Странна беше тази гонитба. Двата кораба се носеха по планетарна орбита с кърмата напред. Начело разузнавачът, „Каравела“ сега на тридесет хиляди километра зад него. Кърмовите, най-мощните двигатели на кораба форсираха, като максимално забавяха тяхната скорост. Но тъй като разузнавачът спираше по-бързо от „Каравела“, тя бавно, против волята на своя капитан, настигаше чуждия кораб. Опитваха се да я отклонят встрани, да променят, доколкото бе възможно при тази скорост, траекторията. Но разузнавачът повтаряше точно маневрите им и те отново се движеха по една и съща орбита. И дистанцията непрекъснато намаляваше.

Ротанов погледна таблото, на което компютърът подаваше основните резултати от своите прогнози, и замръзна. Гравитацията на планетата растеше десетина пъти по-бързо от допустимото. „Каравела“ се намираше пред онази съдбоносна граница, отвъд която скоростта на кораба щеше да се окаже недостатъчна, за да преодолеят притеглянето на планетата. Ако гравитацията нараства със същата сила, няма да стигне цялата мощност на двигателите, за да измъкнат от полето на притегляне на тази странна планета гигантската маса на кораба. Трябваше незабавно да прекратят спирането. С всяка секунда работа на двигателите точката, в която „Каравела“ можеше да промени траекторията си, се спускаше все по-ниско и се приближаваше плътно до атмосферата на планетата. Торсон натисна черния лост. Ревът на двигателите утихна и в същия миг блестящото вретено на чуждия кораб върху екрана като бясно се понесе към „Каравела“.

Корабът потрепера от залпа на преградните оръдия, още веднъж и още веднъж прокънтя този безопасен за противника залп, който обгърна защитните му полета с огнена пелена от взривове.

Край, вече трябва… Повече не биваше да чакат. Иначе нямаше да им стигне времето. Краката му не го слушаха, гласът му спадна и Ротанов се учуди, че все още е способен да изпитва страх. В мига, когато направи крачка към пулта, картинно, с всички подробности си представи онова, което щеше да последва след няколко минути. Наведе се към микрофона над рамото на Торсон и с обичайния си, малко уморен и почти равнодушен глас каза:

— Членовете на специалната група да заемат местата си според стартовото разписание. „Икар“ да потегли след десет минути. „Каравела“ да чака среща в уговорената точка.

От този миг Ротанов пое изцяло ръководството на експедицията и цялата отговорност за взетото решение.

Той забеляза укорителния, почти възмутен поглед на Торсон. Изключи микрофона и макар да знаеше, че нищо няма да излезе, се помъчи да му обясни, че се налага да заповядва:

— Стартът на „Икар“ ще намали масата на кораба с четиридесет процента. Дори ако противникът реши да ви преследва, лесно ще се измъкнете от него.

— Няма да го направи, защото ще има по-лека и беззащитна плячка. Ще се опитаме да ви прикрием, но това е сложна работа, корабите ще се разминат и тогава…

— Няма да ни прикривате. Незабавно ще напуснете района и с максимална скорост ще се отправите към точката на срещата. Щом потегли „Икар“, форсирайте двигателите докрай.

— Той няма представа на какво сме способни! Не съм използувал и една десета от мощността. Със залп отблизо ще разбием защитните му полета като черупката на орех!

Един миг те мълчаливо се гледаха в очите, после Ротанов тихо каза:

— Знам. Но ние долетяхме тук не за да се бием, а за да разберем кои са нашите противници и какво искат от нас. Ако в контролния срок „Икар“ не пристигне на мястото на срещата, продължете самостоятелно експедицията. И помнете. Земята не чака от вас рапорти за спечелени битки. Ако вместо нас пристигне буй с информация — незабавно се връщайте в базата.

Без да слуша възраженията му, без да добави нито дума, Ротанов се приближи до компютъра и набра на клавиатурата предстоящата маневра.

— Трябва да стане. Щом форсирате двигателите с олекотената маса, орбитата ви ще се вдигне почти с десет хиляди километра по-високо. Те не го очакват. Разузнавачът ще падне по-ниско. Във всеки случай защитните полета на „Каравела“ ще издържат на една кратковременна атака. Не отговаряйте на стрелбата. Тръгвайте, вече няма да успеят да ви догонят.

Стартовите ракети запратиха „Икар“ надолу, към неизвестността. Седнал в креслото на пилота, Ротанов се чувствуваше съвсем беззащитен пред приближаващия се гигантски чужд кораб. И си мислеше, че този път няма да се измъкне.

Една глупава фраза му се въртеше в главата: „Той поведе кораба към сигурна гибел и не се върна…“ Горе-долу такова съобщение щеше да се получи на Земята.

„Икар“ нямаше защитни полета. Цялото му въоръжение се състоеше от противометеоритен разрядник, който можеше да разбие маса, не по-голяма от килограм. Към тях се приближаваше кораб, чиито мезонни заряди бяха способни да разрушат всяка средноголяма планета…

Във всичко това имаше само един светъл лъч. Една мисъл, която им помагаше да издържат: „«Каравела» замина, маневрата успя, Торсон изпълни заповедта и ние привлякохме вниманието на противника върху себе си. Постигнахме целта си, няма на кого да се сърдим, остава ни само да чакаме развръзката.“

На малкия екран пред пулта се появяваха нови и нови цифри. Ротанов знаеше, че до кораба на противника остават само няколко километра. Броени секунди ги отделяха от срещата и от евентуалния изстрел в упор… Но затова нямаше защо да мисли, в случая те бяха безсилни. Подвижна мишена — ето какво представляваше „Икар“, и ако открият стрелба по тях, те няма дори да разберат…

Казват, че звукът не се разпространява в празно пространство. И това е вярно, но не винаги. Понякога празните метални предмети, например корабният корпус, са способни да улавят загадъчните вълни на вибрациите, да резонират и да създават цяла гама от собствени звуци, които съпровождат външните събития.

Сега Ротанов имаше чувството, че към тях бавно се приближава пощенски влак. На Земята отдавна нямаше такива влакове, но от старите филми хората още помнеха грохота на металните колела по стоманените релси и онова усещане за неизбежност, което поражда у самотния човек връхлитащата върху него грамада. Но те бяха петима и вероятно затова всички като по даден знак вдигнаха глави и се погледнаха в очите в мига, когато звукът достигна най-голямата си сила.

Може би се ободряваха взаимно или се сбогуваха — кой знае. Непоносимият писък на вибрациите започна да затихва. „Икар“ се залюля като прогнила лодка в океана. Чуждият кораб мина покрай тях. И нищо не се случи. Те все още седяха в своите кресла, вкопчили се в страничните облегалки, и само на задния екран стремително намаляваше сребристото петно от изгорели газове на отдалечаващия се разузнавач.

— Бях сигурен, че ще стреля. Трябваше да отговори, „Каравела“ го обстрелваше почти непрекъснато…

— Между другото, той не отговори нито веднъж и на стрелбата на „Каравела“.

— Ами лодката? Видя ли как вилнееха пламъците? И сега настръхвам, като си помисля какво можеше да се случи с нас.

— Лодката ли? А ти как би постъпил, ако някакво старо корито, претъпкано с апаратура, се кани да разреже борда на кораба ти като консервена кутия!

— Откъде ще знаят, че е пълен с апаратура?

— Все пак това е земен кораб и в него има лодки…

Сега всички изпитваха желание да приказват, да спорят. Към това ги подтикваха току-що преживяното напрежение, радостта, че опасността е преминала, а те са живи, двигателите боботят приглушено, лампите в кабината светят и само оптиката им напомняше, че са останали очи в очи с Черната планета…

Повърхността й можеше да се отгатне някъде под тях като черен непроницаем мрак. Пък и на екраните още се виждаше смаленото, но все още страшно изображение на чуждия кораб…

Впрочем толкова ли беше чужд? Нали е бил построен на Земята? Ръцете на земни конструктори са го проектирали. Ръцете на монтажници от околоземните корабостроителници са монтирали корпуса му… Но после се случило нещо и земният кораб е станал чужд за хората. Ето какво трябва да се изясни най-напред.