Ставаше все по-сложно; Олег и без това беше нарушил указанията на Ротанов, като посвети Ларт в своите планове. Сега на всяка цена трябваше да намери начин да доведе работата докрай, да склони Ларт да минат без жреца и вожда.

Двамата седяха до огнището и пиеха от пръстени чаши нещо подобно на лещена чорба. Олег вече добре се оправяше в местните обичаи, тази чаша му даваше правото да пита стопанина за всичко, което го интересува, и да разчита, че ще получи точен и изчерпателен отговор, тъй като такава чорба предлагаха само на онзи, когото смятаха за приятел. А Олег стана приятел на Ларт откакто го научи по особен начин да закалява остриетата на своите копия, единственото оръжие, позволено по време на лов. Не беше разрешено копията да се внасят на територията на селището. По въпроса за оръжието бореите имаха цял кодекс от сложни правила, понякога доста противоречиви и объркани. Създаваше се впечатлението, че част от тях са наложени на племето отвън. Може би от роите?

Олег чувствуваше, че разговорът за роите не е особено приятен на ловеца. Въпреки че положението му на приятел на този дом му даваше големи права, той не биваше да злоупотребява с тях. Все пак се осмели да попита направо:

— Ларт, а какво представляват роите, защо си длъжен да им се подчиняваш?

Той му отговори веднага, макар че Олег забеляза как се напрегнаха мускулите на големите му ръце, което говореше, че е ядосан или развълнуван.

— Роите притежават необикновена сила. Те могат да се разпореждат със съдбата.

— Да се разпореждат с какво? — не повярва на ушите си Олег.

— Ако някой не се подчини на рой, може да си счупи крака при лов или да изгори колибата му, може да се разболее или да срещне опасен звяр извън ловната зона, може и да му се строши копието.

— С други думи, заклинанието рано или късно се сбъдва… Добре измислено…

— Не си прав. Роите не са магьосници. Но могат да превърнат хубавия ден в лош и тогава на човек не му върви. С роите не бива да се караш. Те идват и си отиват когато поискат. Виждаме ги рядко, понякога веднъж-дваж през целия си живот.

— Искат ли нещо от твоето племе? Плащате ли им данък?

— Какво е това данък?

— Давате ли им продукти, оръжие?

— Роите не се нуждаят от такива неща. Те не ловуват, дивечът сам идва при тях, когато им трябва. Дървото, от което рой откъсне плод, винаги ражда най-хубавите, най-зрелите плодове. Ако някой рой поиска да утоли жаждата си, ще намери извор на две крачки от себе си. Роите нямат врагове. Всеки звяр, всеки ловец, дори воините от племето дари, които не се страхуват от никого, винаги правят път на роите. В нашия свят съществува само един остров, над който роите нямат власт. Но защо е така, не знам. Хората от нашето племе не ходят в чужди земи, стигат ни и нашите.

— Нима не разменяте стоки с други племена?

— Защо? Всичко си имаме.

— А не ти ли се иска да половуваш по нови места, да видиш нови хора? — не се предаваше Олег.

Ларт дълго мълча.

— Ти ми разказа за своя свят. Той е устроен другояче. Тук човек не живее дълго. Ние нямаме време за чужди земи.

Ларт помръкна и Олег изведнъж си спомни, че всички членове на племето бореи бяха все млади хора, сред тях почти нямаше старци, като изключим жреца и вожда… Помисли си, че сигурно има сериозна причина, за да умират хората млади в тази страна на непрекъснато изобилие, където едва ли не на всяка крачка целогодишно зреят годни за ядене плодове. Помисли си и друго: че не е много тактично да разпитва Ларт, има неща, за които е трудно да се говори пред чужденци. Но ще мине време и те няма да бъдат чужди тук. За да стане това, трябва да се съобразяват с тукашните обичаи и нрави, дори и да не им е приятно. Олег бавно се изправи, сбогува се със стопанина и тръгна към вратата. Ларт го спря, когато прекрачваше прага.

— Непременно ли трябва да отидеш до земята на роите?

— Там остана моята лодка. Вие я наричате „огнена колесница“.

— А в нея има ли копия?

— Копия ли?

— Копия с остри наконечници, каквито ме научи да правя, дълги и много здрави копия, които могат да стигнат до небето.

Олег се опита да скрие колко го смая въпросът на Ларт.

— Да, в моята лодка има такива копия. За какво ти трябват?

Добродушното лице на Ларт помръкна. Върху широкото му открито чело се появиха бръчки, той отметна назад дългите кичури коса, които падаха на раменете му изпод бронзовия обръч. Вероятно съжаляваше, че е подхванал този разговор.

— Трябва ми не обикновено копие, а такова, с което мога да убия стрик.

— Какво е това стрик?

— Ти почти нищо не знаеш за нашата земя. Със стрика плашат децата. Родителите ми умряха млади… — Ларт млъкна и се обърна.

— И виновен за това беше стрикът, тъй ли?

Ларт кимна, без да се обръща.

— Мисля, че в моята лодка ще се намери копие, способно да убие всеки стрик.

— Тогава ще дойда с теб.

— А какво ще правим с роите?

— Първо идват роите, после долита стрикът. Те винаги са заедно. Досега никой не е успял да убие стрик. Самите рои не са толкова страшни, но заедно със стрика са непобедими. Сигурен ли си, че копието ти е толкова яко?

Олег съжали, че е започнал този разговор. Той помнеше правилата, които забраняваха използуването на земно оръжие на чужди планети с разумен живот. Правила, продиктувани не от каприза на някой кабинетен чиновник, а от дългия и не чак толкова безоблачен опит, придобит при общуването на хората с Други светове. И тук, след като унищожат този загадъчен стрик, на острова може да избухне война, така вече стана на Гарта, където свирепите хищници, нападнали колонистите, бяха смятани от местното племе за свещени животни, принадлежащи на някакво неизвестно божество. Малко познаваха тази планета и твърде голяма беше вероятността да направят погрешна, неточна стъпка. Той не искаше да лъже Ларт, а не знаеше как да му обясни колко е сложно създалото се положение. И все пак трябваше да се опита, нямаше друг изход.

— Не знам дали ще ме разбереш, приятелю, но ние също имаме свои закони и те ни забраняват да използуваме в чужда страна нашето оръжие, онова, което ти наричаш „яко копие“. Може би по-късно, когато ви опознаем по-добре, ние ще можем да помогнем на твоя народ, но сега ти трябва да ни помогнеш.

— Ларт не търси отплата за своята помощ! Но ми обещай да вземеш своето най-яко копие. Ще ти покажа стрик, а ти сам ще решиш какво да направиш.

Това условие бе приемливо за Олег и двамата повече не засегнаха тази тема. Не се приготвяха дълго. На другата сутрин те се срещнаха при завоя на реката, отвъд която започваха владенията на роите.

Мрачен и мълчалив, Ларт отблъсна от брега повален от бурята ствол и след като се увери, че ще издържи двама души, направи знак на Олег да го последва. На отсрещния бряг, в който сега опря дървото, направлявано от уверената ръка на Ларт, не се чуваше никакъв шум. Близо минута той стоя неподвижно, ослушвайки се, после внимателно се мушна в храсталаците, като подкани Олег да тръгне след него. Ларт го водеше по нов, по-пряк път, но въпреки това той скоро позна извивката на реката, която запомни при кацането. Заобикаляха ги познатите храсталаци, от които изскочи „странникът“ с паяковите крака. Ларт удвои вниманието си. Движенията му станаха бавни и плавни. Непрекъснато се ослушваше. Но никакъв звук не нарушаваше тишината. Дори крясъците на кукувиците, които долитаха откъм противоположния бряг, достигаха дотук приглушено. Сърцето на Олег заби по-бързо, когато разтвори клоните и видя поляната, насред която стоеше лодката. Бледи сребристи отблясъци играеха по бордовете й. Пясъкът беше засипал старите следи, а нови не се виждаха. Стори му се, че през цялото време нито едно живо същество не се е приближавало до лодката. Олег знаеше, че другояче не можеше и да бъде. Защитното поле, което се включваше автоматично след всяко тяхно излизане, нямаше да допусне на поляната чужд човек. На откритото място, което ги отделяше от лодката, нищо не ги заплашваше, но Ларт замръзна на мястото си, като изнесе напред късото си копие. Свикнал да се доверява на интуицията на своя приятел, Олег последва примера му. Секундите летяха в пълна тишина, без да се случи нещо, но ето че най-сетне Ларт се размърда и прошепна само с устни: