, сякаш несвикнала със свободата.

Погледнах другите. Всички мислехме еднакво.

Желязното нещо, което бях взел от стаята за топене, приличаше на алебарда — от едната страна имаше острие, а от другата — тъп чук. Най-подходящото оръдие за тази работа, както би казал татко.

Пристъпих напред. Изкрещях, докато замахвах — дивашки вик, който почти потъна в звука от разбиване на стъкло. Около пет стъкленици се пръснаха при първия удар. Светлинките в тях заблестяха ярко, достатъчно, че да оставят послеобраз.

Останалите от отбора продължиха със същия, ако не и по-голям ентусиазъм. Въздухът се изпълни с летящи стъкла и стрелкащи се светлинки. Метнах поглед през рамо — в залата с двигателите настана истински хаос. Огромните бутала се запъваха, излизаха от ритъм или напълно спираха. Парата избиваше все по-бясно от различни клапи, експлодираше от тръбите. Таласъми, гномчета и друга измет от вълшебните приказки се суетяха като плъхове върху гореща ламарина, изпаднали в паника.

Великата машина спираше.

В момента изобщо не ми пукаше. Интересуваше ме само това да освободя душите на всички различни мои версии от техните стъклени затвори. С всяка разбита бутилка се чувствах все по-добре, по-силен и по-завършен.

По-жив.

Осъзнах, че Джозеф всъщност пее, докато разбива. Гласът му беше ясен и красив. Беше някаква песен за една стара жена, за носа й и за много херинги… зачудих се от какъв ли свят идва той.

После забелязах нещо.

Светлинките не изчезваха. Оставаха тук и се рееха във въздуха. Даже напротив, ставаха по-ярки, пулсираха в светулчестите си цветове и се сбираха точно над главите ни. Не знаех дали това, което е останало от тях, може да оцени какво сме направи или не. Но това нямаше значение. Ние знаехме.

Джакон разби последната бутилка, тя се пръсна, душата вътре беше свободна и се зарея с другите.

Всичко се наелектризира. Казвам го буквално — сякаш въздухът бе свръхзареден — всеки косъм по тялото ми бе щръкнал. Страх ме беше да докосна каквото и да било, за да не бъда мигновено изпепелен. А светлинките трепкаха над нас.

Може би си въобразявахме, но ако беше така, то всички си въобразявахме едно и също. На някакво много истинско ниво, те всички бяха нас, или са били някога нас, преди да бъдат избити и използвани да захранват този кораб, който се движеше между световете и затова струва ми се стана така, че това, което мислеха, се изля върху ни.

Те мислеха „отмъщение“.

Мислеха „унищожение“.

Мислеха „омраза“.

А, гледайки към нас, пулсираха в нещо, което много силно се усещаше като „благодаря“.

Светлинките на душите започнаха да светят по-ярко, толкова ярко, че всички ние, с изключение на Джакон и Дж/О, бяхме принудени да отвърнем погледи. А после полетяха и ми се стори, че чувам как вятърът свисти при движението им.

Долу при двигателите троловете и таласъмите търчаха във всички посоки — ужасени и паникьосани. Нямаха никакъв шанс. Когато светлинките се стовариха върху тях, всеки избухна в нещо подобно на рентгеново изображение, което припламна и после изчезна.

Светлинките достигнаха двигателите.

Предполагам, че и аз бих мразил тези двигатели, ако ги бях задвижвал с всичко свое, с всичко, което бях. Когато искриците докоснаха двигателите, в миг изчезнаха. Сякаш стоманата, желязото, бронзът и парата някак си ги бяха всмукали.

— Какво правят? — попита Дж/О.

— Тихо! — каза Джакон.

— Не искам да развалям момента с практични наблюдения — казах аз, — но лорд Сатър и лейди Индиго вероятно в момента изпращат за нас още войски по онзи тунел. Всъщност съм изненадан, че не са…

— Мълчи! — сряза ме Джо. — Мисля, че ще гръмне.

И тогава корабът гръмна и беше чудесно. Като светлинно шоу и шоу с фойерверки и унищожението на кулата на Саурон… всичко, което можете да си представите. Двигателите на „Малефик“ сякаш започнаха да се разтварят в светлина, в пламък, в магия, а после, с тътен, който се извиси до праисторически рев, те се взривиха.

— Това несъмнено е открояващ се с превъзходството си пожар — въздъхна Джай с широка усмивка на лицето.

— Готино! — съгласи се Джозеф. — Красиво!

Ако двигателите на „Малефик“ имаха гаранция, то тя в момента определено стана невалидна.

После, когато прахът се слегна, го усетих със съзнанието си. Там, където досега под нас стояха двигателите, имаше портал към Промеждутъка — най-голямата порта, която някога бях виждал.

— Тук долу има портал — казах аз. — Предполагам, че цялата тъкан на пространство-времето е било под натиск от двигателите. Сега тях ги няма и оставиха място, през което можем да минем.

Джакон изръмжа гърлено.

— Тогава по-добре да побързаме — каза тя. — Надушвам цял батальон от онази паплач — идват към нас, долу през прохода.

— А освен това — каза Джай, — мисля, че приятелите ни едва сега започват битката.

Погледнах — той беше прав, защото искрите на душите сега бяха дори още по-ярки, издигайки се от мястото, където бяха двигателите и минавайки през тавана на горното ниво.

— Мога да прелетя с Дж/О надолу — каза Джо. — Джай може да се телепортира и вероятно да носи Джоуи или Джакон. Но Джозеф е твърде едър, за да го носим.

Джозеф сви рамене.