— Можеш да хапнеш или да пийнеш нещо. Плодовете са много вкусни. Ето този глед например е необикновено ароматен, опитай.

Ротанов отрицателно поклати глава. Устата му гореше, откакто вкуси сока на свещената тана. Сигурно съдържаше някакви възбудителни наркотични вещества. Чувствуваше, че леко му се вие свят и някаква топла вълна се разлива по цялото му тяло. Това състояние му беше познато, обикновено настъпваше след вземане на стимулатори, и той знаеше, че ще може да се контролира, колкото и силна да беше дозата в сока.

— В твоята родина, когато мъжете си избират жена, също ли има обряд, който скрепва този избор?

— При нас избирането винаги е взаимно. А колкото до обряда… Какво пък, и това може да се нарече обряд. Ние се разписваме в една голяма красива книга.

— А ти разписвал ли си се вече там?

— Не. Не ми се е случвало досега.

— Значи аз съм първата ти жена?

Ротанов разбра, че е време да изяснят отношенията помежду си и всяко нещо да застане на мястото си. Но се бавеше, страхуваше се да започне, защото знаеше, че неговото обяснение по-скоро ще я наскърби, а не можеше да постъпи другояче.

— Та аз не успях да те опозная, не успях дори както трябва да видя лицето ти. Ние не избираме толкова прибързано. В моята страна мъжът и жената отначало се запознават, дълго време дружат, понякога това приятелство прераства в нещо по-голямо и едва когато се уверят, че…

Той замълча, почувствувал, че постепенно затъва в блатото на безсмислените обяснения, че казаното вече не може да се върне назад. Тя дълго мълча. И изведнъж заговори сякаш за друго.

— Искаш ли да научиш защо съществува обичаят, който ми забранява да си откривам лицето?

Той кимна.

— Споменавала съм ти, че в обичаите на бореите има много рационални неща. А този обичай помага на мъжа, когато остане сам, да не си спомня лицето на жената, която го е избрала. Та срещата да не остави следа в живота му и да няма кого да си представя. За да си спомня за нея през целия си живот, при всичките си следващи запознанства, „които могат да прераснат в нещо по-голямо“, като за „Онази, която няма лице“, която няма дори право на неговите спомени.

Ротанов изпитваше мъчителен срам и не намираше думи да й възрази. Неочаквано тя бавно свали сребърния обръч и черния воал, който закриваше лицето й. Косите й, подобно на водопад, се пръснаха по раменете, откривайки високото чело, може би малко по-високо от нормалното, леко вирнатия й нос, май обсипан с лунички, макар че не беше сигурен в това, и огромните й сини очи…

Хиляди години го отделяха от тази индивидуална, особена красота. Смесване на расите, смесване на стиловете и в резултат — тази неизбежна унификация отначало на дрехите, а после и на еталоните за женска красота. Не, тя не му изглеждаше красива, но тогава защо като омагьосан не можеше да откъсне поглед от лицето й, сякаш беше надникнал в кристално чист извор, бе видял в него образа на русалка и сега, без да се откъсва, пиеше ненаситно от бистрата студена вода. А тя не сведе очи, гледаше го сурово, строго, сякаш нито за миг не се е съмнявала нито в себе си, нито в това, какво впечатление ще му направи, сякаш знаеше предварително, че наказанието за неговата прекалена и неуместна гордост ще бъде действено и жестоко.

В долните помещения на храма зарида гонгът. Звукът му, плътен и кънтящ, изскочи навън и се понесе някъде надолу, към долината. За миг му се стори, че планинското ехо го върна и той падна върху тях някъде отгоре като едва доловима, сдържана въздишка, изтръгнала се сякаш от самото небе.

— Трябва да направим нещо, за да се измъкнем оттук. Покорството не е най-добрият начин да се противопоставяш на съдбата.

Тя отрицателно поклати глава.

— Оттук никой не се е връщал, но ти все още можеш да се откажеш. Още не е късно, да извикам ли жреца?

— Извикай го! Нека само да отворят вратата. Ще излезем двамата от това място. — Тя отново поклати глава.

— Има ли пазачи на стълбата? Те не могат да ни попречат.

— Знам. Но тогава ще доведат някоя друга тук. А жребият се падна на мен. Според теб може ли да се постъпи така?

— Не, така не бива да се постъпва! Добре. Ще останем тук и ще разберем как ще завърши това отвличане!

И тогава някъде отгоре отново се разнесе мощен и страшен тътен, сякаш кънтеше и стенеше планината. Ротанов вдигна поглед и едва сега забеляза, че кулата няма покрив. Над главата му сивееше част от небето, очертано от равния кръг на стените, които почти се сливаха с него. Но сега, преди зазоряване, небето разсветля и той съгледа нещо, което не бе видял по-рано. Видимата повърхност на кръглите стени беше насечена от дълбоки бразди, все едно че някой я бе драл с гигантски нокти. А звукът, който идваше отгоре покрай тези изподраскани стени, ставаше все по-страшен и преминаваше във вибриращ вой, на който, леко разлюлени, отговориха дебелите крепостни стени на храма.

След като получи задачата от Ротанов, Олег реши да намери някой, който да му покаже пътя. Селцето на бореите се намираше на няколко часа път от крайбрежието, където кацна лодката, но в чужда страна е по-добре да не пътешествуваш сам. Трябваше му човек, на когото можеше да се довери. Ротанов го помоли да запази в тайна експедицията до лодката и вероятно имаше сериозни причини за това. След дълги размишления Олег реши да поговори с Ларт, далечен роднина на стопанина на колибата, в която го бяха настанили. Между двамата се бяха установили почти приятелски отношения. Ларт допадаше на Олег, защото не беше приказлив и имаше открита душа, а с тези качества обикновено са надарени силните хора, които с лекота преодоляват трудностите. Освен всички негови достойнства Ларт бе смятан и за един от най-добрите ловци на племето и сигурно отлично познаваше местата наоколо, както и обичаите на племената, които живееха наблизо.

Ларт посрещна Олег като стар приятел, настани го на най-хубавото място и помежду им се завърза спокоен разговор за времето, за предстоящия лов и за други незначителни неща. Бореите не обичаха излишната прибързаност нито в работата, нито в сериозните разговори. Най-после Олег реши, че етикетът е спазен, и премина към въпроса, за който беше дошъл.

— Ходил ли си някога до южното крайбрежие?

— Разбира се. Преди сто нощи поставих там капани за курлани. Пълно е с дивеч. Някога често ловувахме на юг.

— А би ли ме съпроводил до мястото, където оставихме нашата огнена лодка?

Олег реши да не скрива от Ларт целта на пътуването. Смяташе, че щом кани един човек за такава работа, трябва да му се довери напълно. Ларт размишлява минута-две. После отговори, като гледаше встрани. Личеше си, че му е неприятно да разговаря за това.

— Сега там е чужда територия. И не е позволено да ходим на южното крайбрежие без разрешението на роите.

Олег не знаеше кои са роите, в дадения случай това не го интересуваше много, но допълнителната пречка го разтревожи и той се опита да разбере как стоят нещата.

— Един борей ни посрещна, щом се приземихме, нима е искал разрешение от роите?

— През последните сто нощи бореите не са ходили до крайбрежието.

— Но нима човекът, който ни изпрати до селото, не беше борей? Той ни поздрави от името на „Онази, която крие лицето си“.

— Така наричат богинята на Юстара и нейните жрици, тя е почитана от различни племена на нашия остров. Човекът, който ви доведе, не беше борей, а рой.

— Добре, нека да е рой. Та ние няма да ловуваме на тяхна територия. Щом той може да дойде свободно в селото, защо и ние да не направим същото? — продължи да държи на своето Олег.

— Роите нямат свой дом и ходят навсякъде, където пожелаят. Те не се нуждаят от дом.

— Нямат къщи, но имат своя земя, тъй ли? Не те разбирам.

— Земята по крайбрежието беше наша, но роите казаха, че им трябва. Вече не бива да отиваме там без разрешение.

— Е, щом е необходимо, да поискаме разрешение от тях.

— С роите могат да разговарят само жрецът и вождът.