До входа, покрай овалната стена на енергозалата, се виждаха вратите на някакви шкафове. От чисто любопитство той дръпна една, втора… Третата неочаквано се отвори. Пред него, внимателно сгънат, стоеше скафандър за свръх защита…

„Значи в случай на необходимост има начин да се проникне в «горещия» радиационен сектор! Тези скафандри не са поставени случайно тук.“

Тънката метализирана материя с двупластова прозрачна пластмаса се оказа гъвкава и лека. Шлемът леко изщрака, застана на мястото си и веднага се включиха регенерационните устройства. Лъхна го малко сладникав, наситен с кислород въздух.

Той нави шнура, който се люлееше на скафандъра, около кръста си и го завърза на възел. Погледът му попадна на стената в дъното на шкафа… Закриваше я завеса от тъмна материя, но при изваждането на скафандъра тя леко се бе отместила и сега зад нея се виждаха някакви големи букви. Елсон дръпна завесата. Върху цялата стена на шкафа пламна червен надпис: „Авариен шлюз“

Ротанов се събуди в пет часа сутринта от тихото бръмчене на звънеца. Събуди се както винаги мигновено, но няколко секунди лежа неподвижно, не бързаше да включи видеофона.

При произшествие автоматиката включваше сигнала за тревога, но на него, разбира се, никой нямаше да звъни в пет сутринта без сериозен повод. И въпреки това не бързаше. Някакво лошо предчувствие за кратко време скова волята му. Помисли си, че ако не отговори, ако не включи апарата, ще възпре лошите новини да проникнат в стаята му в тоя ранен час и така ще ги отдалечи и смекчи до известна степен. Но това беше само минутна слабост, отзвук от отдавна минали времена, когато предчувствието за опасност няколко мига преди действителната й поява неведнъж му бе спасявало живота.

На екрана на видеофона главният енергетик изглеждаше разчорлен и мрачен. Дълго мълча, дори не направи опит да се извини за ранното повикване и това окончателно затвърди лошите предчувствия на Ротанов.

— Какво се е случило? Пак ли се понижи мощността? — попита Ротанов, като вее още се надяваше да отдалечи нещастието.

— Елсон, младият специалист, когото изпратихте преди месец… — Гришин млъкна и наведе глава.

— Е! Казвай по-бързо!

— Младежът се вмъкнал в „горещия“ сектор…

— Със скафандър?

— Да. Но защитата на скафандъра не е била включена… — И едва сега, сякаш автоматите бяха чакали само тези думи, зави сирената и на всички екрани пламна ярък мигащ надпис: „Човек в опасност!“

Мястото, което търсеше Елсон, се намираше близо до седма батерия на акумулиращите устройства.

Всяко акумулиращо устройство представляваше десетметров куб, облицован с титанова броня. Светлината на поставените тук-таме лампи се губеше в тесните коридори. Кубовете бяха разположени един зад друг в равни редици и въпреки това пространството между тях напомняше лабиринт, тъй като всеки куб бе заобиколен от цяла система спомагателни устройства.

За разлика от долната зала тук беше доста горещо. Скафандърът, кой знае защо, не предпазваше от топлинната радиация.

„Странно — помисли си Елсон, — май нещо със защитата не е наред?“ Но пропъди тая мисъл, вмъкна се в един доста тесен коридор и продължи нататък. Номерата на блоковете бяха изписани с добре забележима рефлексна боя, което му помагаше да се ориентира.

Той недооцени сложността на начинанието си. На всяка крачка залата сякаш му напомняше, че това царство на концентрирана звездна плазма не е за хора. Отвсякъде долитаха странни неразбираеми шумове. Непрекъснато нещо бръмчеше, пращеше, свистеше, скърцаше. Постоянно щракаха някакви релета.

Над осми блок неочаквано избухна синкав пламък и оглушителният грохот на изпразването закова Елсон на място. Мина му през ума, че ако се окаже в зоната на действие на статично изпразване с подобна мощност, защитата на скафандъра няма да му помогне. В този миг му се прииска да се върне назад и трябваше да напрегне цялата си воля, за да помести напред непослушните си крака. Когато мина покрай пети блок, спря, за да си поеме дъх. От него се лееше пот. Все по-трудно му беше да върви. „Ама че герой — наруга се той. — Върви, щом си влязъл!“ И тозчас през бронята на съседния блок до него достигна накъсано басово бучене. Като от огромен кошер, пълен с пчели. Почти веднага ослепителна синкава искра блесна точно пред Елсон, като съедини с ярък плазмен мост два съседни блока. „Тук всичко е наситено с електричество. Но нищо, ще погледна и ще се върна обратно“ — каза той гласно и се учуди колко жалко прозвуча гласът му, заглушен от въздушната възглавница на шлема.

Още петнадесет, двадесет крачки. В мъждивата светлина на надшлемния фенер пред него играеха резки начупени сенки. Постоянно попадаше в плетеница от кабели, отвеждащи тръби. Дишаше все по-трудно, макар че в скафандъра непрекъснато постъпваше пресен въздух. Сърцето му биеше неравномерно и учестено. Потта, която не можеше да избърше под шлема, обливаше лицето му.

Провери плана и разбра, че е пред седми блок, мястото, към което толкова много се стремеше. Пред него се откри още един тесен коридор. Отново непознати механизми, отново плетеница от магистрални линии. „А ти какво си очаквал? — запита се той. — Да не си специалист енергетик? Какво разбираш от всичко това? Откъде можеш да знаеш кое е правилно тук и кое не? Това беше една безсмислена, глупава идея…“

Представи си, че ще трябва да докладва за тази експедиция на Гришин, и пламна от срам. Бетонният под беше покрит с дебел слой прах. Изглежда, роботите чистачи рядко влизаха в това помещение. Повърхността на съседния кожух леко вибрираше, както впрочем и на всички останали…

„Ако остана тук, няма да ме намерят скоро“ — мина му през ума.

От пробождането под лъжичката и обръча, който болезнено стегна главата му, Елсон разбра, че поредното изпразване ще избухне всеки момент нейде наблизо. Той се олюля и тогава някъде отгоре се разнесе спокойният глас на Ротанов, усилен от металните дискове на високоговорителите.

— Елсон! Слушай ме внимателно. Направи бавно две крачки назад и спри.

Веднага позна този сдържан глас и му се подчини безпрекословно.

— Така. Браво. Сега не мърдай… — И почти веднага косо през мястото, на което току-що стоеше, изтрещя изпразване.

Елсон не успя да затвори очи. И пламването, продължило само миг, застина в свитите му зеници.

— Какво виждаш? — попита Ротанов.

— Река…

— Каква е на цвят?

— Червена…

— Тъй и трябва да бъде. За известно време няма да виждаш. Но скоро зрението ти ще се върне, засега стой така, без да мърдаш. Виждаш ли нещо друго?

— Черни брегове…

— Мислех, че ми се е сторило! — като през сън чу Елсон гласа на Гришин.

— Не. Всичко е правилно. Това е необикновено изпразване. Сега ослепялата му ретина вижда негатива от пламването. Там нямаше сърцевина, а само краища и те са му заприличали на брегове…

Боботенето на акумулиращите устройства забележимо затихна, в централната кабина правеха всичко възможно, за да понижат напрежението в залата.

„С много малко време разполагат…“ — вяло си помисли Елсон.

Зрението му полека-лека се възвръщаше.

През пъстрите картини, които плуваха пред очите му, той съвсем ясно различи малка топка за тенис, която безшумно и плавно се носеше към него във въздуха. Топката се появи горе-долу в средата на онова място, където току-що пламна изпразването.

— Виждаш ли това нещо? — запита гласът на Ротанов.

— Да! — отвърна Гришин.

— Какво ще правим?

— Трябва да стреляме, нямаме друг изход!

— Не е включена защитата на скафандъра му…

На Елсон му се стори, че попадна в някакво пусто и страшно царство на сънищата, където сред голи каменни стени отекваха безжизнени гласове на хора. Хора, които познаваше от някакъв друг, почти забравен вече ЖИВОТ.

„Сигурно ще умра“ — помисли си той с пълно безразличие.