Вдигайки облаци пясък, звярът се понесе право срещу него, вече ги разделяха не повече от три крачки и единственото, което му оставаше, бе да приложи тактиката, използувана от неговия предшественик. Най-важното бе да изчака и да се отдръпне в последния миг, за да не даде възможност на дрона да се обърне. Ето къде щяха да му бъдат полезни дългите часове, прекарани в гимнастическия салон. Ротанов отскочи и звярът префуча покрай него. Зрителите го възнаградиха с възторжени викове, но той нямаше намерение да играе ролята на гладиатор. Незабавно трябваше да предприеме нещо, докато не се бяха намесили останалите членове на екипажа, тогава в бъркотията някой сигурно ще пострада. Той беше сигурен в себе си, при това универсалният защитен костюм, който не свали от гърба си, откакто напуснаха кораба, притежаваше едно изключително свойство: при каквото и да е външно въздействие тъканта поддаваше само до определена, безопасна за човека граница, после се превръщаше в монолитна броня, непробиваема дори от снаряд. С него можеха да го натикат в земята, да го повалят, но нищо не бе в състояние да го нарани сериозно. Единственото, което сега го тревожеше, бе неочакваната засечка на бластера. Ако причината беше в батерията, защитният костюм без енергия щеше да се превърне в обикновен парцал и тогава не го очакваше нищо добро. Трябваше бързо да се махне от арената и същевременно да спаси живота на човека… Но как? Вече почти нямаше време. С периферното си зрение той забеляза, че Олег се вмъква в кръга като изблъскваше воините и размахваше бластера.

Дронът вече бе съвсем близо. Ротанов се наведе, за да вземе някакво оръжие от купчината. Боздуганът не беше подходящ, нямаше да му стигнат силите, за да зашемети звяра. Тежкият меч щеше да ограничава движенията му — няма да успее да отскочи. Копието не беше достатъчно здраво и едва ли можеше да спре тази грамада. Широкото острие на секирата не можеше да нарани това бронирано чудовище. Най-после се спря на едно не много широко острие от синкава блестяща стомана, продълговато, с удобна ръкохватка.

Олег си проправи път през оградата, като разблъска воините. Ротанов забеляза как се изтърколи встрани избит от него щит. Късно. Още един скок, не много сполучлив, с част от главата си звярът все пак го закачи и макар че не падна, остра болка прониза десния му хълбок, значи защитата не действуваше… Мина му през ума да включи аварийното захранване, но и за това нямаше време. Този път дронът се закова твърде бързо, а той бе загубил предишната си подвижност, десният му крак беше изтръпнал от удара, и в този миг Олег стреля. Изстрелът беше по-слаб от този на Ротанов, ала пламъкът попадна в главата на звяра и за известно време го заслепи. Животното изрева и се завъртя в кръг. Ето го удобният момент. Крачка, още една — кракът не го слушаше, — още едно движение и е почти до него. Сега трябва да изчака, дронът няма вечно да се върти. Ето го, спря и започна да души, избира накъде да скочи. Дори оттук се забелязваше бялото на обгорените му очи, следователно от тази страна той не виждаше. Едно последно усилие и Ротанов беше до него. Върху уродливата му, покрита с израстъци глава, добре се открояваше цепнатината между костните пластинки, в която се целеше воинът. Ротанов замахна, наведе се напред и вложи в удара тежестта на цялото си тяло, както правеше това във фехтовалната зала, за да достигне противника от по-далечна дистанция. Почти без съпротива острието потъна в цепнатината и в гърдите го плисна струя тъмна кръв. В същия миг страшен удар го отхвърли встрани…

Стените на стаята, в която лежеше Ротанов, бяха издигнати от дебели стебла на огромни местни треви. Те миришеха на слама. А може би ароматът на суха трева идваше от постелката. Дойде на себе си преди няколко минути и се чувствуваше спокоен и лек, както се случваше, когато беше взел дезин.

Без да бърза, сякаш това бе най-важното, Ротанов внимателно огледа помещението. Стените, подът, леките мебели — всичко беше изработено от тези кръгли стебла, нямаше нито една гладка повърхност. Очите му се премрежваха от дебелите тревни тръби, които сега изпълваха целия свят около него. Затвори очи и се замисли. Очевидно бе изминало доста време след като дронът го повали на арената. Той смътно си спомняше как му свалиха защитния костюм, пронизващата болка в нараненото тяло… Сега не усещаше нищо. И дори можеше да помръдне десния си крак, който пострада най-много. По всяка вероятност бе помогнала универсалната аптечка от корабната екипировка. А и още нещо — нечии ласкави ръце му сменяха превръзките, даваха му вода… Той помнеше ръцете, но не и лицето на човека, който се грижеше за него. Не чувствуваше мускулите си, сковани от дългото обездвижване. Той седна на леглото и се помъчи да се съсредоточи. Както и преди нищо не го болеше, но обзелата го слабост не му позволяваше да се изправи на крака. Зави му се свят опря се на стената, за да се повдигне, но в същия миг чу стъпки отвън и замря. Вратата изскърца, отвори се и в стаята влезе жена. Плътен, непроницаем воал скриваше лицето й. Сред тълпата преди двубоя той видя множество женски лица, помисли си, че местните жени съвсем не са грозни и лицата им поне бяха открити. Излиза, че не е задължително за всички да ходят с покрити ля

Щом забеляза, че е седнал на леглото, жената рязко спря, димящата течност от чашата в ръцете й се плисна на пода.

— Не се страхувай от мен, исках само да разбера…

— Защо трябва да се боя от теб?

— Коя си ти?

— Тук ме наричат „Онази, която крие лицето си“. Законите не ми разрешават да разговарям с чужденци. Сега ще извикам твоите другари.

— Почакай! Толкова много нещо имам да те питам!

Тя отрицателно поклати глава:

— Още не е дошло времето. Скоро ще научиш всичко.

Жената остави чашата на масата и бързо излезе. Нейният мелодичен и малко тъжен глас още звучеше в ушите му, когато вратата отново се отвори и в стаята влязоха и четиримата, целият му екипаж. Те така шумно изразиха радостта си, че го виждат здрав, така пресилено оживено и весело разправяха колко топло са ги посрещнали местните жители, че Ротанов заподозря нещо нередно.

— Стига. Хайде, казвайте какво е станало?

— Всъщност нищо особено. Цяла седмица те лекуваха с универсалния дезин, Елсон доста се поизпоти, докато съедини счупените ти кокали. Беше в безсъзнание, както обикновено преминава това лечение.

— Знам не по-зле от вас как лекуват с дезин. Случило ли се е нещо, докато съм бил в безсъзнание? Коя беше тази жена?

— Отношенията ни с бореите, както сами се наричат нашите домакини, са направо отлични.

— А какво стана с връзката, с екипировката? Изплюйте камъчето най-сетне, докога ще се правите на палячовци?

Фролов отмести Елсон и излезе напред.

— Общо взето нещата не вървят добре, капитане. Останахме без връзка и фактически се лишихме от всички съоръжения. Батериите са излезли от строя. Радиостанциите и оръжието не действуват. Защитата също. Не можем да си обясним как е станало това. Батериите са абсолютно здрави, но дори херметизираният авариен комплект не задържа енергия. Елсон си има теория за тая загадка, но тя няма да ни върне енергията. В действителност сме беззащитни…

— И при създалото се положение, както сам разбираш, бяхме принудени да направим някои отстъпки — прекъсна го Олег и по насмешливата усмивка, която едва сдържаше, Ротанов отново заподозря нещо нередно. — Бяхме принудени да сключим с нашите домакини известен договор…

— Какъв договор?

— Това племе има доста странни закони…

— Всеки народ си има свои закони, продължавай, не го усуквай.

— Ами след като победи дрона, ти стана нещо като местен герой и за да докажем своята лоялност, добрите си намерения към племето на бореите, трябваше да се съгласим за твоята сватба…

— За моята… какво?

— Най-важното е да не се вълнуваш, това е чисто символичен обряд, след което всички ние заедно с теб веднага ставаме членове на племето… Разбираш ли, в края на тържеството, което ти вече не можеше да видиш, царицата на празника те избра за свой годеник…