— Трябва да тръгваме! Не мога да ни върна в МеждуСвят Прим с тази ранена ръка. Болката ме разсейва твърде много, а ако взема някакво лекарство, ще ми е трудно да се концентрирам. Ще трябва ти да откриеш пътя.

Погледнах го с безкрайно удивление. На около трийсетина метра от нас един трапецоид подгони и приклещи по-малък ромбоид, после го „изяде“, като бавно летеше край него и над него. Точно над главата ми изневиделица се появи обикновен прозорец с каса. Завесите му се люшнаха назад и прозорецът се разтвори и разкри небивалата тъмнина зад него, от която долитаха сърцераздирателни викове, стонове и плач. Това беше или отворен прозорец към ада, реших аз, или поглед към собственото ми съзнание в този момент.

Не знаех кое е по-лошо.

— Как да намеря път през това… това… как го нарече?

— Промеждутъка — каза Джей със заглушен от металната маска глас. Сега придържаше ранената си ръка с другата. Раната не кървеше силно, но определено й трябваше нещо повече от няколко лейкопласта. — Това са междинните гънки между различните равнини на реалността. Ако искаш, наричай го „хиперпространство“ или „червеева дупка“, или тъмното пространство между гънките на мозъка ти, или мястото, където фокусникът държи заека, преди да го извади от шапката. Ясно? Няма никакво значение как го наричаш — важното е да минем през него до МеждуСвят Прим. Това трябва да направиш, Джоуи!

— Попаднал си на неправилния човек — опитах се да му кажа. — Не бих могъл да намеря опакото на ръката си, ако напишеш указанията на дланта ми.

— Защото талантът ти не се крие в това да се движиш из равнините — той е в това да се движиш между тях. А ние сега сме точно там. Внимавай! — продължи той, заглушавайки опита ми да го прекъсна. — Промеждутъка е опасно място. Има… създания, които живеят тук, или поне частично са тук. Викаме им „морфожи“. Идва от съкращението МИФЖ, което означава мултиизмерна форма на живот. Знам, много безсмислено определение — нали всички сме многоизмерни форми на живот. Само че ти и аз можем да се движим свободно в три измерения и линейно в четвърто, докато те имат пълна свобода в кой знае колко измерения. Включително, в доста случаи, и в четвъртото.

Голяма част от нещата, които той ми каза, толкова надхвърляха възможностите ми за възприемане, че отскачаха от главата ми като топки за пинг-понг. Но псе пак бях гледал повторенията на „Зоната на здрача“ и знаех какво е четвърто измерение.

— Искаш да кажеш, че пътуват във времето?

— Смятаме, че някои го могат. Трудно е да се каже, защото между отделните равнини има темпорална податливост, която засяга всички ни. Когато Бродиш, се научаваш да я компенсираш — иначе може да прекараш цял месец в един свят и да откриеш, че те няма само от ден-два в друг. Много бързо става доста объркващо, затова гледаме да се възползваме от това само когато е абсолютно необходимо. Но това сега не е важно. Говорех за морфожите — стой настрана от тях. Не са интелигентни, но могат да са опасни. Обикновено стоят в Промеждутъка, но някои знаят как да се промъкнат към различните светове, подобно на полиизмерна паста за зъби.

Всичко това ми дойде твърде много и започнах да се чудя каква част от думите на Джей са истина, и каква — шега.

— Аха… И сега ще ми кажеш, че те са в основата на легендите за феи, зли духове и други подобни — промърморих аз.

Очаквах Джей да се засмее, но той поклати глава.

— Не, за това са виновни съгледвачите на МАГ. Бинарните съгледвачи биват възприемани по-скоро като „мъже в сиво“ и разните му там глупости от Розуел. Но мисля, че някои от приказките за демони вероятно са възникнали от морфожи. Само че това ще го научиш в основния курс за Алти-лената. Сега важното е да се постараем да не се натъкнем на тях и да им се изплъзнем, ако вземе та ни се случи — той ме сграбчи, завъртя ме и ме побутна. — Какво чакаш? Шокът почти ме отпусна и изгорялото започва да боли. Искам гореща вана и една цяла банка болкоуспокояващи в системата. Така че стегни се, Бродещ! Знаеш пътя! Хващай го!

Започнах пак да му обяснявам, че е сгрешил човека, но се спрях. Погледнах пред нас, в тази вихреща се каша на Манделброт, наречена Промеждутъка, и някак си разбрах, че той е прав.

Аз наистина знаех пътя.

Не знам как го разбрах — не знам дори как разбрах, че го разбрах. Но пътят си беше там, ясен и блестящ в съзнанието ми. И този път не беше самозаблуждение. Беше истина.

Едновременно с това разбрах и нещо друго — че Джей беше прав за морфожите. Съществуваха твари, които биха ни глътнали на две хапки, а от костите ни биха си направили клечки за зъби. Не исках да се натъкна на никое от тях, а колкото по-дълго стояхме в Промеждутъка, толкова повече рискувахме това да се случи. Можеха да ни проследят със сетива, за които дори нямахме имена.

Започнах да се движа и Джей ме последва. Той скочи на моята пурпурна пътека и известно време я следвахме, гмуркайки се под гърчещи се ленти на Мьобиус и пулсиращи бутилки на Клайн. Гравитацията — или която и сила да ни задържаше на пътеката — изглежда се включваше и изключваше. Когато разбрах, че е дошло времето да напусна пурпурната платформа, единственият начин беше да скочим от нея. Нужна беше известна смелост, да си призная — изглеждаше все едно да скочиш в такава бездна, в сравнение с която скокът от кораба изглеждаше нищо работа. Но пътят светеше ясно и ярко в главата ми, така че затаих дъх и скочих.

Стомахът ми се опита да се изкатери нагоре по гърлото и да избяга, целият Промеждутък се завъртя на деветдесет градуса в няколко посоки едновременно — и тогава „долу“ вече не беше долу. Понесох се сред мързеливо плаващи геометрични форми, покрай нещо, което приличаше на частично отворен гардероб, през който се мярваше вътрешна врата към чудна, огряна от слънцето страна, и продължих да следвам картата в главата ми към нещо, което наподобяваше водовъртеж.

Джей ме следваше плътно. Това явно не беше истинско състояние на безтегловност — голяма изненада, предвид всичко, което ни заобикаляше — защото някъде бях чел, че ако се пробваш да плуваш при нулева гравитация няма да стигнеш далече — всички движения отпадат. Трябва да се изтегляш напред с ръце и крака, или най-добре, да имаш някакъв тласък.

Ние не разполагахме с нито едно от двете, но все мак си плавахме много добре, като ни тласкаше единствено инстинктивно чувство за порядък. Но започнах да се тревожа, когато си дадох сметка, че пътят ни води право към онзи лениво вихрещ се водовъртеж или маелстрьом, или торнадо, или както там се нарича — доста бързо ти свършват думите в Промеждутъка.

Джей бе плътно зад мен и когато спрях — не бе нужно нищо повече от умствено натискане на спирачките — той леко се блъсна в гърба ми.

— Какво има, Джоуи?

— Ето това има — посочих въртящата се фуния и в мига, в който го направих, усетих, че нямам ни най-малка идея от какво е направена. Което не беше никаква изненада. Нямах представа от какво са направени девет десети от нещата в Промеждутъка. Вероятно от тъмна материя — това би обяснило много неща. Нали?

Но не ми пукаше, дори да е направена от ванилов пудинг. Нямах никакво желание да се гмурна през глава във фунията. Трябваше да има и по-лесен начин да се измъкнем от тук.

Джей погледна „надолу“ във фунията. Тя изглежда се простираше навътре до безкрай и сред шеметните конвулсии от време на време проблясваше нещо, подобно на светкавици.

— Това ли е изходът?

— Аз… да. Това е.

Нямаше смисъл да се опитвам да увъртам. Със същия успех можеше да има огромен ярък неонов надпис „ИЗХОД“.

Джей каза с глас, който бе все още влудяващо познат:

— Някои неща не се променят, независимо в кой свят си, малкия. Едно от тях е това — най-бързият начин да избягаш от нещо, обикновено е да минеш право през него.

При тези думи той прелетя край мен и се гмурна във вихъра.

Или падна, или беше засмукан… във всеки случай стана много бързо. Тялото му се смаляваше много по-скоростно, отколкото би трябвало — изобщо не ми харесваше странно изкривената перспектива. Ами ако това беше някаква сингулярност? Може би от Джей — и от мен, ако го последвам — ще остане само следа от субатомни частици, прострели се като безкрайно дълга броеница.