Олег беше прав — най-важно бе да се намери планетата, а с кацането все някак щяха да се справят.

С необяснимото си седмо чувство Ротанов долавяше, че тя е някъде тук, наблизо! От тази мисъл му стана по-топло на сърцето. А може би не на сърцето… През последните няколко часа той усещаше под якето си, там, където висеше на верижка невидимият за другите червен камък от Реана, странна жива топлина. Сякаш камъкът, огрявайки го, искаше да му каже: „По-смело, напред. Ти си на верен път…“

Планетата се приближаваше към тях с непроницаемата си тъмна маса. Светлината беше недостатъчна, за да се различи нещо на повърхността й от тази височина, пък и уредите на лодката, непригодни за работа в сгъстено пространство, почти не можеха да им помогнат. Когато височината намаля на десет хиляди метра, лодката попадна в плътна облачна пелена и близо два часа се носеше сред червеникавата мъгла.

— Да се спускаме ли по-ниско?

— Ще почакаме. Стори ми се, че облачността е разкъсана. Пък и трябва да дадем време на автоматиката да завърши анализите.

След още един час полет облаците се разпръснаха и под себе си те видяха океан. Оловносив, неподвижен, той се простираше до самия хоризонт и изглеждаше така мъртъв, както и целият този свят. Всички мълчаха. Последният неуспех вече с нищо не можеше да промени настроението им.

— Не познавам планета, която е съставена само от вода. Тук трябва да има континент или поне остров!

— Ами Лидос?

— Лидос е изключение. Единствената планета без суша, която открихме.

— Смятай, че това е втората — направи мрачна равносметка Фролов на безплодния им многочасов полет над океана. От напрежение очите им сълзяха, сякаш ги брулеше силен вятър. Полумракът им пречеше да съзрат подробностите, не виждаха дори вълни.

— Между другото, на Лидос съществува цивилизация, при това доста развита.

— Подводна ли? — попита Елсон.

Олег кимна.

— Рептилии. Ако там имаше суша, с течение на времето те щяха да излязат на повърхността.

— Няма да ни стане по-леко от това.

Фролов се извърна към илюминатора. Сега летяха съвсем ниско и за първи път съзряха вълни, къси плоски, които бягаха пред лодката. На сто метра вече нищо не можеше да се различи и затова, когато под тях се мярна някакво тъмно петно, изпъстрено със зеленикави точки, наподобяващи дупки от едра шарка, те не разбраха веднага какво са видели.

— Остров! Под нас има остров!

Ротанов направи остър завой, като се стараеше да не загуби това малко парче суша, и тогава отляво се появи цял архипелаг, който изчезваше като широка ивица далеч зад ниския хоризонт. Отначало Ротанов пое по бреговата линия, за да добие някаква представа за размерите на острова, но след минута насочи лодката надолу, към земята.

— Кацаме.

— Да бяхме завършили обиколката, а?

— Има време. Първо трябва да разберем може ли тук да се диша, може ли да се пие тази вода? Няма да издържим дълго време в скафандрите.

Избраха площадка близо до брега. Мястото беше равно, зеленикаво-виолетовите шубраци се бяха отдръпнали в криволичещ пояс, който се простираше на цял километър от водата. При последния завой преди кацането лодката прелетя досами нискораслите, сякаш сплескани, притиснати едно до друго дървета.

Когато спря свистенето на двигателите, Ротанов включи външните микрофони.

Планетата мълчеше. Никакъв звук, никакво шумолене. Само далечни електрически изпразвания от време на време проникваха със страшен тътен през репродукторите в тясната кабина на лодката. Някъде бушуваше буря.

— Ще излезем ли?

— Да. Време е. Дъждът ни отмина. Автоматите завършиха анализите.

Но те все се бавеха, все не се решаваха да отворят капака на кабината и да стъпят на планетата, от която вече нямаше път за връщане.

— Климатът е като в тропиците. Двадесет и седем градуса. Въздухът е годен за дишане, няма отровни газове, микроби също. Не планета, а градина.

— Да, забравили са само слънце да окачат.

Фролов сърдито щракна ключалката и капакът на кабината се отвори. Приеха съобщението на експрес-лабораторията като нещо естествено, сякаш не знаеха, че от многобройните възможности са изтеглили единствения печеливш билет, защото само на една от хиляди други планети се срещаха толкова благоприятни външни условия, като че ли специално подбрани за хора…

Четирима от групата слязоха на земята и застанаха един до друг, взирайки се в тъмните храсталаци, само Ротанов не бързаше, седеше в креслото и си мислеше, че подобни съвпадения са невъзможни, че зад всичко това се крие нещо друго… Той взе своята тежка раница с планетарния комплект и скочи след останалите на скърцащия пясък.

Застанаха в кръг около лодката, стиснали оръжието в ръце. Отстрани на някого можеше да се стори, че са заели кръгова отбрана срещу неизвестен противник. Така изискваше инструкцията, създаденият през годините навик. Когато посещаваха непозната планета, предпазливостта винаги се оказваше оправдана.

След първите минути на тишина сега ги порази какофонията от странни звуци, които идваха откъм храсталаците. Някакви животни надаваха дивашки крясъци „ку-ку“, което нямаше нищо общо с кукането на земната кукувица освен съчетанието от сходни звуци, а то правеше крясъците още по-зловещи.

Но най-много ги смая меката разсеяна светлина, която се излъчваше отвсякъде. От кабината на лодката не можеха да получат пълна представа за това явление и макар да знаеха, че тук цари вечен полумрак, едва сега, когато непосредствено бяха обгърнати от тази безкрайна сива нощ, разбраха какво е то. Имаха чувството, че планетата завинаги е спряла някъде между зазоряването и свечеряването.

От всички ъгълчета на небосвода струеше възрозова колеблива светлина и ако човек застанеше за няколко минути неподвижно, можеше да почувствува, че тази странна нощ не е лишена от своеобразно очарование. За да прогони сантименталното си чувство, Елсон запали мощен фенер и широкият му ослепителен лъч докосна синкавата стена от бодливи храсталаци. Никакво движение никакъв звук, всичко наоколо замря. Остана само светлинният сноп, чужд, предизвикателен. Стори им се, че тъмнината веднага се сгъсти около тях, промъкна се крадешком от всички страни и извън осветения конус се размърдаха хиляди невидими същества.

— Изключи го! — не издържа Олег.

— Трябва да свикнем с естественото осветление, без нужда не бива да хабим батериите — подкрепи го Ротанов. — Тук е достатъчно светло.

Няколко минути не виждаха нищо, но скоро очите им привикнаха с дрезгавината.

— Откъде идва тази светлина? Не забелязвам нито звезди, нито спътници на небето? — попита Фролов.

— Остатъчна е — обясни Елсон. — В едно затворено пространство тя не може да се разсее или да излезе извън него, всяко излъчване, в това число и топлинното, остава в гравитационния купол, тук е горещо, въпреки че звездата почти не грее.

Воят откъм храсталаците се поднови. Но те вече бяха посвикнали с него. Всички се бяха събрали в плътен кръг и както преди стискаха оръжието. Най-неочаквано Фролов отиде до лодката, вдигна капака на кабината и хвърли бластера си на седалката.

— Започнем ли да стреляме, дълго няма да издържим. Според мен нямаше смисъл да кацаме само за да стоим ей тъй, с пръст на предпазителя.

— Интересно какво ли ще направиш, ако изскочи някоя арктурска Кика. Знаеш ли какво се крие там в храсталаците?

— Той не е бил на Арктур и затова предпочита ролята на бифтек.

Всички се засмяха и това поразведри обстановката. Хората се раздвижиха, свалиха оръжието. Дубров подкрепи Фролов.

— Всъщност той е прав. Трябва да бъдем по-внимателни с оръжието.

— Ако тук има хора, трябва да ги търсим по крайбрежието. Морето е някъде тук. Съвсем близо.

— Още ли се надяваш? — учудено го попита Олег.

Ротанов вдигна рамене.

— Много добре знам какви странни форми понякога приемат животът и разумът включително. Фактът, че не сме видели градове и не сме засекли радиопредавания все още нищо не означава.