— Нима никой друг не се опита да разгадае тайната им?

— Защо, на Реана работи цял институт и го ръководи човекът, който първи е бил при ренитите. Не съм го виждал няколко години. В докладите за неговите изследвания няма нищо съществено. Но и двамата знаем колко непълни са понякога подобни доклади. Ще трябва да отида при него. Този човек ми е необходим, пък и историята с ренитите напоследък не ми дава мира… Черните кораби и тази могъща, безследно изчезнала цивилизация… Дали нямат някаква връзка? И тъй, сега знаеш почти всичко, което знам аз, и разбираш защо ни е нужна Черната планета, която хвърля в нашия космос смъртоносните си подаръци.

Замълчаха. Ротанов се приближи до прозореца, застана до Торсон и присвил очи, дълго гледа цветята в градината, сякаш се мъчеше по-добре да запомни техните ярки, сочни багри.

— Анастасия няма лесно да се примири с мисълта, че отново ще замина.

— Ще имаш време да я подготвиш.

А на Реана непрекъснато валеше дъжд. И зеленото море на гърмящите кълба заля жълтите пясъци на пустинята. Появиха се и мъгли, а понякога в ранните хладни утрини падаше и роса. И както преди хиляди години, изгряваше нажеженото червеникаво светило. Сега зелените стебла и листата жадно поглъщаха неговата топлина.

На хълма до развалините на ренитския замък гордо се извисяваха белите сгради на Института за времето. Оранжериите, парниците и лабораториите постепенно се разрастваха и с многобройните си пристройки бяха запълнили целия двор.

Тук работеха предимно младежи и малцина помнеха Реана от времето на първите експедиции.

Този ден директорът на института Дубров, кой знае защо, си припомни майската нощ в долината на гърмящите кълба… През последните години той все по-често се сещаше за онзи период, когато беше по-млад и по-щастлив, когато вярваше в късмета и успеха, когато с помощта на един друг човек те най-после го споходиха и двамата успяха да превърнат мъртвата земя на Реана в зелена градина.

Това бе време на големи надежди. Струваше му се, че след година-две гърмящите кълба ще разкрият пред хората своята тайна власт над времето… Но само така му се струваше. Годините се изнизаха, множаха се и научните публикации, подробни и добросъвестно написани трудове за гърмящите кълба. Увеличаваше се и броят на лабораториите и луксозните вили за гости. Липсваше само едно — резултатът. Онова, заради което беше построен тук Институтът за времето.

Дубров често се сещаше за инспектора, променил съдбата на Реана и неговата собствена съдба.

Ротанов успя да премине през бариерата на времето последен. Маточното семе, което той донесе от бъдещето и което преобразува растителния свят на планетата затвори плътно вратата през времето.

Ако този човек беше с него, може би годините, пропилени за създаването на Института, щяха да минат по плодотворно. Но Ротанов овладяваше Хидра, строеше база на Регос. Създаваше нови колонии за земните жители и не си спомняше много често за старите приятели. А може би беше виновна пощата — писмата пътуваха четири месеца само в едната посока.

Дубров се разходи из стаята, отвори прозореца. От както гърмящите кълба се разселиха по цялата планета, миризмата им намаля дотолкова, че можеше да се стои до прозореца без филтри. Познатият сладникав, малко натрапчив аромат веднага изпълни стаята и отново, както винаги, събуди старите спомени, разчопли старите рани…

Високо в небето на Реана остави следа падаща звезда, но Дубров не знаеше, че тя прилича на първата, която рязко промени неговия живот.

Звездата летеше бавно, като пръскаше бодливи искри и постепенно доби очертанията на ракетна лодка, която започна да се спуска към площадката за кацане.

— Съвсем нищо ли?

Дубров отрицателно поклати глава.

— Да. — Той нервно оправи връзката си, стана, но тозчас седна зад масивното бюро на ректора. Ротанов го изпрати с изучаващи, леко присвити очи.

— Сергей, не може да бъде. Прочетох вашите доклади.

— Доклади! — Дубров отново скочи и почти затича из кабинета, като едва не обърна бюрото. — Доклади! Когато истинският успех е налице, не е нужно да се четат доклади. А когато го няма, остават докладите, те затова и съществуват. Да си призная, след като ги прочетох, съм принуден да повтарям съвсем очевидната истина: „През изминалите години нито веднъж, нито за миг не успяхме да променим естествения ход на времето. И никога няма да го променим. Никога.“

— Почакай, не се горещи. Нали имате масло от гърмящите кълба!

— Масло? То е наркотик, нищо повече. И това е отбелязано в докладите.

— Искаш да ме убедиш, че през всичките тези години никой не е опитал маслото и не се е намерил нито един побъркан, нито един смелчак въпреки забраната да повтори нашия експеримент?

— Имаше, разбира се, имаше. — Дубров отчаяно махна с ръка и тежко въздъхна. — Честно казано, самият аз съм опитвал и дори няколко пъти. Само че, откакто двамата с теб отгледахме маточното растение, маслото на гърмящите кълба се превърна в наркотик и цялата ни дейност тук заприлича на панаирджийска работа…

— А гърмящите кълба?

Дубров се приближи до лавицата и свали от нея няколко дебели папки. На бюрото се изсипаха множество микрописни текстове.

— Ето всичко за гърмящите кълба. Осемдесет докторски дисертации. Никой не може да ги прочете. Специалната подготовка е слаба. Ако бяхме открили поне нещо ценно, щеше да е достатъчна само една страница. Стигнахме до задънена улица и не искаме да го признаем. Търсих те. Трябва ми смел човек, и то с авторитет за да постави пред Съвета въпроса за закриването на нашия институт!

— Нека остане. Понякога са нужни дълги години, за да се натрупат факти и да се направи малка крачка напред. Това не е за теб. Институтът не ти е виновен. Трябва да се махнеш оттук.

— Аз ли? Къде? — Дубров явно се смути. Очевидно тази проста истина досега не му беше минавала през ума. — На кого ли съм необходим? Какво друго умея да правя освен това? — И почука по микрофилмите. — Аз посветих целия си живот на гърмящите кълба.

— Е, не целия. Слава богу, не целия. Ти се препъна в един-единствен проблем. Не искам да споря, но проблемът е такъв, че за решаването му могат да не стигнат и десет човешки живота. И пак да няма положителен резултат.

— Но ренитите са се справили с него!

— Да, ренитите. Не ми харесва, че преходът към тях сега е затворен. Появиха се черни кораби… Тези сведения едва ли са стигнали до вас, засега това е само предположение, но аз мисля, че ние отново ще се сблъскаме с проблема за ренитската цивилизация. Не се знае къде те очаква решението. Дойдох, за да те поканя в моята експедиция.

— Да зарежа института ли? Щом като ще търсим ключ за решаването на ренитския проблем, трябва да го търсим само тук, на Реана.

Ротанов знаеше, че няма лесно да отклони Дубров.

Затова не искаше да ускорява събитията. Реши да се огледа, да напипа слабите места в доводите на Дубров и го помоли да му дадат една вила, за да си почине.

— Вила ли? Старите вили вече не съществуват, скъпи мой! — почти с гордост каза Дубров, макар че в думите му се долавяше някаква старателно прикрита мъка.

— А какво имате?

— Шедьоври на съвременната архитектура. Всичко е автоматизирано и механизирано, както в най-представителните столични хотели!

— А какво стана със старите вили?

— Отдавна ги събориха.

— Какво да се прави. Ще трябва да спя в някой от вашите шедьоври…

Но не можа да заспи. Огромната зеленикава луна на Реана събуждаше старите спомени. Пораждаше тревожни мисли.

Дали някой беше затворил временния преход към Реана, или гърмящите кълба наистина се бяха изменили?

Този въпрос не му излизаше от главата и на другия ден, когато разглеждаше института. Изуми го разнообразната апаратура. Лабораторните растения, оплетени в жици и датчици, приличаха на пленници, изнемогващи в робство… Не се ли криеше тук причината?