Исках да му задам още въпроси, но той мина на друга тема.

— Мисли за този отрязък от Мулти-лената като за арка — разбира се, с няколко допълнителни измерения. — Той направи движения сякаш усукваше змия.

— В двата края на арката са родните светове на две независими империи, всяка от които контролира малък процент от индивидуалните Земи в тази дъга. Едната наричаме Бинарни. Те използват напреднала технология — под „напреднала“ имам предвид в сравнение с наличната в повечето от другите Земи — за да се разрастват из арката, покорявайки всичко по пътя си. Ти за малко да се сблъскаш с двама техни представители на Земята, по която Бродеше — момчетата от онези летящи дискове, които разправяха „съпротивата е непродуктивна“. Те обожават да говорят такива неща. Другата империя се нарича МАГ. Артилерията им разчита на магия — заклинания, талисмани, жертвоприношения…

— Чакай, задръж! — сключих длани във формата на буквата „Т“ — жестът за таймаут. — Магия? Нещо като „абракадабра“? „Фокус-мокус“?

Езикът на тялото на Джей подсказваше, че се нервира, но тонът му остана спокоен.

— Ами ние всъщност никога не сме ги чували да казват „фокус-мокус“, но да, това е общата идея.

Сякаш мозъкът ми изтичаше през ушите.

— Но това не е…

— Възможно? Изглеждаше ми като убеден вярващ, когато те измъкнах от „Лакрима Мунди“.

Зинах, после реших да затворя уста, след като от нея не излезе нищо. Джей се облегна назад с облекчение.

— Добре. За миг помислих, че ще опиташ да приказваш разумно. Никога не забравяй — в безкрайността от светове всичко не само е възможно, то е задължително. Продължавам: Бинарните и МАГ са вкопчени в битка, скрита и явна, за пълен контрол на Алти-лената. Тя продължава от векове, но напредват много бавно заради непосилните размери на задачата. Мисля, че последното преброяване, което прихванахме, показваше около няколко милиона милиарда трилиона Земи — повечето от тях се появяват от вакуума по-бързо от мехурчета в шампанско. МАГ се управлява от Съвета на тринайсетимата, а Бинарните ги владее изкуствен интелект, който се нарича 01101. И едните, и другите искат само едно — да властват над цялата работа и отказват да приемат, че Алти-лената работи най-добре, когато силите на магията и на науката са в равновесие. И тук се намесва МеждуСветът.

— Ти го спомена — него или тях — преди време.

— Да. За тях работя аз — и ти ни водиш натам.

Той спря, за да си поеме дъх. Въпросите ми бяха повече от Земите, но преди да ги задам и преди той да продължи да говори, нещо заръмжа.

Звукът беше далечен и никога преди не бях чувал такова нещо — но определено бе рев на звяр, тръгнал на лов, вероятно достатъчно едър, че двамата с Джей да му изглеждаме като обедно меню. Джей скочи на крака.

— Хайде! — дори маската не можеше да скрие нервността му. — Този свят се намира на върха на Промеждутъка, което е прекалено близо за мен.

Закрачихме пъргаво през изпечената и напукана пръст на долината. Чудех се какво ли я е изпекло така. Температурата беше приятна, дори леко хладна — предположих, че е около петнайсетина градуса. Погледнах към пълзящото небе и то вече не изглеждаше впечатляващо. Изглеждаше така, сякаш цветовете можеха да се изсипят отгоре ни във всеки един момент, като врящо олово от бойниците на военно укрепление. Потреперих и забързах крачка.

Хубавото на мястото беше, че нищо не можеше да се промъкне до нас. Ала все пак не ми харесваше. Бяхме изложени на показ като две полски мишки на хокейно игрище.

Вървяхме ли, вървяхме, а планините изобщо не се приближаваха.

Тогава с крайчеца на окото си забелязах цветно проблясване.

Погледнах настрани и видях нещо, което ме накара да спра. На пръв поглед изглеждаше като огромен сапунен мехур — голям, колкото баскетболна топка — който изплува от широка цепнатина в земята. Издигна се леко, после спря и започна да се полюшва като балон, който се опитва да се откъсне от връвчицата си.

— Какво е това? — попитах аз.

Джей обърна покритата си със сребро глава към мехура. Стоях достатъчно далеч и виждах как цялото ми тяло се отразява в извивката между бузата и челюстта му.

— Нямам представа. Никога не съм виждал подобно нещо. Сигурно е някакъв морфож, което означава, че го приемаме за опасен и подминаваме.

Той отново пое напред, а след като хвърлих последен поглед на балона — почти изглежда живо, помислих си — се обърнах да го последвам.

Някъде от далечината долетя трещящ звук. Подсети ме за гърмящи змии или за някой, който влачи много дълга верига по скалите.

Обърнах се да погледна. Не видях нищо, способно да произведе подобен трясък. Но видях, че малкото балонче се дърпа яростно напред-назад, сякаш се опитва да избяга от нещо. Сферичната му повърхност пулсираше бързо в разнообразни цветове — предимно тъмночервени и оранжеви, преливащи до пурпурно.

Уплаших се. Не съм сигурен как разбрах, но ми стана ясно, че дребосъчето е в опасност.

Обърнах се и тръгнах към дълбоката пукнатина.

Чух как Джей извика зад мен:

— Джоуи! Не! Върни се!

— Мисля, че е в беда! — отвърнах му аз. — Не е опасно. — И продължих.

Спрях до пукнатината, която се оказа по-близка и по-голяма, отколкото смятах. Сега видях, че мехурестото същество е завързано към скалите на бездната с тънка нишка от протоплазма, ектоплазма или нещо такова.

— Джоуи! Това нещо е от Промеждутъка! Морфож! Веднага се върни тук!

Престорих се, че не го чувам.

Връзчицата беше ярка и тънка, като нишка слюнка. Струваше ми се, че може да се развърже само с поглед и да освободи малкото балонче.

— Завързано е! — извиках на Джей. — Мисля, че мога да го освободя.

Той идваше към мен. Ако исках да го направя, трябваше да действам бързо. Протегнах се и дръпнах нишката. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше.

— Хей! — повиках Джей. — Да имаш нож? Сигурно можем да го срежем.

Той не отговори. Дори през сребърния костюм си личеше, че е бесен.

Малкото балонче над нас изглеждаше развълнувано. Пуснах нишката. Тя бе леко лепкава. Приличаше на паяжина.

— Сигурен съм, че е безобиден — казах на Джей. — Погледни го.

Джей въздъхна. Беше на около два метра от мен.

— Може да си прав — отвърна. — Но тук нещо не е наред. Как мислиш, че това мъниче е заседнало тук? И защо?

Паяжиновата нишка започна да вибрира. После се разнесе толкова силен рев, че едва не ми спука тъпанчетата. Осъзнах, че съм повикал нещо, като съм дръпнал паяжината. Мислех, че се опитвам да освободя малкия морфож, а всъщност съм ударил гонга за вечеря.

От бездната чудовището изрева.

„Чудовище“ е твърде употребявана дума, но не разполагах с по-подходяща в момента. Главата му приличаше малко на акула и малко на тиранозавър, закрепена на стоножкоподобно тяло, дебело като камион за доставки. Не знам колко дълго беше, ала стигаше да се изправи от бездънната пукнатина. Когато всеки сегмент изпълзяваше от скалата, трещеше и отекваше из клисурата като ужасно дълга верига. За много по-малко време, отколкото го разказвам, то се издигна на десетина метра над ръба. Зяпаше ме с огромните си фасетъчни очи, всяко голямо колкото дланта ми.

После нападна.

Главата му беше като таксито на баща ми, устата му — широко разтворена, разкрила челюст, украсена с множество редове зъби, всеки дълъг като месарски нож. Заради размера си се спусна към мен като скоростен асансьор. Бях на път да стана ордьовър, когато усетих как нещо се блъсва в мен отзад, тласва ме напред и ме просва на ръба.

Извърнах се по гръб и зяпнах — видях как Джей стои на мястото, където бях аз допреди миг. После огромната паст на звяра го обгърна и започна да се затваря…

Тогава малкото сапунено мехурче се изстреля иззад рамото ми. Изглежда, като съм падал, съм скъсал нишката, която го държеше. То уцели муцуната на чудовището и се плисна по нея като полупрозрачно лепило.

Чудовището отстъпи назад с гневен рев и изпусна Джей. Устата му бе все още отворена — смъртоносните челюсти не бяха имали време да се затворят, а сега трябваше да ги държи отворени, за да диша — морфожът бе покрил носа му с лепнещата полупрозрачна субстанция на тялото си. Чудовището вилнееше, ревеше гневно и се опитваше да изтръска амфибиеподобния морфож. Успяваше да тръсне на няколко метра мехурчета, протегнали се на еластични пипалца, но те веднага се връщаха и отново залепваха около носа му. Колкото и да бе невероятно, балончето прозрачно желе всъщност наистина пречеше на змията Мидгард да ни сдъвче с Джей!