Разбира се, „доста просто“ е относителна идея в училище, където дори часовете за изостанали биха накарали Стивън Хокинг и Мерлин Магьосника да се изпотят здраво. Все пак бях научил достатъчно, за да знам, че мястото, където се намирах сега, е място на сурова и неконцентрирана магия. „Подпространство“, което работеше по-скоро по законите на колективното съзнание, отколкото според механистични принципи.

Воля. Това беше ключът.

Схвана идеята — похвали ме Джей някъде в главата ми. — Сега я приложи!

Огромната зла преплетена поничка се уголемяваше, докато падах към нея. Не изглеждаше много мека и беше дяволски трудно да не я уцелиш.

Добре тогава, реших аз. Ще я уцеля. Но не падах към нея — издигах се бавно към нея. Издигах се толкова бавно, толкова леко, че когато докосна повърхността й, сякаш пухче ще докосне тревата, сякаш перо ще полегне на възглавницата — тъй деликатно, че почти няма да се усети.

Трябваше само да убедя тази част на Алти-лената, че не падам стремглаво към смъртта си.

Което означаваше да убедя себе си…

Не падам — казах си аз. — Издигам се, лесно и леко. Меко и бавно…

И успях да пренебрегна тънкия, разумен глас отзад в главата ми, който крещеше от страх.

Не падах. Не падах…

Стори ми се, че вятърът в лицето ми отслабна. После всичко внезапно преобърна перспективата си на сто и осемдесет градуса и докато стомахът ми все още се опитваше да се справи с това…

Ударих повърхността на кораба доста по-силно, отколкото пухче, докосващо тревата — всъщност беше достатъчно да ми изкара въздуха и да се задъхам. Но нямах нищо счупено. Благодарих на гласа на Джей в главата си, докато лежах на палубата, вкопчен в едно въже в опит да си поема дъх.

Накрая успях да седна и да се огледам. Ню не се виждаше никъде — беше изчезнал още откакто по някакъв начин ме премести от тъмницата в Абсолютното нищо. Добре, бях съвсем сам и бях на кораба.

Сега какво?

Отговорът не се забави много. Изведнъж една ръка ме сграбчи за врата. Още ръце ме издърпаха за крака. Извиха ми ръцете зад гърба и ме повлякоха към една кула, надолу по десетина тесни стъпала, дълбоко във вътрешността на огромния флагман към обширно помещение, което изглежда бе отчасти стая с карти, отчасти инквизиция и отчасти аудитория в гимназия.

В стаята миришеше така, сякаш нещо бе умряло преди месеци и още не бяха открили какво е, за да го изнесат. Миришеше на гнило, на разложение и на мухъл.

Лейди Индиго и Невил Желирания човек бяха там, заедно с около петдесетина други, които не бях виждал. Някои изглеждаха като нормални хора — други бяха много по-екзотични.

А имаше и един, който не бях виждал досега, но познах в мига, в който влязох. Не бях виждал по-едър човек от него — толкова едър и с такива съвършени пропорции, че пред него всички други в стаята изглеждаха като малки деца. Бе облечен с роба в черно и алено. Тялото му — тази част, която виждах — беше човешко и мускулесто като на Давид на Микеланджело. Безупречно тяло.

Но лицето му…

Как да го опиша? Ако го видите, никога няма да можете да го забравите. Лицето му ще изплува пред погледа ви, започнете ли да заспивате, и ще се будите с писъци.

Представете си човек, който е започнал да се превръща в хиена, както върколак се превръща във вълк. Представете си го застинал насред трансформацията — лицето му наполовина муцуна, брадата му наполовина с кучешка козина, зъбите му — остри и създадени да разкъсват. Имаше свински очички, които светеха в червено, с хоризонтални цепки, като на пор, сплескан нос и челюст, постоянно изкривена в противна пародия на усмивка.

По някакъв изопачен начин ми напомняше на изображенията на Анубис, египетският бог с глава на чакал, който съпровожда душите на мъртвите до съда в отвъдния свят. Може би това е по-доброто описание, защото горе-долу същото щеше да направи и с мен.

Но не видът му обещаваше кошмарите. А усещането за това, което се крие зад ужасното му мутирало лице. Знаех, че за това чудовище, кошмарите са приятно забавление. Те са като танците в парка на Мери Попинс от филма на Дисни.

Лорд Сатър ми се усмихна с остри зъби и проговори с глас като меден блатен газ:

— Бяхме разочаровани, че те изпуснахме миналия месец от клопката, Джоузеф Харкър. Толкова ти благодарим, че се върна. — Той извърна главата си на хиена. — Беше права, лейди Индиго. Най-силният Бродещ на десетилетието! Подушвам го! Ще стане чудесно гориво за „Малефик“.

Отново се обърна към мен и аз за малко да изкрещя, когато противните му очи ме пронизаха.

— Имаш късмет — каза ми той. — Няма друг кораб, който може да те лиши напълно от всякаква външна материя, да ти смъкне цялата плът, кости, коса и мазнини, да те сведе до абсолютната ти същност — силата, която ти позволява да Бродиш от свят в свят, силата, която дава възможност на нас да пътуваме из Абсолютното нищо. Никой друг кораб не би могъл да го направи, освен „Малефик“. Отведете го — нареди той и няколко слуги се спуснаха към мен. Хванаха ме и ме завлачиха надалеч от лорд Сатър.

Внезапно над главата ми избухнаха разноцветни искри. Разпознах завихрянията в цветовете на дъгата и сърцето ми подскочи с облекчение. Ню се беше появил и се спускаше към мен. Надявах се някак си и да ме телепортира оттук, както беше направил преди, когато попаднахме с отбора ми в капана на лейди Индиго.

Лейди Индиго каза:

— Морфожът, милорд.

В гласа й нямаше притеснение.

— Точно така — потвърди спокойно лорд Сатър с неговия плътен, гърлен глас. — Както очаквах.

Той протегна ръка, в която държеше малка стъклена пирамида. Постави я на пода, отстъпи крачка назад и в същото време произнесе една-едничка дума. Тя звучеше като „смъкълтфоръо-гобслоч“, но вероятно не беше това. Блесна светлина, черна светлина — не като пурпурната светлина, с която се осветяват афишите, за да засияят цветовете, а истински черна, като обсидианов лъч, като крушка в негатив. Тя обгърна Ню, който започна да побелява, да се свива и да се променя.

Знаех, че ако Ню можеше да крещи, щеше да го направи.

— Не! — изкрещях аз, но нямаше значение.

Сноповете чернота някак си компресираха малкия морфож, натъпкаха го в трите измерения на този свят. После черните лъчи засветиха надолу към малката призма и след секунди изчезнаха, като след себе си оставиха единствено бял послеобраз върху ретината ми.

Лорд Сатър взе пирамидата. Дори от мястото, където стоях, виждах вътре в нея малко мехурче, което преминаваше от ядосани червени към бесни алени оттенъци.

— Казаха ми, че това създание се е привързало към теб, момче — засмя се той. — Затова взех едно резервоарче за него. Използвахме ги — о, преди толкова много години, когато се опитахме да колонизираме част от лудостта между световете. Тези същества бяха голяма досада. Резервоарчето няма да го задържи задълго — десет, най-много двайсет хиляди години — но предполагам, че никой от нас няма да е тук, когато накрая се счупи.

Той пъхна пирамидата в джоба си.

— Често ми се е искало… — започна лорд Сатър, като се обърна към мен.

Не мисля, че някога изобщо бих могъл да опиша колко е ужасно, когато той говори сякаш само на мен и ме гледа право в очите. Беше си достатъчно зле, когато се обръщаше към всички в стаята, но когато ме погледна, се почувствах така, сякаш знае всяко едно лошо нещо, което съм сторил. И не само това, а също и че смята лошите ми постъпки за единствената част от мен, която има значение, а всичко останало е незначително и глупаво.

— Често ми се е искало — повтори той, — да можем да впрегнем морфожите. Ако успеем да използваме енергията им по начина, по който използваме тази на Бродещите, с лекота ще управляваме всеки свят и всяка вселена — славният паноптикум на съзиданието ще бъде наш. Но, уви, това не изглежда осъществимо. Имаше един такъв опит, но сега там, където някога се намираше Земята, върху която бе направен този експеримент, има единствено космически прах. От нея не остана парче по-голямо от бейзболна топка. Не, ще трябва да се задоволим с жизнената същност на деца като теб. — И той ми намигна, сякаш ми разказваше леко мръсен виц. Той бе нещото, което миришеше, сякаш е умряло преди много време, миризмата, която усетих, когато влязох в огромната зала. Усещаше се дъх на гнилост.