Съмненията я изтощиха и тя отложи решаването на най-важния проблем за по-късно, като че ли това можеше да промени нещо… Главното е да го види отново и тази мисъл, която измести всичко останало, беше по-важна от всякакви разсъждения за висш дълг и отговорност. Тя не знаеше колко време ще продължи тази магия, не искаше нито да пресмята, нито да предвижда. Знаеше само, че вече лети към него, лети в този миг! Есхин не бе единственият, на когото бяха подвластни кордите, тя си имаше своя птица, за която никой не знаеше. Пазеше я, за да я използува в краен случай, който бе дошъл. Искаше да му се представи така, както изглеждат жените от неговата страна, но за съжаление не знаеше нищо за тях. И в края на краищата реши да се облече колкото може по-простичко, разпусна косите си и те се разпиляха като широка светла вълна. Силно развитият инстинкт ръководеше всяка нейна крачка, сякаш пред очите й стоеше образът на някаква жена от далечното минало. Тя не знаеше нищо за Ана, но несъзнателно й подражаваше. И като даде воля на внезапно обзелата я радост, тя полетя, за да се срещне с човека, когото беше виждала толкова малко и когото обичаше така, сякаш познаваше неговия дълъг живот и вярваше в обряда, извършен в храма на Юстара, сякаш двамата бяха от една кръв, от едно племе.

А в мига, когато взе решението и кордът се издигна във въздуха, на хиляди километра оттук, отвъд бариерата на сгъстеното пространство, товарният люк на един от корабите носачи се отвори и хидравличното бутало изхвърли малка ракета, а в нея, примряла от страх, от който вече се отърсваше, имаше друга жена… Но обръчът на разкъсаното време се съедини и странните картини, родени от пробуждащата й се памет, бързо преминаха в главата на онази, която сега летеше в небето на Ена към човека, който толкова дълго бе чакала.

Кордът събра крила и се стрелна надолу от огромната височина. Ушите й заглъхнаха, а плътният въздушен поток развяваше косите й, проникваше в дробовете й, пречеше й да диша. Елна затегна още по-здраво ремъците, които я прикрепяха към седлото на корда. Долу под нея се въртеше малкият като играчка остров Рин — миниатюрен пръстен от планини сред безбрежния океан. Наблюдателите веднага забелязаха непознатия корд и на височина два километра защитните батареи откриха огън. Тя знаеше, че батареите не са приспособени за атака от въздуха и защищават надеждно острова само откъм морето. Племената, обитаващи Ена, не разполагаха с летателни апарати и Есхин не се страхуваше от нападение отвън, през купола на сгъстеното пространство. Завладя я странна опияняваща радост въпреки опасността, въпреки страха, сякаш залповете на електрическите батареи бяха само фойерверк, възпламенен в нейна чест, сякаш отиваше на някакъв празник…

Навярно няма нищо по-тъжно от безбрежно бурно море без платно, без педя земя. Докъдето стигаше погледът се простираше само оловносива, набраздена от вълните вода, която постепенно се губеше в мрака. Не се виждаше дори хоризонтът.

Ротанов стоеше сам на най-горната галерия. Отдавна изоставените помещения на последния етаж не се нуждаеха от охрана, оттук имаше само един изход — към морето.

Той долови веднага стъпките, но с нищо не издаде, че ги е чул. Някой крадешком се промъкваше зад гърба му. Не бяха стъпки на робот, но тук не идваше никой… Сигурно е Есхин. Човекът вече беше съвсем близо, Ротанов нямаше какво повече да чака и рязко се обърна.

Пред него стоеше Елна. Широко светло наметало загръщаше фигурата й, а новата прическа толкова променяше лицето й, че в първия миг не я позна и се учуди на своето вълнение:

— Ти? Откъде се взе? Как се озова тук?

Тя му отговори едва чуто, само с устни, без да откъсва очи от него, сякаш го виждаше за първи път:

— Някога бях господарка на този остров. Знам тайни, които не подозира дори Есхин… Но ти май не ми се радваш?

— Не знам — честно призна той, — беше толкова неочаквано.

Паметта никога не му бе изневерявала, а ето че сега той не можеше да каже защо лицето й му се видя така познато и същевременно толкова чуждо, сякаш бе срещнал някоя непозната… А тя, без да се усмихва, сериозно и изпитателно го гледаше в очите.

— Знаеш ли защо съм тук?

Той отрицателно поклати глава.

— Странно нещо се случи с мен. Когато се разделихме и Есхин ме пусна да си вървя, струваше ми се, че няма за какво да се безпокоя, че съм изпълнила своя дълг. Ти отиде там, където искаше… Аз също изпълних своите задължения, с една дума, оставаше ми да отлетя с чиста съвест оттук. Ала не стана така. Не трябваше да се връщам, не трябва и да споделям с теб онова, което се каня да ти открия. Но ето че… — И тя млъкна. Той не я подкани да продължи, защото чувствуваше, че в този миг с нищо не може да й помогне, единствено тя имаше право да реши какво да прави по-нататък. — Бореите казват: „Никой не може два пъти да мине по един мост, без да се върне.“ И аз не бива два пъти да вземам решение. Пък и нямаме време за умуване. Есхин знае, че съм тук. Чуваш ли свирките на охраната? След минута ще пристигнат. Да вървим.

— Но къде? Галерията има само един изход, а там са роботите.

— Да тръгваме. Ще ти покажа Хронар. Най-голямото постижение на нашата цивилизация и най-голямата й тайна.

— Имаш ли право да го сториш?

— А ти как смяташ?

— Може би трябва да отида сам?

— Там не може да влезе чужд човек. Да вървим, докато не съм размислила.

Вече съвсем близо откъм завоя се чу трополене на метални подметки. Роботите от охраната не губеха време. Тя измъкна от гънките на наметалото си малък предмет, който приличаше на джобна прахосмукачка, и натисна копчето. Не се случи нищо особено, приборът само проточено зави и тозчас спря. Елна го хвана за ръката и го бутна към стената. Ротанов все още не разбираше какво иска тя, но инстинктивно се облегна на стената и почувствува, че ръката му свободно влиза в някаква лепкава маса. Тя отново го побутна — хайде! Тогава той направи крачка към стената. И тя се отвори, пусна го и тутакси се затвори отново. Елна беше вече до него и двамата се намериха в съседното помещение. По всяка вероятност това бе стая за наблюдение и подслушване. В стените уродливо се бяха впили странни механични уши, проблясваха лещи, насочени към процепите… Сега тук нямаше никой. Елна отново вдигна своята „прахосмукачка“ — всъщност молекулярен дезинтегратор, който отслабваше за известно време връзките между молекулите на което и да е вещество.

— По-бързо преминавай, иначе може да останеш зазидан в стената.

И тя отново натисна копчето, приборът пак зави и те като насън преминаваха през стените от стая в стая, мяркаха се последователно зали, коридори и складове… В една от стаите Ротанов видя слисаните физиономии на пазачите. Коридор, още един. Много дебела стена накрая. Помисли си, че енергията в дезинтегратора няма да стигне, за да се промъкнат. Той вървеше след Елна и като напрегна всичките си сили, се хвърли напред. Стената отстъпи и двамата се озоваха в огромна зала. Беше почти празна, само в средата върху каменен постамент се виждаше огромен куб от сивкав метал. Към него от всички страни се насочваха десетки наклонени колони. По тяхното вибриране и вонящата топлина, която го лъхаше в лицето, по откъртената тук-таме термоизолация той се досети, че това са енерговоди, които всяка секунда изливат в студеното метално тяло на куба реки от енергия. Те се приближиха още повече и едва сега Ротанов оцени размерите на това съоръжение. Кубът беше висок колкото двуетажна къща. Върху матовите му, мъждиво проблясващи страни не се забелязваха пукнатини или драскотини.

— Хронарът, нали?

Елна кимна и се обърна. Ротанов искаше да заобиколи куба, но тя рязко го спря.

— Не бързай. Изключих част от защитата, но тук може да има блокове, които и аз не знам. За външни хора е забранено да се разхождат из тази зала. Не се отдалечавай от мен.

— Покажи ми пулта за управление.

Елна се усмихна.

— Нашите инженери за разлика от земните не обичаха сложните устройства. Ето го пред теб.