Предстоеше им да изминат около петстотин метра и да пресекат тясна ивица храсталаци. Шубраците им изглеждаха враждебни със своята неизвестност, а това, че лодката беше наблизо, им създаваше илюзията за защита.

— Да бяхме изчакали да съмне? — внимателно предложи Елсон. Но тозчас си спомни: — Ах да, тук няма зазоряване.

— Е, някакво развиделяване все пак има — възрази Ротанов. — Когато планетата обърне към Епсилон страната, на която сме ние, ще стане по-светло.

— От тази недогоряла свещ ли? — не повярва Фролов.

— Не само от нея. Гравитационните полета събират светлината към центъра, небето откъм Епсилон е значително по-светло.

Един след друг, във верига, те бавно крачеха към морето. Ротанов не запали фенера дори тогава, когато сред шубраците се откри широка пътечка, по която свободно можеха да се движат по двама. Само спря, дълго и внимателно опипва пясъка, сякаш проверяваше дали може да се върви по него.

— Какво откри там?

— Нищо освен този път. Странен е, нали? Не прилича на животинска пътека, няма следи, пък и не виждам счупени клончета, сякаш е прокаран специално за да се стига по-удобно до морето.

— Според мен грешиш. Такива просеки понякога се получават съвсем случайно, от честите ветрове например, които духат в една посока.

— Може и така да е. — Ротанов се изправи и изсипа пясъка от дланта си.

След около двеста метра храсталаците свършиха и те се озоваха на тясна плажна ивица. Дълго слушаха как шумоли прибоят, когато се втурва върху пясъка, после Елсон разочаровано каза:

— Дори шумът на вълните тук е необичаен, прибоят не кипи, не клокочи както на Земята, а съска. И все пак това море е красиво по своему.

Никой не възрази. Всички гледаха как над водата до самия хоризонт се сгъстява сребристата лека сутрешна мъгла; прииждайки към брега, вълните пламваха със синкава електрическа светлина, но това не бяха живите светлици, приличащи на звезди, каквито има само в земното море. Водата излъчваше някаква студена светлина. Фролов пръв направи крачка към прибоя и подложи обувката си на връхлитащата вълна. Водата изхлипа като жива, прехвърли крака му и се отдръпна.

— Махни се — помоли го Ротанов. — Държиш се като дете.

Знаеше от опит, че на чуждите планети най-враждебно и опасно се оказваше онова, което на пръв поглед изглеждаше безобидно. Сякаш за да потвърди неговите опасения, зад тях се разнесе странен тропот, все едно че множество млади кончета галопират към брега. Но не бяха коне… Водната повърхност на океана отразяваше добре светлината и те видяха странно животно, което изскочи от храсталаците. Дебелите като тръби крака или пипала се разклоняваха от издълженото му овално тяло отначало нагоре, а после, огъвайки се като широки дъги, опираха в земята. Бяха шест или осем, трудно можеха да се преброят, толкова бързо се мяркаха във въздуха тези гъвкави, без стави крака. Онова, което отначало им се стори малко туловище, скрито зад ритмично движещите се крака, се оказа глава, покрита с блестяща броня, на която святкаха четири очи. Когато забеляза хората животното забави своя бяг и след двадесетина крачки спря. Три бластера се вдигнаха като по команда. Никой не мърдаше. Изведнъж животното широко се разкрачи, обърна се с хълбок към тях и едва сега те забелязаха ездача… От удобното седло, привързано на гърба на животното, скочи строен и гъвкав младеж и без да бърза, тръгна към тях.

— Свалете оръжието — тихо нареди Ротанов. С всяка крачка на ездача изумлението им нарастваше все повече и повече. Отначало видяха само фигурата му, но вече можеха да разгледат бледото, леко издължено слабо лице с големи сиво-сини очи, дрехата, която приличаше на старинен извезан кафтан, и широкият бродиран пояс.

— Сигурно е хуманоид — тихо рече Олег. Ротанов веднага му възрази:

— Твърде много прилича на нас. Далечните му прадеди или са родени на Земята, или… — и не довърши, но Олег, който добре помнеше Хидра, разбра какво означаваше това „или“. Имитация, копие на човек, биоробот…

— „Онази, която крие лицето си“ ви приветствува с добре дошли, чужденци.

Гласът му, деформиран от киберлингвиста, като че ли идваше някъде отзад, от раниците, натъпкани с планетарна екипировка.

Никой не се помръдна, не промълви нито дума, твърде обикновено, по земному, прозвучаха тези думи, въпреки странното име на онази, която ги поздравяваше. Те знаеха, че когато в словесния фонд липсва подходяща дума, лингвистът подбира най-близкото по значение словосъчетание и затова името прозвуча така дълго. Очакваха продължение, но още не можеха да дойдат на себе си от странната среща… Да се промъкнат през бариерата на сгъстеното пространство, да паднат на дъното на гравитационната бездна, да се спуснат на планетата, където нямаше дори слънце, и изведнъж такава среща? Дори не се изненадаха от пристигането им, изпратиха им гид, паж, слуга… Какъв е той всъщност? Как беше разбрал, че са кацнали? Защо в поведението му не се забелязва нито страх, нито учудване? Лицето му е човешко, носът правилен, светлосините му очи ги гледаха спокойно и сериозно. Изглежда, че са ги чакали и Ротанов е бил прав, сякаш наистина беше предвидил, че всичко предшествуващо е било само някакво странно, специално подготвено за тях представление. Все още не можеха да повярват.

— Коя е „Онази, която крие лицето си“? Жрица? Или предводителка на вашето племе? — попита Ротанов.

Пратеникът се направи, че не е чул или не е разбрал въпроса. Киберлингвистът дълго и напевно превежда думите на чуждия, непознат език. Но дори от превода се чувствуваше, че в неговия богат речников фонд има нещо близко, познато. Езикът, който говореха тук, не им беше напълно чужд, както не им беше чужда тази дреха и лицето на младежа, само странното животно, на което пристигна пратеникът, застанало неподвижно встрани, им напомняше, че са попаднали в друг свят.

— „Онази, която крие лицето си“ ви кани да вземете участие в празника — рече пратеникът.

— Разбираш ли нещо? — прошепна Фролов зад гърба на Ротанов и той най-неочаквано и за себе си се усмихна.

— Можем ли веднага да разберем всичко? Нали чу, канят ни, ще отидем да видим какъв е този празник.

Явно удовлетворен от тази фраза, младежът се обърна и бавно, без да се оглежда, се отправи към своя чудовищен кон. Ротанов преметна бластера на гърба си и тръгна след него. Другите мълчаливо го последваха.

Пътечката скоро се раздвои и ги поведе встрани от лодката, покрай брега. Пратеникът яздеше бавно и Ротанов без особен труд се изравни с него.

Когато забеляза, че той се държи по-далеч от бързо мяркащите се крака на животното, младежът придърпа поводите и то тръгна още по-бавно.

— Това е „странник“. Безопасен е. Не бива да се страхувате от него.

— Не се боя от твоя кон. — Ротанов се приближи още повече, като се нагаждаше към ритмично мяркащите се над главата му широки и дебели крака на животното, покрити с дребни блестящи люспи. — Къде отиваме?

— На празника. Днес е денят на Дрона.

Както обикновено фразата, преведена от киберлингвиста, беше максимално кратка.

— Често ли ви посещават чужденци?

— Често. Някои пристигат откъм морето, а други, като вас, долитат на огнени колесници.

Ротанов не показа колко го порази този отговор. Ето каква е работата, ето защо толкова делнично мина срещата, излиза, че наистина са ги чакали. По-точно не тях, а някои, които много приличат на „онези, които долитат на огнени колесници“.

Ротанов постепенно изостана, изравни се с останалите и тихо каза:

— Не е изключено да са ни взели за други. Не задавайте излишни въпроси, докато не разберем как стоят нещата.

Отдясно хоризонтът лека-полека се обагряше в тъмночервено, сякаш бушуваше далечен пожар. Останалата част на ниско прихлупеното небе, забулена с парцаливи облаци, както и преди изглеждаше сивкава.

Стана по-светло. Буренаците преминаха в ниски пухкави храсталаци, чиито клончета напомняха пера на диви птици. Сега нищо не закриваше хоризонта и пред тях изведнъж се ширна далечният простор, изпълнен с движещи се пламъчета. Върволиците синкави пламъчета се прегрупираха в движение и всички заедно поеха в същата посока, накъдето вървеше и малкият отряд. Пурпурният здрач в низината, където се мяркаха пламъчетата, започна да се разсейва и откри неясните очертания на ниски постройки. Групата спря.