Те бяха почти готови да ми повярват. Някак си го знаех. Почти, но не съвсем.

— Престани да се бориш с тях! — казах аз на лорд Сатър.

— Какво?

— Докато се бориш с тях, те ще продължат да се опитват да те унищожат. Просто престани да се бориш с тях и те ще те пуснат.

— Защо — задъха се той, — защо трябва да ти вярвам?

— Това вече го минахме! Сега спри да се бориш с тях!

И той го направи. Отпусна всеки свой мускул и аз почти чух как напрежението заглъхва. „Виждате ли? — казах на искриците в главата ми, като почти не осъзнавах, че не говоря на глас. — Сега го пуснете.“

Светлината започна да пламти все по-ярко и изпълни залата с ослепително сияние. Затворих очи, стиснах ги силно, но светлината изпълваше главата и съзнанието ми. Стори ми се, че чух нещо да казва „довиждане“, но може да съм си го въобразил. После светлината угасна, същото направи и камъкът на мама.

Цялата зала потъна в мрак.

— Дръж! — каза гласът на лорд Сатър.

Нещо остро и студено се докосна до дланта ми.

— Благодаря! — издишах аз без да мисля.

Нещо проблесна и един близък свещник изригна в пламъци. Лорд Сатър стоеше до мен. Дъхът му беше мор, а чистата омраза, която струеше от очите му, можеше да угаси и слънцето. Той оголи зъби, толкова близо до лицето ми, че можех да видя как разни неща, дребни, почти микроскопични личинки, пълзят по тях.

— Не ми благодари, момче! — изшептя осакатената му зурла. — Следващия път, когато се срещнем, ще ти отхапя лицето! Ще си почистя зъбите с вътрешностите ти. Ти ми струваше ужасно много. Така че недей — никога — да ми благодариш!

Той наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо, и после зави високо, като полудял вълк.

— Другарите ми идват! — каза той.

— Отвори призмата на Ню — отвърнах аз, — или ще извикам духовете обратно!

Острите му зъби просветнаха на светлината на свещите.

— Лъжеш! Не можеш да го направиш!

Разбира се, той беше прав. Не можех, но той пък не можеше да е сигурен. Обгърнах медальона със свободната си длан.

— Да проверим тогава — казах.

Червените му очи прогориха моите, но той мигна пръв. Призмата започна да става леденостудена, като корпуса на космическа совалка.

— Няма да се отвори напълно в мое присъствие — изръмжа лорд Сатър. После ме сграбчи и ме вдигна във въздуха. — Така че, за съжаление, ще трябва да си вървиш, Бродещ!

Той ме метна така, както копиехвъргач олимпиец небрежно подхвърля клонче. Прелетях през цялата огромна зала със сила, достатъчна да начупи половината ми кости, ударя ли далечната стена. За щастие Джо се хвърли на пътя ми и използва крилете си, за да ни забави. Приземихме се меко на палубата и миг по-късно отборът ми ме заобиколи. Изправих се и щях да падна пак, когато палубата рязко се наклони, ако Джакон не ме беше сграбчила. Сега всичко се тресеше. Виждах как нитовете се трошат и части от корпуса се изкривяват.

Сатър пак нададе вой и далечната стена избухна сред рой дървени частици. Нещо висеше в не-пространството край кораба, нещо, което приличаше на вълшебно килимче, подобрено до съвременна спасителна лодка. Различих лейди Индиго, Скарабус, Невил и няколко други същества, които сигурно бяха големи клечки от МАГ.

Лорд Сатър изръмжа и скочи към лодката, приземи се отгоре й така тежко, че запрати едно същество зад борда й, пищящо в Абсолютното нищо.

А после, като лош спомен, лодката изчезна, а „Малефик“ се разпадаше на парчета около нас.

— Къде е порталът? — извика Джай.

Понечих да му кажа, че е под нас, но после осъзнах, че вече не е там. Намираше се някъде вдясно от мен, на около стотина метра.

— Някъде там е! — извиках и посочих.

Горе-долу тогава таванът започна да се срутва.

Ние побягнахме.

— Навън! — изкрещя Джозеф. — Към палубата! Това е единственият ни шанс!

— По-малко приказки, повече тичане! — отвърна Джакон.

Призмата в ръката ми стана по-студена. После стана влажна. Чувството беше странно, познато, но не можех да спра, за да разтворя длан и да погледна. Тичах и се опитвах да не изоставам от останалите.

Призмата започна да прокапва от ръката ми, сякаш се топеше. В този миг осъзнах шокиран, че е от лед. Просто топящ се лед. Надявах се, че това не е някакъв трик от страна на лорд Сатър.

Част от пода започна да се срива под нас. Дж/О, Джакон, Джай и Джо успяха да го прекосят до близкото стълбище. Джозеф и аз не успяхме. Сега там имаше дупка, широка поне три метра, от която изригваха пламъци. Пламъци се простираха и по пода зад нас.

— Никога няма да се измъкнем живи оттук — каза някой. Мисля, че бях аз.

Дъските зад мен започнаха да се тресат. Отстъпих назад върху нещо, което се надявах да е по-стабилна основа. Не беше.

Зад мен имаше само огън. Но преди да падна в него, някой ме вдигна, като ме сграбчи за колана, докато цялата палуба бе погълната от пламъците.

— Хей — каза Джо. — Спокойно или ще те изпусна.

Усмирих се. Пляскайки с криле, тя се издигна над дупката и ме положи върху незасегната част от палубата. После се обърна и се спусна пак, за да спаси Джозеф, който висеше от една мачта.

— Добре ли си? — попита Джакон. Аз кимнах. После разтворих длан, там, където беше призмата. В нея нямаше нищо.

— Той ме измами — казах аз. — Излъга ме!

Джакон се усмихна.

— Не мисля така — и посочи над мен.

Вдигнах поглед. Ню висеше във въздуха. Беше блед и сив, но все пак беше там. Почувствах как ме залива облекчение.

— Ню! Ти се върна! Добре ли си?

Слаба розова вълна се разля по мехурчестата повърхност на морфожа.

— Мисля, че тя може би е ранена — каза Джакон.

Зачудих се за местоимението „тя“, но нямаше време да навлизаме в нещо толкова потенциално сложно.

— Най-бързият път е оттук — казах и посочих стената. Дж/О пристъпи напред и се прицели с бластерната си ръка. Не видях какво направи, димът бе станал толкова гъст, че нищо не виждах, а и не можех да дишам много добре.

— Побързай! — казах кашляйки. После през затворените си клепачи видях проблясък алена светлина, чух нещо като „ффзззжжшшшт!“ и изведнъж ме лъхна свеж въздух. Някой ме бутна напред и аз се запрепъвах по предната палуба на „Малефик“.

— Ето го портала — каза Джозеф. — Виж!

Виждаше се на почти стотина метра от едната страна на кораба, мъжделеещ насред странността на Абсолютното нищо.

— Как ще стигнем там?

Джай каза:

— Джо, можеш ли да навигираш през етера?

— Дали мога да прелетя дотам? — тя се поколеба. — Не знам. Вероятно не.

— Това е лудост — изръмжа Джакон. — Ще умрем на този тъп кораб, а порталът е пред очите ни.

Пак вдигнах поглед към „дупката“ в небето. Изглеждаше по-малка, сякаш се бяхме отдалечили доста. Не. Не ние се отдалечавахме.

Порталът се свиваше.

Погледнах нагоре към Ню.

— Ню! Можеш ли да ни измъкнеш оттук?

Той запулсира в тъжно сиво. Явно беше ранен от престоя в призмата.

— Добре. Можеш ли да ни закараш до портала?

Отново посърнал сив пулс. Не. Не можеше да направи дори това.

— Добре тогава, можеш ли да закараш един от нас до портала?

Пауза. После положително синьо пропълзя по повърхността на морфожа.

— Супер — каза Дж/О. — Значи ти ще живееш, а ние ще умрем. Просто супер, с което искам да кажа, че всъщност е гадно, в случай, че се чудиш.

— Знаеш ли какво — казах му аз, — тъкмо бях започнал да те харесвам след боя с мечовете. Всички ще се измъкнем. А този, когото искам Ню да пренесе, е Джозеф.

— Мен ли? — веждите на Джозеф се издигнаха.

— Точно така — казах му аз. Под нас се разнесе нова експлозия и още едно парче от кораба се отчупи.

— Бързо! — извиках им и се огледах. — Трябват ни онези въжета и ей там има част от мачта. Донесете ги тук!

Джакон грабна въжетата — мрежоподобна плетеница с размера на няколко чаршафа. — Джай, с малко усилия, левитира единия край на счупена мачта изпод купчина греди и рейки, Джо подхвана другия край, биейки силно с криле, а аз и Джозеф я добутахме над мястото, което бях посочил.