И никой не възрази, когато Ротанов премести лостовете, за да увеличи скоростта и да насочи кораба по траекторията на току-що отдалечилия се разузнавач.

Само Елсон въздъхна тежко, а Дубров, който не разбираше много от корабни маневри, попита:

— Нима ще го догоним при неговата скорост?

— Нашата е същата, трябва само малко да изравним разликата.

И на екрана отново започна да нараства изображението на чуждия кораб, обкован в блестящата броня на защитните си полета.

— Защо ли светят защитните им полета, не забелязвам нито газове, нито прах? — попита Олег и Ротанов едва сега обърна внимание на това.

— Наистина странно… Измери още веднъж разстоянието до повърхността на Черната планета.

— Лъчът на локатора не се отразява.

— Как така? Само преди минута проверих, беше около сто хиляди!

— А сега не го отразява, омръзнало й е. Но и сто хиляди километра са твърде близо, тук може да има наличие на атмосфера, ето защо светят полетата.

— Гравиметърът се е побъркал. Показва двеста и шестдесет слънчеви маси.

— Тук всички прибори лъжат. Твърде близо е тази странна планета.

— Щом от атмосферата й се образуват балончета антипространство, кой знае от какво вещество е съставена самата тя. Не ми харесва, че е толкова близо — каза Олег.

— Мислиш, че на мен ми харесва?

— Тогава защо ти е притрябвал разузнавачът? Дори и плътно да го доближим, не ще успеем да минем през неговото поле. Фотороботите го снимаха от всички страни. Това е достатъчно. Да си вървим, докато не е станало късно. Тук гравитацията нараства скокообразно, независимо от логиката и законите на притеглянето. И аз не съм толкова сигурен, че Гравиметърът лъже!

— Искаш да кажеш, че планетата притежава звездна маса?

— Тъй ми се струва. — Но Олег не успя да довърши мисълта си, защото предният екран неочаквано угасна и същевременно изчезнаха огньовете, изхвърляни от двигателите на разузнавача.

— Какво стана с него? Къде потъна? — Ротанов включи най-мощния носов прожектор и в този едва забележим в празното пространство лъч изведнъж съвсем близо блесна продълговато метално тяло.

— Изключи защитните си полета и двигателите! Да не ни канят на гости?

— В такива случаи не изключват бордовите светлини.

— Може да са излезли от строя енергийните му съоръжения?

— Всички отведнъж? И аварийните също, тъй ли?

— Защо да гадаем, сега ще разберем.

Ротанов плавно натисна педала на носовите двигатели, като коригира още веднъж скоростта.

Цялото пространство пред тях се изпълни от отвесния, прояден от язви борд на чуждия кораб. Той бавно се обръщаше, падаше надолу, като откриваше все нови и нови редици от антени, наподобяващи защитни полета.

— Ами ако сега включи подето — попита Елсон, — тогава какво ще стане?

— Досетливо момче. Ще ни изхвърли встрани, но, Игор, не е ли по-добре пак да пуснем катер?

— Вече изпратихме един… Нямаме време за експерименти. Скоростта непрекъснато пада, той твърде рязко спря. Още час-два и мощността на двигателите няма да е достатъчна, за да се измъкнем оттук. Ще излезем от орбитата на спътник и ще паднем върху планетата. Но ако гравитацията нарасне още малко, ще бъде излишно да бързаме.

— Хубаво утешение… Нима сме на орбитата на спътника? Нали летяхме по парабола…

— Отдавна, Олег, и мисля, че си прав, планетата притежава необикновено голяма маса.

Те не продължиха разговора. Обстановката и без това беше достатъчно тревожна; Олег погледна към внимателно заслушалия се Елсон и веднага смени темата.

— Какво ще направиш, когато настигнем кораба? Щом се приближим, ще изтеглиш ръкава, ще подадеш сигнал и ще включиш съответните автомати за скачване?

— Точно така.

— Нима наистина имате намерение да проникнете в кораба? — попита Дубров, като гледаше с недоумение драмата пилоти.

— Ех, скъпи Семьон Семьонович! Бих влязъл и в пъкъла, стига да разбера откъде падат върху вашите колонии тези черни подаръци… Помните ли дъжда на Дзета?

— Но това е безумие! Те ще ви унищожат!

— Безумие е силно казано. Те можеха да ни унищожат десетки пъти и не го направиха. Искат нещо от нас. И сега ще се помъчим да разберем какво е то. Дубров и Елсон остават на кораба. Останалите да се приготвят за излизане — добави Ротанов с тон, който не търпеше възражение. — По възможност поддържайте връзка. И без паника. Корабът има сигурно екраниране и щом влезем вътре, връзката ще прекъсне. Не предприемайте нищо. Чакайте да се завърнем. Контролен срок два часа. След това действувайте по собствено усмотрение.

Скачващите амортисьори излязоха напред и корабът леко се разклати, когато докоснаха площадката за акостиране на левия борд на разузнавача.

Помпите изсмукваха въздуха, автоматите изтегляха свързващата хармоника. Всичко вървеше твърде делнично и прекалено просто за срещата, до която Ротанов се домогваше толкова дълго време… Тук нещо не беше както трябва. Част от преградата, която закриваше външния изход, се вдигна безшумно и изчезна в гнездото Ротанов премести последните лостове и те влязоха в ръкава. Люковете на чуждия кораб се бяха отворили преди това и сега зееха пред тях като черни дупки.

— Същинска гробница — сърдито подметна Фролов и Ротанов разбра колко трудна е за всеки първата крачка в неизвестността.

— Това е наш земен кораб и ние сме длъжни да разберем какво се е случило с екипажа. Нямаме друг избор — каза той в зейналата пустота и думите му безследно потънаха в нея. Избор наистина нямаше. Дори да се потвърдяха най-лошите му предчувствия и капанът се задействува, те все едно ще влязат, не могат да не влязат. Нямат право да не го направят.

Вътрешната страна на шлюзовата камера се отвори и те се намериха в тясната кабина на асансьора.

— В кабината за управление ли отиваме?

Ротанов кимна.

— Нямаме време да оглеждаме целия кораб. Пък и няма смисъл. Най-важното ще изясним само там.

— А ти знаеш ли какво е „най-важното“? — попита Олег с обичайния си насмешлив тон и Ротанов разбра, че вече са се съвзели, надмогнали са чувството на потиснатост и вледеняващия страх от този кораб.

— Да, знам — кимна той на Олег без каквато и да било ирония. — Най-важното е да разберем кой го е управлявал.

Асансьорът изскърца продължително, преди да спре. Вратата дълго се запъваше, сякаш пантите не бяха смазвани. Най-после с грохот, който ги накара да потреперят, тя се отвори и се озоваха в кабината за управление.

От тъмните прашни екрани ги лъхна на запустяло. Стрелките на уредите бяха като заковани, не пробягваха сигнални светлинки по екраните на изчислителя… Кой можеше да допусне, че само преди половин час същият кораб маневрираше, водеше бой.

— Фролов, вижте какво става с изчислителя, изключен ли е, или е повреден? Трябва да открием номера на кораба и кристалът с бордовите бележки… — Не се доизказа.

Малко под пулта на щурмана, над екрана, там, където би трябвало да се намира, тъмнееше издълбаното в метала име на кораба — „Симанс“.

— „Симанс“? Дълго го търсиха, почти две години. Изчезна близо до алфа Вега, връзката се прекъсна и оттогава ни вест, ни кост от него. На борда си имаше най-обикновен изследователски екипаж, дори познавах щурмана… Казваше се Греков. Едвард Греков. Какво става с бордовите бележки?

— Касетата е празна. Блоковете с компютърната памет са изтрити…

— Изглежда тук няма да научим нищо повече. Налага се да огледаме кораба, макар и частично. За щателен преглед нямаме време, затова ще се разделим. Най-напред ще огледаме кабината за навигация и енергийните сектори. Опитайте се да разберете откъде е идвал. Аз ще се заема с каютите. Може би там ще разбера какво се е случило с екипажа. Ще се срещнем на това място след час.

Но и след час не бяха научили нищо ново. Ротанов ги слушаше невнимателно, сякаш беше предвидил резултата.

Почти цялата апаратура беше в изправност. Част от нея беше изключена, друга — демонтирана. Планетарното снаряжение и лодката бяха на мястото си. Като че ли никъде не бяха кацали, но най-странното… Фролов неуверено спря, погледна Олег, сякаш търсеше подкрепа от него, но той мълчеше навъсен, обърнал гръб.