— Най-странното е, че са останали без енергия. И отдавна я нямат. От десетина години, не по-малко, в акумулаторите им не е имало плазма.

— Какво ти дава основание да съдиш с такава точност? — Ротанов реагира така, сякаш Фролов потвърди най-лошите му предчувствия.

— Ами доста неща… По стените на камерите липсва остатъчна радиация. Смазката в командните устройства се е втвърдила, пък и тази прах, дето е навсякъде — по принцип не би трябвало да я има, защото регенераторите и филтрите са изправни и би следвало да действуват автоматично на авариен режим. И те са работили, но всичко е покрито с прах.

— Ще добавя: личните вещи в каютите на екипажа са непокътнати. Като че ли хората са излезли за малко и не са се върнали. Никакви следи от авария, от катастрофа — скафандрите също са си на мястото.

— Ще ми каже ли някой тогава как тази катафалка преследваше „Каравела“?! — неочаквано избухна Олег. — С какво унищожи нашия катер и кой я е управлявал през цялото време?!

Ротанов добре разбираше стария си приятел, познаваше го както никой друг. Олег не можеше да търпи неопределените положения с много неизвестни. Той се опитваше да раздели сложните задачи на по-прости и да ги решава последователно, спокойно. Когато беше възможно, Ротанов също предпочиташе подобен начин на действие. Но тази задача не можеше да се раздели и с натрупването на нови данни не ставаше по-проста, а тъкмо обратното.

Ротанов се изправи, бавно се разходи из кабината и спря пред екрана за вътрешна връзка. Няколко минути се вглежда в сляпата му студена повърхност, сякаш там чакаше да прочете отговора на въпросите на Олег.

— По важно е да разберем не как е летял този кораб, макар че и това е интересно, а защо следваше „Каравела“. Какво искаха от нас? Какво се мъчеха да научат?

— Намерили са в космоса този мъртъв кораб и са го насочили към нас.

— Без енергия, с изключена апаратура? Как са се справили, с какво са работили двигателите му?! — Олег почти крещеше.

— Не знам, Олег. Засега не знам. Но не това е най-важното. Може би са се опитвали нещо да ни кажат или да научат нещо от нас?… Или са искали да видят как ще реагираме в сложното положение, ще успеем ли да минем покрай тях? Може и сега да ни наблюдават?

— Тук няма никой. Това е един празен ковчег.

— Време е — напомни Фролов. — Контролното време изтича. Жалко е да оставим кораба. Двигателите са в пълна изправност, реакторът също — бива си я тая машина.

— Би ли останал тук? — Олег внимателно го гледаше.

— Струва ми се, не…

— Виждаш ли, там е работата, че без енергия не можем да му помогнем. Време е да вървим.

— Да, разбира се.

Но Ротанов се бавеше, вглеждаше се в слепите екрани на прашните уреди, в студената броня на преградните стени. Струваше му се, че ако още малко напрегне мисълта си и открие някакъв съвсем незначителен, незабелязан досега факт, ще намери отговора… Ала корабът мълчеше. Ротанов бавно тръгна след останалите, но не се стърпя и се обърна за последен път. Може би се прощаваше с мъртвия кораб, който щеше завинаги да отнесе своята тайна. А може би все още чакаше отговор? Но не го получи. До вратата на кабината имаше апарат за свръзка с вътрешните помещения на кораба. С какво привлече вниманието му? Не знаеше. Най-вероятно искаше да се сбогува или да се извини.

Ротанов се изправи до апарата, прокара длан по студената мъртва повърхност на екрана, за да изтрие прахта, и съвсем механично натисна копчето. Екранът за миг светна. Толкова кратко и неясно, че той се усъмни дали е видял добре. Но Олег, който го наблюдаваше, спря.

— Според мен нещо се мярна.

— И на мен така ми се стори. Ако в кондензаторите случайно е останала енергия, напълно е възможно.

— Не, мисля, че забелязах някакви очертания… Ти беше много близо, оттук се вижда по-добре. Определено там имаше нещо!

— Добре. Нека да проверим. Статичните заряди не изчезват мигновено от екрана.

След минута електрометърът изхвърли карта на точковите заряди, разпределени по площта на екрана.

Всички се струпаха около сивото парче пластмаса върху което, сякаш разкъсали пелената на небитието, се появиха чертите на странно човешко лице. Лице на жена.

Лявото й око, непропорционално увеличено, ги гледаше втренчено. Нищо друго не се забелязваше. Картата на напреженията напомняше силно увеличена вестникарска снимка, съставена от отделни размазани точки.

— Значи някой е останал на кораба!

Фролов, както винаги пестелив на думи, вече проверяваше линията.

— Апаратът не е включен към вътрешната мрежа.

— И никъде ли не е включен?

— Тук има кабел. Ще проверя още веднъж… Но ми се струва, да — той води към външната антена на локатора!

— Ето го и отговорът — тихо рече Олег, — Все някой е трябвало да управлява този кораб. Екипаж няма. Управлявали са го отвън, отвън е получавал и енергия! Веднъж вече срещнахме подобно нещо… Помниш ли скафандъра на „академик Грегори“?

— Искам да знам накъде е насочена тази антена. Определете точното й направление. — Заповедта на Ротанов прозвуча рязко, почти строго.

Ротанов отново седеше в креслото на пилота. „Икар“ бавно изключи и започна да прибира механизмите за скачване.

Можеха да тръгват. Един поглед върху компютъра беше достатъчен, за да преценят положението. Въпреки че загубиха време и скорост, въпреки че планетата бе толкова близо, все още имаха избор. Значи той грешеше и на кораба не бяха поставили капан. Избор… Възможно ли е онези, които ги следяха, той вече не се съмняваше в тяхното съществуване, да предвидят какъв ще бъде техният избор? Вероятно са се надявали, че сами ще вземем вярното решение.

Тъй че какво имаше там, долу? Смъртоносна атмосфера или живот? Нали оттам идваше лъчът! Идваше, и това беше същият онзи шанс, за който говореше на Олег. Шанс, който им даваше правото да се надяват, че ще успеят.

Интересно, ще му прости ли някога Олег, ако сега насочи кораба нагоре, далеч от смъртоносната планета? Но по-важно беше дали сам щеше да си прости.

Откакто напуснаха „Симанс“, не му зададоха нито един въпрос. Екипажът очакваше решението му и не се съмняваше какво ще бъде то.

— Готовност нула. Потвърдете.

Четири отговора: готов, готов, готов… — и старт. „Икар“ веднага пое рязко към планетата. Курсографът строго спазваше азимута, снет от локаторната антена на „Симанс“. „Икар“ се въртете като тирбушон надолу по наклонената спирала, която се виеше около линията на азимута. Двигателите свистяха равномерно, от време на време проплакваха сервомоторите на управлението, звучно жвакаха хидравличните амортисьори.

— Петдесет хиляди метра до отразяващата плоскост! Четиридесет хиляди! Двадесет! — с леко прегракнал глас докладваше Фролов.

Какво ли имаше там? Облачна покривка? Плътна атмосфера? Защо толкова странно и почти напълно се отразява импулсът на локатора? По всяка вероятност йонизиращ слой… Край. Време е да намалим скоростта.

— Десет хиляди!

— Азимут?

— Придържаме се.

Странна пелена покриваше екраните. Малко по малко изчезваше галактическата спирала. Синкавата звезда светилото на тази необикновена планетна система, блещукаше едва-едва с някакъв мътен блясък. Не можеха да се отърсят от усещането, че „Икар“ бавно потъва в морска бездна.

— Защо левият двигател развива само девет десети от мощността? — тихо попита Ротанов и Фролов веднага му отговори.

— Не успяхме да ги загреем. Двигателите са форсирани.

— Но десният дърпа.

— Левият винаги загрява по-бавно.

— Може да ни потрябва цялата мощност.

Фролов направи някаква магия с лостовете. Мъчителното скърцане откъм левия борд се засили и стрелката бавно запълзя към последното деление на скалата.

— Сега е добре. Разстоянието?

Мълчание. Нямаше време да отвлича вниманието си, за да погледне уредите. Корабът непрекъснато се отклоняваше встрани. Автоматиката не успяваше да коригира курса.