— И на мен през цялото време ми се струваше, че на тази планета действуват не стихийни природни сили, а нечия враждебна воля, И все си мислех, че е някой от бореите или Есхин. Може би Езерото на забравата има нещо общо с това?

— Най-вероятно то е само следствие, само част от онова, което е проникнало тук от съседната Вселена. Между другото този разум може и да не е враждебен, Просто е чужд на целия човешки свят. Чужд на нашата Вселена. И поради тази причина е неразбираем за нас.

— Няма да е зле да се запознаем с него.

— Може би ние сме само едни мравки за тях… Впрочем един от нашите направи опит. Наричаха го Лонг. Той тръгна към Езерото на забравата и не се върна… Никой не се връща оттам. Но с него се случи нещо странно. След като изчезна, го забелязаха няколко пъти. Не точно Лонг, а някакъв светещ силует, чуха и гласа му… Когато разбра, че хората се плашат от него, започна да се появява в скафандър със спуснат шлем. И то рядко, само когато назряваха събития, предвещаващи промяна в хода на времето. Казваха, че умеел да предвижда бъдещето. Не знам, само смътно си спомням, че веднъж разговарях с него след като бе тръгнал към езерото.

— Може би отговорът се крие в самото езеро. Що се отнася до Лонг, май и аз съм го срещал, но тогава не знаех онова, което знам сега, и ползата от нашия разговор беше много малка.

— Есхин вече е с развързани ръце. Ние не сме му нужни повече, направихме всичко, което очакваше от нас. Хронар спря. Вярно е, че докато съм в тази зала, той не може нищо да направи. Механизмите за защита познават само мен и ако някой се опита…

Той не я изслуша докрай, не прие плахия й опит да насочи разговора в друга насока.

— Ана, чуй…

— Как ме нарече?

— Извинявай, сбърках.

— Имам чувството, че това име… Като че ли някога ме наричаха така, но много отдавна, в някакво друго време, колко е странно…

Ротанов не я чуваше, погълнат от своите мисли.

— Елна, аз трябва да видя езерото. Струва ми се, че разполагаме с малко време, нещо се промени след като изключихме Хронар.

— Не допусках, че нещата ще свършат така? Че ти ще поискаш да идеш там! Това е невъзможно, не, няма да те пусна, чуваш ли?!

— Трябва да отида, Елна. Разбираш ли, че работата не е в Есхин и дори не в Хронар. Всичко е много по-сериозно. Някой заплашва границите на земната федерация и ни провокира… Предизвиква целия наш свят във всичките му времена, ренитското минало и нашето, човешко бъдеще… Аз трябва да разбера кой е той и какво иска от нас. Възможно е експериментите на ренитите по-късно да са помогнали на някого да надзърне в нашия свят. Може би още не е късно нещо да се промени, нещо да се поправи. Но най-важното е да открием какво е то. Така са устроени хората, трябва да се примириш.

— Няма да те пусна, няма! Оттам никой не се е връщал, чуваш ли, никой!

— Аз ще се върна. Обещавам ти. Познавах една земна девойка, която много прилича на теб. Живееше в един суров и жесток свят, не познаваше друг, но когато дойде нейният час, тя без колебание го предизвика. Сега ние сме длъжни да сторим същото; ако не успеем, ще дойдат други, рано или късно хората ще се справят със сполетялата ги злина. Но аз си спомням, че там, в кулата на храма, една жрица, която стана моя жена, не се съгласи да размени съдбата си и да отстъпи тежкия си жребий на някой друг. Тогава защо се опитваш да ме спреш? Дай ми твоя дезинтегратор. Колко енергия остана в него? Малко е. За двама ни няма да стигне. Не напускай залата. Чакай ме тук.

Някакъв човек в свръхзащитен космически скафандър седеше срещу Есхин в дълбокото кресло. Позата му бе напрегната и неестествена, но Есхин знаеше, че на онзи му е все едно каква поза ще заеме. Сребристият светофилтър на шлема скриваше лицето на непознатия и най-трудно за Есхин бе да свикне с мисълта, че под шлема няма нищо. Физическата същност на събеседника му оставаше загадка за него, но той не се опитваше да я разгадае. И бе доволен, че посещенията на странния гост не бяха толкова чести и двамата почти винаги успяваха да стигнат до споразумение.

— А какво ще стане, ако Ротанов намери пътя към езерото?

— Мен ли ме питаш за това, Лонг? Ти умееш да предвиждаш бъдещето. Аз съм само един управител на този остров.

— Не се превземай, Есхин. — В гласа на Лонг се долавяше умора и горчивина. — Не всяко бъдеще може да се предскаже. Когато изгледите за по-нататъшно развитие са равни, се получават две разклоняващи се линии. И никой не знае по кой от двата пътя ще тръгне времето. Аз съм частица от скрития в езерото разум. Малка изолирана частица и нямам власт нито над неговата воля, нито над решенията му. Този разум е почти неразбираем за мен, твърде съществени са различията… Но не за това съм дошъл тук. Подозирам, че отново си започнал недостойна игра и си нарушил нашия договор. Защо е спрял Хронар?

— Откъде да знам! Аз веднага предложих да се отървем от земните жители. Трябваше да ги ликвидираме. Още щом се появиха.

— Ако ти падне, ти всичко ще унищожиш, но не ги познаваш. Те ще дойдат отново тук. Пък и те не са виновни, че никога не се вслушваш в моите предупреждения. Нима не ти казвах, че Хронар все някога ще спре, ако не прекратиш безумните си експерименти? Нима не те предупреждавах, че чуждата болка, чуждото нещастие рано или късно ще станат твои? Нима космосът може да се превръща в заплаха за човечеството?

— Не аз спрях Хронар! И не на мен той е нужен! Каква връзка има всичко това с мен? Защо ми задаваш тези въпроси?

— Ето ти дори не ме слушаш, дори не се опитваш да ме разбереш… А Хронар вече не работи. И в двата ръкава на бъдещето твоят остров чисто и просто го няма, теб също те няма, какво ще кажеш?

— Не ме интересува твоето бъдеще. То няма да дойде. Утрешният ден не може да настъпи, преди да свърши днешният. И аз знам какво трябва да направя, за да продължи безкрайно. Хронар е спрян, но заедно с него е спряно и времето. Нима самият ти не каза, че ако това се случи, времето ще забави още повече своя ход? Не е ли така? Всички ви надхитрих.

— Безумец, има ли нещо по-страшно от един ден, който никога не свършва? Но тебе те чака друга участ, чуваш ли стъпките? Чуваш ли трополенето зад вратата? Това е твоята съдба.

— Трополенето ли? Сменя се караулът. — Есхин стана, с тежки стъпки се приближи до стърчащия насред залата триножник със стъклено кълбо и натисна копчето в основата му. Кълбото се освети, после светлината се разсея и на екрана се появи картина на празния коридор. — Странно… Къде ли се е дянала охраната?

— Не я търси, повече няма да я видиш. Не мисли за глупости, остава ти съвсем малко време. Нима не съжаляваш, че така безсмислено пропиля живота си? Донесе ли ти щастие този странен подарък, който ти предпочете?

— Измамиха ме. Най-подло ме измамиха. Този злополучен остров и побъркани роботи, за такава ли власт ставаше дума? Това ли исках?

— Властта винаги си е власт. Голяма или малка, не е ли все едно! Ти изпита усещане, познато само на цезари и императори. Заповядваше и управляваше, разпореждаше се със съдбата на хората. Получи всичко, към което се стремеше!

— Измама! Чиста измама! Дори на този жалък остров аз нямах минута спокойствие! Непрекъснато си мислех, че тези каменни стени ще рухнат, че роботите рано или късно ще ме предадат, а онези, които превърнах а роби, ще поискат възмездие!

— Такава е цената. Платили са я всички тирани, всички, които са избрали този път.

Кабината спря и тълпа биороботи нахълта във външната галерия. Олег изостана, никой не му обръщаше внимание, никой не издаваше заповеди, всеки действуваше съобразно заложената в него програма.

Външната галерия представляваше ниска каменна козирка, която вероятно опасваше целия остров. Зад кея имаше корниз, на който през равни разстояния бяха поставени добре смазаните и поддържани съоръжения на енергийните излъчватели. От дългите им сдвоени антени, опънати напред и надолу, ту тук, ту там се откъсваха ослепителните сини искри на изпразванията и техният грохот разтърсваше скалите.