Два часа след като беше преустановена работата в корабостроителницата и специално сформираните бригади за издирване започнаха щателно да обследват околността, на бюрото на Ротанов звънна селекторът за връзка.

На екрана се появиха гърбовете на струпали се хора. Когато се отдръпнаха, Ротанов видя на пода неподвижно лежащ човек в скафандър.

— Обърнете го — нареди той и тогава в лъча на фенера под раницата светна номер, който не фигурираше в регистрите на корабостроителницата.

— Пулс? — попита Ротанов.

— Не се долавя. Радиостанцията не работи. В балоните няма въздух.

Едва след като влекачът отнесе херметично запоената капсула в открития космос и изхвърли въжето, той даде команда на роботите да отворят скафандъра.

— Не прекаляваме ли с предпазните мерки? — скептично попита Олег.

Той седеше в креслото до бюрото на Ротанов, оттук му беше по-удобно да ръководи подготвителните работи.

— Скафандърът не фигурира не само в регистрите на корабостроителницата. Дори централният компютър не може да обясни какво означава този номер. Ако се съди по всичко, той е на около петдесет години, не по-малко. Откъде се е взел тук, можеш ли да ми обясниш?

Олег не отговори, защото роботът отвори магнитните шевове, които придържаха шлема към корпуса, леко го извърна и го отметна встрани. Под шлема нямаше нищо.

— Празен е! — разочаровано каза Олег.

— Ами да, един обикновен празен скафандър, който се разхожда сам из корабостроителницата и разговаря с ръководителя й на философски теми.

— Сигурен ли си, че това е той?

— Имам добра зрителна памет. Беше застанал в сянка, затова не видях номера. Но по общите си очертания старите модели трудно могат да се объркат с нашите — сигурен съм, че е същият скафандър, който видях.

— Какво означава всичко това? Човекът, който е разговарял с теб, се е скрил някъде, свалил е скафандъра, отново го е запоил и гол-голеничък е хукнал в открития космос?

— На пръв поглед се получава някаква щуротия.

— Само на пръв поглед ли?

— Остава възможността скафандърът да е бил управляван отвън.

— Та това не е робот, а скафандър!

— Но там има система от серводвигатели и магнитни мускули, която помага на космонавта да работи в условията на повишена гравитация.

— Тази система може да действува само при непосредствен контакт. Управлява се от биотоковете на човека, облякъл скафандъра, и не притежава координиращи центрове и приемателни възли.

— Знаем много малко за начините на предаване на биотокове от разстояние.

— Предполагаш, че има някой, който ги познава повече от нас?

Ротанов не отговори. Олег набра на клавиатурата поредната команда към робота и той свали нагръдника на скафандъра. Отново зейна странна, почти зловеща със своята неопровержимост празнина. Около минута Олег оглежда празния скафандър, после каза:

— На теория мога да се съглася с теб. Но не виждам начин да се реализира такова управление.

— Ренитите са успели да осъществят много невъзможни неща.

— Мислиш, че са те?

— Не, спомних си за тях само като пример. Ренитите са хуманоидна раса, но ако тази история е свързана с онези, които направляват черните кораби, всичко може да излезе много по-сложно и по-опасно.

И сякаш за да се убеди още веднъж в правотата на своите думи, той напипа под якето си рубиновия камък. Когато го притискаше до тялото си, имаше чувството, че камъкът е топъл, почти гальовен.

— Трябва колкото може по-бързо да завършим монтажа на „Каравела“. Струва ми се, че само на Черната планета ще разберем кой е изпратил този странен вестоносец. — Той кимна към празния скафандър, който сега приличаше на купчина вехтории. — Едно ми е ясно: появяването ни на Черната планета ще бъде неприятно за някого. Има някой, който не желае да стъпим на нея.

Най-после дългоочакваният ден дойде. След като корабът излезе от последния пространствен скок, на носовите екрани на „Каравела“ се появи синкавото кълбо на самотна звезда, около която засега се въртеше невидимата Черна планета.

Корабът започна дълъг цикъл на спиране и приближаване към целта.

Някак странно изглеждаше звездата, увиснала в празното пространство. Само някъде безкрайно далеч проблясваха петънцата на галактики и мъглявини, които принадлежаха на друг свят, отдалечен от виденията на Земната федерация на такова огромно разстояние, което засега хората не можеха да преодолеят.

Корабът напусна границите на родната Галактика, разпростряла се сега над „Каравела“ като блестяща спирала от звезди.

Картината беше твърде величествена, а празното пространство около кораба твърде всеобхватно, за да не потисне човешкото въображение. Дори опитните навигатори по междузведните трасета не издържаха на дългите дежурства пред екраните за външно наблюдение. Самотната звезда на носовите екрани само подчертаваше безкрайната пустота наоколо.

Тук нямаше нито метеорити, нито газови натрупвания. Дори частиците водород, толкова редки в междузвездното пространство извън границите на силовите полета на звездните натрупвания, станаха още по-редки.

Празното пространство изглеждаше по-плътно. То сякаш притискаше кораба с призрачните си ръце, като се опитваше да стигне през крехката черупка на неговата броня до онези, които дръзнаха да го предизвикат.

Нямаше място за човека в този свят, но въпреки всички закони на логиката корабът, построен от неговите ръце, се приближаваше към звездата, съпроводен от равномерното свистете на двигателите.

Животът на кораба протичаше гладко и еднообразно. Дежурствата не влизаха в задълженията на специалната група на Ротанов и членовете й едва издържаха уморителните месеци на пътуването. Дните на очакване им изглеждаха безкрайни…

На „Каравела“ нямаше нито театрални зали, нито спортни стадиони, нито висящи градини, толкова обичайни за пътническите лайнери по това време.

Празната черупка на корпуса, която някога бе поразила Ротанов със своите размери, се оказа препълнена. Всеки кубически метър бе взет под внимание.

Мощността на кораба, съпротивлението на защитните му полета, огневата сила на неговите далекобойни неутронни генератори — всичко се определяше от масата на горивото, от инертната студена маса, способна да се превърне в енергоблоковете в звездна плазма, захранваща корабните механизми. Именно тя, масата на горивото, която бе изпълнила резервните сектори, правеше кораба такъв, какъвто беше всъщност — посланик на Земята, който бе в състояние да отправи предизвикателство не само към билионите километри заобикаляща го пустота, но и към сюрпризите на Черната планета.

Долната палуба беше заета от хангара, където подобно на огромен снаряд в тясно оръдейно дуло се беше настанило тъпоносото двестаметрово тяло на кораба разузнавач, който можеше да кацне на всяка планета. И само на малката горна палуба бяха разположени жилищните помещения и кабините за навигация и управление.

Каютата на Ротанов се различаваше от останалите само по пулта за пряка връзка с капитанската кабина.

Беше монтиран по настояване на Торсон.

На полукръглия надуваем диван, който заобикаляше външната стена на каютата, се бяха настанили четиримата членове на неговата специална група. Самият Ротанов седеше срещу тях до малката масичка. Така му беше по-удобно да наблюдава лицата им и същевременно да води бележки в малкото си бележниче, в което имаше микрокалкулатор с кристален блок за памет, съхраняващ огромно количество информация.

— И тъй ние сме почти до целта. Събрах ви, за да обсъдим за последен път подробностите на предстоящата операция. От мига, в който навлезем в този район, могат да възникнат всякакви изненади.

Ротанов внимателно се вгледа в лицата на седналите срещу него хора, сякаш искаше да ги запомни. Олег, Елсон, Дубров и Фролов, когото включи в групата в последния момент. Беше му необходим добър механик. Разчиташе на друг, но той внезапно се разболя и бе принуден да вземе Фролов. Почти не го познаваше, избра го само по оценката на хора, на които имаше доверие, и все не можеше да си състави пълно мнение за него.