Той кимна. После ме погледна и каза:

— Знам, че ще прозвучи странно, но ще ми направиш ли една услуга, Джо? — напоследък хората започнаха да ми викат Джо, не знам защо. Отне ми известно време да свикна.

— Разбира се, господин Димас — казах аз.

— Свали си тениската.

Примигнах, после свих рамене. Не бях сигурен какво цели с това, но — и това беше донякъде тъжно — знаех и че не може да се мери с мен в какъвто и да е бой, честен или не.

Така че си свалих якето и широката тениска, която носех под него. Известно време господин Димас ме гледаше, без да каже нищо, после ми даде знак да се облека.

— Доста си отслабнал — заключи той. — Станал си и по-мускулест — колкото може да е някой на твоята възраст, което изобщо не е много — и все още си генетично програмиран да станеш по-скоро висок, отколкото едър.

Реших, че е най-добре да си мълча и да чакам. Надявах се накрая да отговори на въпроса ми.

И той го направи.

— Що се отнася до хипотетичния ти приятел, съгласен съм с теб — решението е много трудно. Но ако се върнем към същността на нещата, струва ми се, че въпросът, на който приятелят ти трябва да си отговори, е, дали щастието на един човек, или дори животът на един човек, тежи повече от съдбата на безброй много светове?

— Но аз… искам да кажа, той не е сигурен, че точно така ще стане!

— Той знае, че съществува такава възможност. Не ме разбирай погрешно — съчувствам му за болката от това решение. А и някои мъже изглеждат добре с бради — той видя объркването по лицето ми и продължи: — Не им се налага никога да се поглеждат в огледалото, защото не се бръснат.

Кимнах. Разбирах какво ми казва и знаех, че е прав. Така ми се изясни какво трябва да сторя. Не ми стана по-лесно, не, в никакъв случай. Но ми се изясни.

Изправих се.

— Господин Димас, вие сте адски добър учител!

— Благодаря ти. Училищното настоятелство не винаги е на същото мнение. Използвали са думите „Джак Димас“ и „ад“ в едно и също изречение. Доста често.

Усмихнах се и се обърнах да си вървя.

Той попита:

— Да те очаквам ли в час утре сутрин?

Аз се поколебах, после поклатих глава.

— И аз така си помислих. Успех, Джоуи! Успех на всички ви!

Исках да кажа нещо умно, но не можах да се сетя какво, затова просто стиснах ръката му и се изнизах колкото можех по-бързо.

Седнах на ръба на леглото и подадох старата ми пластмасова броня и лъчев пистолет от „Звездни бластери“ (и двата комплекта) на хлапето. Лъчевият пистолет излъчваше инфрачервен лъч, а сензор на гърдите на бронята го улавяше и го регистрираше.

Хлапето беше въодушевено — отдавна ги искаше.

— Джо-и-и! Лаго-даля!

Беше твърде малък за тях, но щеше да порасне.

В известен смисъл, казах си, щях да помогна това да се случи.

Казах на Джени, че може да вземе колекцията ми от дискове и дивидита, каквото й хареса. С нея имаме доста подобен вкус за филми — ако нещо завършва със Звездата на смъртта или с разумен еквивалент, който се взривява наистина зрелищно, ние сме доволни. Музиката е проблематична, но това, което не й хареса, можеше или да го продаде, или по-късно да оцени.

Разбира се, тя се отнесе доста скептично към внезапната ми щедрост. Казах й, че трябва да посетя някой по-отдалечени издънки на семейството и не съм сигурен кога ще се върна. Не добавих „ако изобщо се върна“. Може би трябваше, но ако си мислите, че е лесно да се сбогуваш с по-малките си братя и сестри и то може би завинаги — ами не е лесно.

С мама и татко беше още по-трудно. Не можех просто да им кажа, че заминавам, може би завинаги, а от друга страна исках да знаят някак си, че ще съм добре (въпреки че аз самият не бях сто процента сигурен в това).

В края на краищата доста оплесках нещата. Казах им, че отивам „в нещо като“ армия. Татко каза: „Не ми харесва това и е нужно да проведа само няколко телефонни разговора, за да не позволя това да се случи, младежо.“ Мама най-вече плачеше и питаше къде се е провалила като родител.

Мисля, че не биваше да се учудвам, че не успях — все пак дотогава не се славех с отлична репутация в грижата за близките си. Накрая обещах „да не вземам прибързани решения“ тази вечер и че „ще го обсъдим по-подробно на сутринта“.

Но не можех да чакам до сутринта. Трябваше да го направя бързо, докато здравият разум е взел връх, както обичаше да казва дядо. Останах буден до два през нощта, дълго след като всички други заспаха, после се облякох и слязох долу.

Мама ме чакаше.

Седеше във фотьойла до студената камина, увита в халата си за баня. Отначало ме обзе ужасното чувство, че в съня си някак си съм Бродил и съм се плъзнал в друга паралелна Земя, защото мама пушеше, а беше отказала цигарите от поне пет години.

Замръзнах, спипан на светлината на холната лампа като заек в светлината на фаровете. Тя ме погледна и в очите й нямаше гняв — само примирение, което, разбира се, беше десет пъти по-лошо от какъвто и да е гняв.

Накрая се усмихна, но не и с очи, и каза:

— Що за майка бих била, ако не мога да прочета намеренията ти след толкова време? Мислиш ли, че не бих разбрала, ако заминаваш? Или че ще отида да спя и ще изпусна шанса си да се сбогувам?

През главата ми минаха хиляди отговори, някои истини, други — лъжи, повечето комбинация между двете. Накрая казах:

— Мамо, обяснението ще отнеме твърде дълго време и няма да повярваш на нито…

— Пробвай — каза тя. — Просто ми кажи. Кажи ми всичко. Но ми кажи истината.

И аз го направих. Казах й всичко, за което можех да се сетя. Разказах й всичко, от начало до край. Тя седеше и пушеше, и кашляше, и изглеждаше, сякаш леко й се гади (а аз не знаех дали това е защото не бе пушила от толкова много време или заради това, което й разказвах).

После аз свърших и двамата седяхме в мълчание.

— Кафе? — попита мама.

— Не мога да го понасям — отвърнах. — Знаеш това.

— Ще свикнеш — каза тя. — Аз свикнах.

Тя стана, отиде до кафе машината и си наля чаша кафе.

— Знаеш ли кое е най-лошото — каза внезапно тя, бързо, сякаш се бяхме карали за нещо и тя атакуваше с разбиващ довод, — най-лошото е, че не се тревожа дали полудяваш или не, дали ме лъжеш или такива глупости. Защото ти не ме лъжеш. Познавам те от много дълго време, Джоуи. Знам какво правиш, когато лъжеш. Не ме лъжеш — тя отпи от кафето. — И не си луд. Познавам луди хора. Ти не си от тях.

Извади още една цигара от пакета, но вместо да я запали, започна да я къса, докато говореше, първо обели хартията, после извади тютюна, разпарчетосваше я на хартия, тютюн и филтър, всичко в спретната купчинка в пепелника.

— Значи малкото ми момче отива на война. Ясно е, че не съм първата майка в историята, на която й се случва. И според това, което казваш, аз дори не съм първата — първото аз, на което му се случва. Но най-лошото е, че от мига, в който излезеш през онази врата, за мен ти ще си мъртъв. Защото никога няма да се върнеш. Защото ако… ако те убият, докато спасяваш приятелите си, докато се биеш с врага или в твоя Промеждутък… аз никога няма да науча. Спартанските майки казвали: „Върни се с щита си или върху него“. Но ти вървиш по свой път и аз никога повече няма да те видя, с щит или без. Никой няма да ми прати медал или — какво правят сега, телеграми ли пращат? — или съобщение, в което да пише: „Скъпа госпожо Харкър, със съжаление ви информираме, че Джоуи загина като… загина като…“

Помислих, че ще се разплаче, но тя си пое дълбоко въздух и просто поседя малко.

— Пускаш ли ме? — попитах.

Тя сви рамене.

— Цял живот се надявах, че ще имам деца, които знаят разликата между правилно и грешно. Които, когато се наложи да вземат решения, големи решения, ще постъпят правилно. Вярвам в теб, Джоуи! Ти постъпваш правилно. Как бих могла да те спра сега? Където и да отидеш, каквото и да ти се случи, знай едно, Джоуи — обичам те, винаги ще те обичам и мисля… знам, че постъпваш правилно. Просто… ме боли, това е.