Някои мислеха, че се преструвам. В училище чух една история как съм пътувал на стоп до Чикаго, което си беше доста притеснително — все пак, откъде да знам, може и да съм пътувал на стоп до Чикаго или да съм отишъл още по-далече.

В местните новини в единайсет развиха темата, направиха интервюта с кмета Хенкъл, с началника на полицията и с един старец, който демонстрира с макет как съм бил отвлечен от летяща чиния.

Димас не си загуби работата. Оказа се, че всяко от картончетата, които ни беше дал, преди да потеглим, е с вграден чип. Така че знаел къде е всеки от нас във всеки един момент.

С изключение на мен, разбира се. Моята малка мигаща червена светлинка изчезнала от екрана на лаптопа му (той обикалял из улиците със своя джип, за да е сигурен, че никой от нас не се качва на автобус, нито се обажда у дома да го вземат) и повече не се появила. Това бе едно от нещата, които човекът с летящата чиния изтъкна като доказателство, че съм бил отвлечен в космоса.

Тед Ръсел реши, че е невероятно смешно. Започна непрекъснато да ме нарича „момчето от летящата чиния“ и „космически капитан“, също и „Оби Уан Харкър“ и други подобни. Стараех се, колкото можех, да не му обръщам внимание.

Станах доста популярен, но по начин, по който става популярна мечка в клетка. Някои деца искаха да са новите ми най-добри приятели, а други ме запяха и ме сочеха с пръст от другия край на столовата.

Роуина Денвърс дойде при мен след часа по математика, няколко дни по-късно.

— Е, къде отиде онзи ден? — попита ме тя. — Летяща чиния ли беше? Или отиде до Чикаго?

— Не знам — казах й аз.

— На мен можеш да кажеш. Все пак аз те чаках половин час на онзи тъп уличен ъгъл. Няма да кажа на никого.

— Не знам — отвърнах. — Ще ми се да знаех.

Очите й проблеснаха гневно.

— Добре, щом така искаш! Мислех, че сме приятели! Не е нужно да ми се доверяваш, ако не искаш. И без друго не ми пука за теб!

И тя си тръгна, но аз си мислех само едно: „Знам как би изглеждала, ако косата ти е подстригана много, много късо.“. После се зачудих защо си помислих това.

Един ден — беше няколко дни, след като излъчиха онова предаване в местните новини — Тед Ръсел отиде твърде далеч. Мисля, че не му харесваше колко много внимание получавам. Или може би си беше гаден като скункс със зъбобол, а и наскоро не беше правил нищо гаднярско.

Както и да е, в едно междучасие се приближи към мен изотзад и ме изненада, като ме удари силно с юмрук в бъбрека.

И тогава всичко стана много бързо.

Свалих центъра на тежестта си с леко присвиване на колене, направих крачка назад и плъзнах другия си крак в модифицирана котешка позиция (не ме питайте откъде знам, че се казва така). Сграбчих китката му, извих я по един от малкото начини, по които китките не са направени да се извиват, дръпнах го към мен и стоварих ръба на другата ми длан върху тила му. За не повече от секунда Тед се превърна от човек, който ми причинява болка, в човек, който се гърчи в агония на земята в краката ми. Изключих автопилота, поел управлението, точно навреме, за да не извърша последното движение от поредицата, което знаех (пак не питайте как), че ще доведе до един много мъртъв Тед.

Той скочи на крака и ме зяпна, сякаш ми бяха пораснали зелени пипала. После изтича от стаята, което беше добре, защото аз пък бях съвсем вцепенен. Не знаех какво съм направил. Не знаех как съм го направил. Сякаш мускулите ми знаеха какво да правят и нямаха нужда от мен.

Просто се радвах, че никой друг не видя.

Нещата продължиха така около две седмици.

— Трябва по-често да те отвличат извънземни — каза баща ми една вечер на масата.

— Защо?

— Пълни шестици, за пръв път в човешката история. Впечатлен съм!

— О!

Някак си това не изглеждаше толкова готино. Сега училището беше много просто: сякаш знаех колко трудно може да е и какво съм способен да постигна. Чувствах се като порше, което е научило, че вече не е велосипед, но все още участва в състезания за велосипеди.

— Какво означава „о“? — мама веднага се хвана за това.

— Ами… — направих неопределен жест със стъблото на едно броколи. Ако го размахваш достатъчно, понякога не забелязват, че не го ядеш. — Това са просто математика, английски, испански и такива неща. Не е като хипердименсионна геометрия или нещо такова.

— Не е като какво?

Замислих се за това, което казах.

— Не знам… Съжалявам…

През повечето време забравях за трийсет и шестчасовата ми загуба. Но когато нощем заспивах и, понякога, когато се будех сутрин, усещах нещо отзад в главата ми. То сърбеше. То гъделичкаше. То пробождаше и смъдеше. Сякаш ми липсваше един крайник, сякаш око, което е било отворено, бе затворено завинаги.

Бях си добре, освен ако не лежах на тъмно. Защото тогава наистина болеше. Бях загубил нещо огромно и важно. Просто не знаех какво.

— Джоуи? — повика ме мама. После додаде: — Ставаш твърде голям, за да си Джоуи. Скоро ще ти викаме Джо.

По горната част на ръката ми пробягаха тръпки. Ето го пак. Каквото и да беше то.

— Да, мамо?

— Можеш ли да гледаш брат си за няколко часа? С баща ти отиваме при доставчика на бижутерски камъни. Имало някакъв полускъпоценен камък от Финландия, за който никога не съм чувала, той казва, че е идеален за мен.

Споменах ли, че майка ми прави бижута? Първо беше хоби, което обаче излезе извън контрол и от него дойдоха парите за разширението на къщата.

— Разбира се — отвърнах аз.

Хлапето е готино малко дете. Всъщност е доста забавен за осемнайсетмесечен. Не мрънка (много) и не плаче, освен ако не е изморен, а и не върви след мен твърде много. Пък и винаги изглежда доволен, когато си играя с него.

Качих се в стаята му в пристройката. Всеки път, когато тръгнех по тези стълби, започвах да се чудя дали детската стая все още ще си е там този път.

Беше като онези странни параноични мисли, които ти минават през главата, когато не се случва кой знае какво, когато си в автобуса на връщане от училище и се чудиш дали родителите ти случайно не са се преместили, без да ти кажат. И на вас също ви се е случвало. Едва ли само аз си мисля такива неща.

— Хей, хлапетийо — казах аз, — ще те гледам няколко часа. Искаш ли да правиш нещо?

— Балончета — каза той, само че го произнесе по-скоро като „бал-чета“.

— Хлапе, в началото на декември сме. Никой не прави сапунени мехури в такова време.

— Бал-чета — повтори тъжно хлапето.

Истинското му име е Кевин. Изглеждаше толкова нещастен.

— Ще си облечеш ли палтото? — попитах аз. — И ръкавиците?

— Добре — съгласи се той.

Аз слязох в кухнята и направих в една кофичка сместа за балончета, като използвах веро, капка глицерин и малко мазнина за готвене. След това си облякохме палтата и излязохме на двора.

Хлапето имаше две огромни пластмасови пръчици за правене на мехурчета, които не беше използвал от септември насам, което означаваше, че трябва да ги намеря, а след това да ги измия, защото бяха покрити със засъхнала кал. Докато се приготвим да издухваме мехурчетата, започна да вали сняг на едри парцали.

— Хи-и! — изписука хлапето. — Бал-чета! Хо!

Така че потопих пръчицата в кофичката и я размахах. Огромен цветен сапунен мехур се отдели от пластмасовото кръгче и полетя във въздуха. Хлапето надаваше щастливи звуци, които не бяха съвсем думи и не бяха съвсем не-думи. Снежинките докосваха мехурите и пукаха малките, понякога падаха върху по-големите и се плъзваха надолу по тях. Всеки сапунен мехур, докато се отдалечаваше във въздуха от мен, ме караше да мисля за…

… нещо…

Подлудяваше ме, че не можех да кажа за какво.

После хлапето се засмя, посочи едно подскачащо мехурче и каза:

— Ню-о!