Същата долина. Но различен свят.

Изненадваме местните, когато влизаме, затова се придържаме към праисторическите времеви потоци. Така има по-малък шанс да ни открият. Всичко е част от необходимите мерки, които предприема МеждуСвят, за да попречи на Бинарните и на МЕГ да го открият. Плаващите куполни градове се местят на случаен принцип сред няколко хиляди Земи на около половината разстояние от центъра на Арката. Ето защо, дори с моите умения за Бродене в Промеждутъка, имах нужда от помощ да открия точния свят, на който се намира Базовия град.

Помощта дойде под формата на странно малко уравнение, което Джей нарисува в кървавия пясък. Както повечето неща в МеждуСвят, то работеше чрез комбинация от магия и наука.

{MC}: = Ω/∞ нито беше само математически аргумент, нито изцяло вълшебно заклинание. То беше парадоксално уравнение, като например корен квадратен от минус едно — комбинаторно понятие, научно твърдение, създадено с магически средства.

{MC}: = Ω/∞ беше меметичен талисман, който всеки от нас носеше в главата си — само там и никъде другаде, и който ни позволяваше да „се завръщаме у дома“ през слоевете реалност, за да стигнем до Базовия град, където и да е той. Това беше ключ и трябваше да си Бродещ, за да прещрака в ключалката. Летящите кораби, захранвани от енергията на немъртви Бродещи, не можеха да го сторят; нито космическите кораби, кръстосващи през Статика на подпространството, задвижвани от дълбоко замразени Бродещи, мъртви на 99 процента. Трябва да си истински жив Бродещ, с ключ в главата, за да се получи. Ето защо беше буквално невъзможно някоя от империите да открие МеждуСвят.

Поне такава беше теорията.

Всичко това обясняваше усета за сигурност, който ни позволяваше да се чувстваме удобно на открито, докато четиримата се препитвахме един друг за утрешните изпити: Основни теории на мултифазната асиметрия в поляризираните равнини на реалността и Законът за неопределения трапецоид, наблюдаван в церемонията на деветте ъгъла.

Дори след пет месеца повечето от новите попълнения все още се държаха доста студено с мен. Вече не оставах сам на масата в голямата зала, но пък и не се избиваха да седнат до мен. А докато говореха с мен, все още се усещаше известна резервираност, която не можех да не забележа. Аз бях един от тях — аз бях тях, а човек не може да мрази себе си. Но пък не е и нужно непрекъснато да се обича. Така че след като никога нямаше да се превърна в господин Популярния, трябваше да се науча как да го понасям. Трите алтернативни версии на самия мен — терминът, използван от лектора ни в Нива на реалността 101, беше „паравъплъщения“ — които седяха с мен на терасата, бяха най-близко до това, което мога да нарека приятели — което ги поставяше в категорията на „не врагове“.

— Добре — казах аз, — избройте атрибутите, които остават константни от една равнина в друга.

— Ами… — измънка Джозеф и почеса носа си. — Всички ли?

— Те са само четири, Джозеф.

Джозеф беше от Земя, по-плътна от моята, което означава по-силно гравитационно поле. Той бе с фигурата на двукрак танк и вероятно бе по-силен, отколкото има право да бъде което и да е човешко същество. Веднъж ми го обясни — ставаше дума за някакви по-дълги и по-широки сухожилни връзки, увеличено съотношение между напречно набраздени и гладки мускули и по-голяма костна плътност. Аз знам само, че той е два пъти по-висок от мен и почти толкова силен.

— Симетрия, хиралност, съответствие и… ъм…

Изглеждаше така, сякаш може да победи голѐм на шах, ако първо някой завърже очите на голѐма. Но всъщност си беше доста умен — налагаше се, за да не изостава от всички други Джоевци.

— Предаваш ли се?

— Не е латералност, нали? — попита без особен ентусиазъм той.

— Да — отвърнах аз. — Това е.

— Мой ред е — намеси се Джерзи. — Какво са подпраговите изоритми и как се прилагат към Бродещите?

— Това го знам — отговорих аз. — Чакай, не ми казвай…

Джерзи се ухили.

— Не се тревожи — няма.

Джерзи изглеждаше много по-близък до мен в еволюционно отношение. Главната разлика между човечеството в света на Джерзи и в моя бе, че неговите хора имаха пера вместо косми. О — и жените снасяха яйца, вместо да раждат бебета. Което вероятно е свързано. Винаги се стрясках, когато Джерзи се появеше иззад ъгъла — в лице изглеждаше почти като мен, с може би малко по-остри черти около носа и скулите, но веждите му бяха светлосиви, а „косата“ му се състоеше от цветни израстъци, подобни на пера, дълги около двадесет сантиметра. Върховете им бяха яркочервени. Джерзи беше много умен, пъргав и саркастичен. Вероятно бе най-близкото до истински приятел, с което разполагах на няколко милиона Земи.

— Изоритъмът има нещо общо с това колко са високи нещата, а подпраговите изоритми са това, което позволява на Бродещите да минават от свят в свят, без да се озоват на десет метра над земята. Те ни държат на земното ниво, където и да отидем.

Той направи физиономия.

— Така е. Донякъде. Но ще трябва да подбереш по-подходящи думи. Хей, видяхте ли това, ей-там горе?

— Къде? — аз нищо не бях видял.

— Там горе. Високо в небето. Приличаше на… не знам, приличаше на балонче или нещо такова. Не, вече го няма.

Взрях се в синьото небе, но не видях абсолютно нищо.

Последната седмица беше пълна с изпити, което означаваше преговаряне до среднощ в допълнение към физическите тренировки през деня. Програмирането с делта вълни, на което ни подлагаха през средно трите или четирите (ако имахме късмет) часа сън, помагаше, но трябва да се допълва със старомодното четене на учебници, ако искаш да си блестящ. Никога не бях учил толкова много — имах чувството, че мозъкът ми се е подпалил. Будех се посред нощ и мърморех „непрекъснатото движение и философския камък“ и „това е хтонична цялост“ или „подпространството — наричано още Статик — и Абсолютното нищо са просто страни на възприемане, разположени под ъгъл от деветдесет градуса“. Учех усилено. И на другите не им беше по-лесно.

След това, сякаш за да стане още по-зле, се появиха проблеми с Дж/О Хр/Кр. Той е горе-долу аз — искам да кажа, че изглежда като мен, но е с една глава по-нисък — на неговата възраст и аз бях толкова висок. Има същия нос. Дори същите лунички. Изглежда на около единайсет и е по-млад от мен — всъщност от повечето от нас. И май това го дразни — или поне част от него. Все пак той е наполовина компютър. Или, както сам се нарича, „бионанотични единици“. Там, откъдето идваше, всички бяха такива.

— Има логика — каза ми един ден, докато се занимавахме в Рисковата Зона. — Все пак, ти нали носиш ръчен часовник, защо аз да не разполагам със същата информация като падащо меню в ретината?

Залегнах, претърколих се и се преметнах, за да избегна сноп гърчещи се кабели, изригнали внезапно от пода точно там, където стоях. Кабелите се метнаха към Дж/О и се пръснаха, за да го обгърнат. Дж/О вдигна дясната си ръка, покрита със слой ситна мрежа. Блесна ослепителна рубинена светлина, дочу се звук като цвърчене на бекон в тиган и когато зрението ми се проясни, от кабелите бяха останали само почернели угарки и миризма на озон.

— Може да носиш и слънчев часовник на главата, ако питаш мен — казах, докато се премятах назад, за да избегна пламъка, изстрелян от стената. — Но не мисля, че е честно да снимаш учебниците на микрофилм и да ги съхраняваш в оперативната си памет, докато на нас ни се налага да ги запомняме.

— Ти губиш, лице от плът! — отвърна той. — Аз разполагам с най-добрата система — силикон и молекулярно инженерство, вместо протеини, нуклеотиди и нервни връзки. Полъх от бъдещето, скъпи!

Кретен! Държеше се така, сякаш той ги беше измислил тия работи, докато всъщност само произлизаше от култура, където ти инжектират компютри и машинки с размера на водни молекули още при раждането. Земята на Дж/О не беше Бинарен сателит — все още — но бе много по-развита от Земята, от която бях аз.