Тя натисна малко, почти незабележимо копче и на една от стените на куба се откри тясна ниша. Виждаха се само два бутона — червен и син, — две ръкохватки и непознати скали, а по средата малък отвор. Точно него искаше да види Ротанов. Сега той мислено сравни големината на отвора и на рубиновия камък. Съвпадаха както по размери, така и по форма. Това бе мястото за ключа. Ротанов разкопча яката си, извади камъка и внимателно отстрани обковката. Сега той лежеше в дланта му студен, абсолютно безцветен, сякаш никога преди това във вътрешността му не бяха трептели тайнствените светлинки. Ротанов го подхвърли в ръката си, все едно че се прощаваше с него, и го подаде на Елна.
— Защо ми го даваш?
— Не сме дошли тук, за да се любуваме на този куб. Опитай, може би ключът все пак ще проработи. Може би записаните някога биотокове не са се изменили.
— Ако кристалната решетка на камъка е непокътната, няма да има изменения и в записа.
— А какво ще стане, ако Хронар се включи с чужд ключ?
— Не знам, никой досега не е опитвал. Възможно е защитата да влезе в действие. Или Хронар да спре…
— Нека да опитаме.
— Но ако той наистина спре, представяш ли си какво ще стане?
— Мисля, че енергията, която е необходима за поддържането на звездата в полуколапсно състояние, е няколко пъти по-голяма от онова, което може да даде това устройство.
— Равновесието е неустойчиво. Един лек тласък или незначителна промяна на някой от факторите може да доведе до катастрофа.
— Кажи ми вярно ли е, че вашите учени са умеели да предвиждат бъдещето?
— Сред нас понякога се раждаха хора, надарени с особената дарба да проникват в информационното поле на бъдещето. Това е рядък природен феномен, но няма нищо общо с науката.
— Знаеш ли, струва ми се, че познавах такъв човек. Жената, която ми подари този ключ…
— Искаш да кажеш, че е можела да предвижда бъдещето… Че е искала ние…
— Елна, трябва да се помъчим да спрем Хронар. Неговата работа нарушава естествения ход на времето и противоречи на неизвестни за нас скрити природни закони, а това почти винаги води до нещастие. Ние сме длъжни да възстановим равновесието или поне да направим опит. Рано или късно грешките трябва да се поправят…
Известно време Елна го гледаше мълчаливо и той се досети какво става в душата й. Сигурно бе изпълнена с гняв и мъка, че той, чужденецът, искаше с няколко думи да заличи най-голямото постижение на нейния народ.
— Ще дойде време, когато и вие, хората, ще се сблъскате със същите проблеми, ще трябва да ги решавате и тогава…
— Ти естествено си права. Но аз съм сигурен, че не бива грубо да се намесваме в сложните закономерности на природата, ако не сме обмислили добре всички последствия… И после, защо разговаряш с мен така, все едно че още принадлежиш към ренитската цивилизация? Оттогава на родната ви планета изминаха хилядолетия, аз бях там, когато и последният ренит я напусна. Нима сега не принадлежиш към друго племе?
— Какво искаш да кажеш?! — Тя почти крещеше.
— Ти си човек, Елна, и си моя жена… — Той се опита да хване ръката й, но тя се отдръпна.
— Беше само игра. Обряд на един чужд и за двама ни народ…
— Обрядите имат онзи смисъл, който хората влагат в тях… Решавай, Елна. Не знам с колко минути разполагаме. Ето ти камъка. Единствено ти можеш да го поставиш в Хронар. Неговите защитни и изпълнителни механизми познават твоята ръка. Опитай. Разбира се, съществува риск, но той не е по-голям от риска, когато за първи път си включила тази машина… По-всяка вероятност деформираното разкъсано време ще се върне в своето нормално русло. В природата съществуват здрави сили и тя умее да лекува раните.
Сега й каза всичко, почти насила постави в топлата й свита длан ключа от Хронар и се извърна — не искаше да й пречи в тези секунди, когато трябваше да остане сама. И едва след като изскърцаха механизмите на пулта, той отново се обърна към нея. Двете ръкохватки сега бяха поставени на нула в крайно долно положение.
— Знаеш ли какво ще стане с нас, ако времето се върне в отправната си точка, в мига, когато за първи път бе включен Хронар? Ти ще се намериш на своята планета, у дома, и вече няма да си спомняш за мен. Пък и не ще има за кого да си спомняш. Целият ми живот е следствие на болното деформирано време. — Тя не му позволи да й отговори, само го погледна, сякаш за да се сбогува, разтвори пръстите си и пусна камъка в отвора.
Чу се глух, проточен звук, който приличаше на стон. Той се усили, издигна се нагоре, като отекна болезнено в ушите. По куба премина вълна от вибрации, после странното живо трептене се предаде на пода и стените. Като че ли някакъв вихър префуча през залата и направи неустойчиви, безплътни каменните стени и всичко наоколо. Но след минута звукът започна да отслабва, да преминава в по-ниски октави и някъде там се загуби, изчезна. Елна стоеше до пулта оглушена, притиснала слепоочията си с ръце.
Нещо едва доловимо се променяше в чертите й, изгладиха се тъжните гънки покрай устните. Изчезнаха бръчиците в ъгълчетата на очите й, леко просветляха косите й, по-прозрачни станаха очите й, а може би само така му се стори. Но защо това лице изведнъж му се видя до болка познато, скъпо? Защо странните картини от миналото засенчиха тази зала? Защо му се привижда онази девойка, седнала самотно край огъня в Синята гора? Ето тя с един замах запраща своята последна протонна граната в пълзящата смъртоносна гадост и го спасява… А сега я носи на ръце през Синята гора и устните му шепнат отдавна забравеното често срещано име Ана… Дали е видяла тази сцена? Дали си е спомнила това име? Кой знае. Не се помръдна от мястото си. Не се хвърли към него. Превъзмогна сама своята болка и се обърна. В машинната зала бе тихо, енерговодите не вибрираха, стрелката на единствения уред, който отбелязваше мощността на погълнатата енергия, беше неподвижна. Хронар беше спрял завинаги…
И тогава на грапавата каменна стена отсреща светна синкав овал и някъде от дълбочината изплува хищното остроносо лице на Есхин. Той злорадо се усмихваше.
— Експериментът беше доста опасен, какво ще кажеш, момиче? Но ти се справи блестящо. Четиридесет хиляди гигавата всекидневно. Хубав подарък! Ще ги насоча към дезинтеграторите, към планетарната защита. Отсега нататък нито един чужд кораб няма да припари в небето на Ена. Само ти беше способна да направиш това и само той можеше да те накара да го сториш! Отлично се справихте с отредените ви роли.
— Когато гравитацията отслабне и се изправи куполът на сгъстеното пространство, вече няма какво да спре нашия флот! — заплашително произнесе Ротанов, като неволно се наведе към осветения овал.
— Гравитацията няма да отслабне. Пространството няма да се отвори, защото времето или се променя мигновено, или не се променя никога! Вие спряхте Хронар, но планетата остана в същата точка на пространството и времето.
Есхин почти крещеше и в гласа му се долавяше такава злобна радост, че Ротанов вече не се съмняваше — всичките им усилия бяха отишли на вятъра. Почти веднага светлината угасна и двамата останаха сами.
— Може би спирането на Хронар няма да се отрази веднага и Есхин чисто и просто ни излъга, трябва да почакаме.
Елна отрицателно поклати глава.
— Есхин каза истината. Времето се променя веднага или изобщо не се променя. Видя ли напластената прах по стените? Ако времето се бе върнало в първоначалната си точка, когато беше включен Хронар, тази зала щеше да изглежда другояче. Но всичко си остана както преди… Не го очаквах. Мислех си, че това ще бъде краят и планетата за част от секундата ще пропадне в недрата на колапсиращата звезда. Такава развръзка бе най-вероятна, но ето че не стана. Странно… От мига, в който беше включен Хронар, нечия чужда воля непрекъснато се намесва в нашите действия. Не грубо, понякога почти незабележимо. Но силите, които направлява този неизвестен за нас разум, са толкова могъщи, че не можем дори да си представим мащаба на тяхното въздействие върху заобикалящия ни свят.
