Ротанов стана от пневмоавтоматизираното си легло, угаси услужливо светналата нощна лампа, и започна да се стяга за път. Най-трудно намери винтова преса.

Тъй като не искаше да рискува, той реши съвсем точно да повтори стария експеримент с прехода. Накрая между механизмите на робота чистач откри подходящия винт.

Старата горичка си беше все същата и дори в мрака успя да намери пътечката към необходимото дърво…

И тозчас, както някога, буквално го заля ослепителна слънчева светлина. В устата си почувствува възгорчивия привкус на маслото на гърмящите кълба. Вече го заобикаляше един нов свят.

Преходът се осъществи. Ротанов се огледа, позна горичката със скъсените върхове, но все още не можеше да дойде на себе си, защото дълбоко в себе си не вярваше, че е възможен нов преход.

Всичко, което се бе случило с него на тази планета преди много години, днес му изглеждаше като нереален, тревожен сън.

Неочаквано ръката му напипа шумолящата синтетична тъкан на якето. Нещо не беше наред — нали неорганичната материя не можеше да преминава през бариерата. Обзеха го съмнения: може би е заспал и маслото му е подействувало като сънотворно.

Ротанов се изправи и веднага забеляза високите назъбени стени на ренитския замък, все още неразрушени от времето. Ако преходът не беше сполучил, нямаше да види тези стени, и въпреки това нещо не беше наред.

Якето, дребните предмети в джоба — но ако през бариерата е възможно да се прехвърлят материални предмети, значи на ренитите може да им се помогне да се из мъкнат от чудовищния капан, в който сами се бяха на пъхали.

И едва сега оживяха сенките на старите спомени.

Пред него изплува строгото удължено лице на жената със сребърна диадема на главата. Лице, което искаше да забрави, но през всичките тези години то оставаше живо в паметта му. Лицето на гордата ренитка, която отхвърли и помощта му, и предложеното сътрудничество, и самия него.

Оттогава нещо се бе променило. Миналия път той беше тук в ролята на молител, объркан, потиснат, без оръжие, готов да приеме предложените му условия — сега не беше така.

Ротанов вървеше по пътя, като си припомняше всеки негов завой. Ето тук се показа каруцата, а на това място скочи със самострела срещу дрома и тя го нарече Ролано…

Последен завой, ето я и вратата на замъка. Оттук вече можеше да огледа бойниците на кулите и огромното златно слънце, което светеше над арката. Широко отворената врата го накара да ускори крачка. „Май съм закъснял — помисли си Ротанов, — май все пак съм закъснял… Предупреждавах ги, че рано или късно дромовете ще проникнат в замъка!“

Вътре той не откри следи от опустошение или набързо организирано бягство. Изглежда дромовете нямаха нищо общо с тая работа…

Вятърът нахлуваше през отворените прозорци и засипваше с прах мозаечния под… Всичко беше изчезнало — дори мебелите и масивната дървена маса в трапезарията.

„Значи са заминали. Събрали са си багажа и са заминали — но къде?“

Напуснали са стария замък, за да построят с голи ръце нова крепост на друго място на планетата? Не, това е безсмислено. Имали са само една възможност — да преминат през времето. По всяка вероятност са намерили начин да се върнат в своята родина, отдалечена с хилядолетия и милиони километри от тях. Ренитите бяха горд и силен народ — могли са да се справят с тази задача и са си тръгнали, като са оставили тук само мъртви стени, сякаш замъкът бе черупка на огромно яйце, изпълнила своето предназначение. Той не можеше да се примири с мисълта, че ренетите си бяха отишли, без да оставят следа.

Ротанов обиколи още веднъж всички помещения, надяваше се да узнае поне нещичко за трагедията, която се бе разиграла тук, но напразно. Застанал пред бойницата в най-горния коридор, където някога Велда му разказа историята на ренитите, заслушан в долитащите отдолу звуци на чуждия свят, той почувствува такава безгранична самота и мъка, каквито не беше изпитвал нито веднъж досега. Всичките му надежди рухнаха и го обзе голямо разочарование.

„Би могла да остави поне някакъв знак, че не ме е забравила.“

Силно огорчен, Ротанов бавно тръгна надолу. Свечеряваше се. Огромното алено слънце наполовина се бе скрило зад хоризонта. Светът отвъд стените на замъка живееше своя пълнокръвен живот. Не му беше нито до пришълците, издигнали тук тези чужди за него каменни стени и вече докоснати от разрухата, нито до самотното човешко същество, загубило се в бездната на времето, което не успя да я преодолее с топлината на своето чувство. Студът, мракът и мълчанието се оказаха по-силни…

Нима винаги и навсякъде е така? Нима тъмнината неизбежно поглъща всички живи пламъчета — споменът, приятелството, любовта? Нима ентропията прогресира дори в света на човешките чувства? И за нея няма прегради, граници?

Ротанов не можеше да се съгласи с това и не намираше друг отговор.

Дълбоко в душата си той вярваше, че ренитите със своя хилядолетен опит сигурно са знаели за Черната планета — пришълка от други, чужди на човечеството дълбини на Вселената.

„Значи сме останали съвсем сами.“ И тази мисъл, колкото и да е странно, му помогна да се отърси от лепкавата като глина мъка. Трябваше да се върне там, където го чакаха неговите другари. Ще се наложи да прокарват собствен път и сами да решават възникващите проблеми.

Оставаше му да свърши едно последно нещо. Кой знае защо, не се решаваше да надникне в малката стаичка, в която живя шестдесет дълги дни и нощи. Не му стигаше смелост да отвори скърцащата врата и да види на куката своя арбалет. „Макар че и него може да са взели със себе си.“

Най-после стълбите свършиха и Ротанов спря пред малката дървена врата. Беше същата. Дървото не бе изгнило, резето и пантите не бяха разбити.

Той бавно протегна ръка и внимателно докосна резето, сякаш се страхуваше, че вратата ще изчезне. Но нищо не се случи. Тогава дръпна резето, отвори вратата и прекрачи прага.

Вероятно все пак бе таил някаква надежда, защото отново го обзе разочарование — в стаята нямаше никой. За разлика от останалите помещения на замъка тук всичко беше непокътнато. И масата, и куката с дрехата. Дори самострелът му висеше на обичайното си място.

Ротанов се приближи до него и погали полираното ложе. Беше добро оръжие… Миг-два размисля дали да го вземе със себе си. „Защо, за да разчопля старите рани ли?“

Без да бърза, той се отправи към вратата, но преди да излезе, все пак се обърна. Може би го направи по стар навик — когато излизаше, винаги проверяваше всичко ли е наред… И в този миг забеляза на голата маса ослепително червена искрица. Беше готов да се закълне, че когато влизаше в стаята, там нямаше нищо…

А сега върху потъмнялата от времето повърхност с познатия му ален блясък сияеше късче от аления пламък.

И то като вик, като призив стигна до него през бездната на пространството и времето.

Задъхан от вълнение, Ротанов преодоля трите крачки, които го отделяха от масата, толкова големи и трудни, все едно че вървеше потънал до кръста в студена вода. Пристъпваше внимателно, като че се страхуваше да не подплаши боязлива птица, струваше му се, че ако направи рязко движение, живото пламъче ще изчезне също тъй тайнствено и необяснимо, както се бе появило.

Но то остана. Ръката му сякаш сама се протегна и вдигна от масата прозрачен червен камък, който блестеше като загадъчния знак на друга каста в сребърната диадема на гордата ренитка. Сега го държеше в дланта си — нямаше никакво съмнение. Беше той. Същият онзи камък…

Ротанов още не можеше да дойде на себе си и да оцени значението на своето откритие.

Излиза, че тя му е оставила този подарък… Талисман? Зашифровано послание? Познаваше я твърде добре, за да повярва, че е проявила излишна сантименталност. Във всичко станало се криеше дълбок смисъл, който засега бе неразбираем за него. Той напрягаше паметта си, за да открие ключ към новата загадка, но напразно.