След като изпитите приключиха — така и не научаваме резултатите, което и до ден-днешен ме побърква — ни повикаха в залата за брифинг, всичките сто и десет нови попълнения, и там видях Стареца за пръв път, откакто положих клетва в лечебницата.

Изглеждаше състарен.

— Добре дошли, дами и господа — обърна се той към нас. — Сега вече всички сте готови да участвате във великата битка. Непрекъснато се създават нови светове. В някои науката процъфтява — видях как Дж/О вдига гордо глава — в други магията е движещата сила. Повечето са смесица от двете. Ние от МеждуСвят нямаме проблем с нито една от двете идеологии. Нашият проблем са МАГ и Бинарните, които искат да наложат своята система от вярвания и методи на реалност над другите светове — понякога чрез война, понякога по-недоловимо. МеждуСвят съществува, за да поддържа баланса. Ние сме партизанска група. Никога не бихме могли да се сблъскаме директно с някоя от страните, защото никога не бихме могли да победим — те ни превъзхождат и с хора, и с оръжия. Ние и не искаме да побеждаваме, но можем да сме захарта в резервоара с бензин, дъвката на стола или камъчето, което преобръща колата. Ние защитаваме Алти-лената. Ние поддържаме баланса. Това е задачата ни — да преграждаме приливите-близнаци на магия и наука, да осигуряваме смес от двете навсякъде. Вие, новобранци, завършихте първата стъпка от базовото обучение и всички получавате моите поздравления. Браво! Утре ще се разделите на малки отбори, които ще бъдат пратени на тренировъчни мисии. Във всяко едно отношение това ще е истинска полева операция, освен че, няма да сте в никаква реална опасност. Ще посетите приятелски или неутрални Земи и ще имате цел, която е в рамките на постижимото, дори доста лесна за постигане, за зададения период. Ще разполагате с двадесет и четири часа да завършите мисията си и да се върнете в базата. Всеки отбор ще се състои от четирима новобранци и един по-опитен оперативен, в случай, че нещо се обърка. Което, бързам да кажа, няма да стане…

По-късно в столовата седнах до Джерзи.

— Някога домъчнява ли ти за дома? — попитах го аз.

— Че защо да ми домъчнява? — озадачи се той. — Ако не бях тук, нямаше да съм в семейното гнездо, а щях да съм мъртъв. Дължа живота си на МеждуСвят.

— Схванах — казах с чувство на завист. Аз изпитвах носталгия непрекъснато, понякога до степен на истинска болка в стомаха, което блокираше биосензорите ми и шашкаше лекарите. Ала не си признавах, разбира се. Смених темата. — Чудя се дали ще сме в един отбор при тази тренировка.

— Защо да мислиш и премисляш толкова безплодно — чу се приятен глас зад нас, — когато, ако просто се отправите към таблото с бюлетина в коридора, на ваше разположение ще се открият пълните и окончателни факти.

Джай сведе глава, усмихна се и отмина.

— Той да не каза, че отборните задачи вече са обявени? — попита ме Джерзи.

— Така мисля — отвърнах аз и двамата се втурнахме да се надбягваме по коридора към таблото, където вече се тълпяха новобранци, които преписваха съответната информация в тетрадките си и си подвикваха неща като: „Уха! Аз съм с Джолиет! Отивам да си взема чесън!“ и „Хей, Джиджу. Утре сме в един екип!“

Джерзи отметна глава назад и изкукурига.

— Аз съм в отбора на Стареца! — изкрещя той. Стареца лично водеше група от четирима новобранци. Завиждах, но донякъде чувствах облекчение, че не съм избран — понякога Стареца все още ме плашеше. Дж/О също беше в екипа на Стареца. Както и Дж’р’охохо. Той е кентавър и миналата седмица недвусмислено ни даде да разберем, че ако още веднъж чуе „яде като кон“ в столовата, всички ще получим отпечатъци от конски подкови по лицата си. Реших, че Стареца е избрал най-обещаващите кандидати за собствения си отбор. Не се изненадах, че не е взел мен и не можех да го виня.

Опитният оперативен на моя отбор беше Джай, загадъчен и, както веднъж сам се описа, многосричен.

— Това означава, че използва много дълги думи — каза Дж/О, който имаше достъп до няколко речника в главата си.

Ето ме и мен. Ето го и Джозеф, едър като бик. Ето я крилатата Джо, която не ми бе проговорила след онзи ден на скалите, но която вече не ме игнорираше. Ето я и Джакон, момичето-вълк. Можеха да ме сложат и в много по-лоша група.

После звънецът иззвъня и вкупом тръгнахме към лабораторните упражнения по практична тавматургия3.

Будилникът зазвъня половин час преди изгрев и прекъсна тревожния сън, в който аз и семейството ми, поради някаква причина, си бяхме събрали багажа и се бяхме преместили в Промеждутъка. Мятах се между опита да изкача стълбите в коридора, превърнали се в картина на Ешер, и това да слушам как мама ме поучава, че заради лошите оценки ще ме изядат демони. Мама бе станала като картина на Пикасо, двете й очи бяха от едната страна на носа, Джени се бе превърнала в момиче-вълк, а хлапето — в калмар, който живее в пещера в морето. Всъщност се зарадвах, че се измъквам от леглото.

Наредихме се за каша за закуска, като изключим месоядните мои версии, които разкъсваха месо от зубър — сготвено или, в случая на Джакон, сурово. После си взехме припасите и се събрахме на плаца в групи по петима.

На някои отряди бе дадена зелена светлина да потеглят, те пристъпиха в Промеждутъка и изчезнаха.

После асистентката на Стареца изтича от кабинета му и го повика. Стояха доста близо до нас. Чух: „Не могат! Сега ли? Е, нищо не може да се направи. Все пак се обаждат отгоре. Кажи им, че ще дойда.“

Той се обърна към Джай.

— Можеш да вземеш още един човек, нали?

Джай кимна. Държеше запечатаните заповеди, които щяха да ни отведат на тренировъчната мисия.

Стареца се върна при групата си и им съобщи новото развитие. После посочи различни места на плаца.

Духът ми се повдигна — надявах се, че Джерзи ще бъде разпределен в нашата група.

Вместо това към нас бавно приближи Дж/О.

— Здрасти, новият отбор! — каза той. — Е, аз съм готов да тръгвам. Ние, осъдените на смърт и така нататък.

— Не говори така дори на шега — скастри го Джай. Потупа ме по рамото — аз щях да съм Бродещият в екипа. — Наченете нашата междупространствена екскурзия.

— Какво? — попита Джо.

Джай се усмихна.

— Изведи ни оттук — каза той.

Поех си дълбоко дъх, със съзнанието си отворих вратата към лудостта и в индийска нишка навлязохме вътре.

Промеждутъкът беше студен и докато Бродех имаше вкус на ванилия и пушек от дърва.

След онова първо зашеметяващо посещение няколко пъти се бях връщал в Промеждутъка. Беше част от основното ни обучение за изостряне на способностите ни да намираме различни входове и изходи, да се учим по кои повърхности да не стъпваме (големият морав диск, който плаваше като фризби с размера на кола, изглеждаше примамлив транспорт, но ако стъпиш отгоре му, те засмуква като изгладнели подвижни пясъци) и как да разпознаваме морфожите и други опасности. Все още не харесвах мястото. Беше твърде странно, твърде нестабилно. В един от многото уроци по оцеляване инструкторката описа пътуването през Промеждутъка като „интуитивно налагане на указващ посоката ред в зародишна фрактална хипергънка“. Казах, че на мен ми прилича по-скоро на опит да намериш път навън от огромна плазмена лампа. Тя отговори, че било същото.

Но, вярвате ли ми или не, има начини да минеш през Промеждутъка и да излезеш точно там, където искаш. Нито един от тези начини не е лесен — особено за такъв като мен, на когото му е трудно да стигне дори до магазина в двуизмерна равнина като земната повърхност. Никой не бе съвсем сигурен колко измерения има в Промеждутъка. Най-добрите учени на МеждуСвят смятаха, че съществуват поне дванайсет, а е възможно още пет или шест да са скрити в различни субатомни кътчета и пукнатинки. Промеждутъка беше пълен с хиперболоиди, ленти на Мьобиус, бутилки на Клайн… всичко, което наричат неевклидови форми. Чувстваш се като в плен на най-лошите кошмари на Айнщайн. Ако на това място искаш да се ориентираш, не можеш просто да погледнеш компаса и да кажеш: „Насам!“. Там посоките не са само четири, нито осем, нито дори шестнайсет. Човек може да тръгне по безброй много пътища, нужно е съсредоточаване и концентрация, като да откриваш скритите индианци в рисунка на гора. А най-вече е нужно въображение.