Денят започна както обикновено. При товаренето бяха объркали корабните документи и на Пирена вместо хладилници пристигнаха електролизни вани. Един автоматичен транспортен кораб бе изчезнал някъде между Елана и Торгос. Патрулът питаше дали да започне търсене. Председателят на Съвета на Серпас си бе подал оставката, защото не бяха удовлетворили молбата му за извънреден отпуск…

Ротанов въздъхна и отмести купчината радиограми. Вече две години не бе излизал в отпуск. Можеше да намери време за това, но ако останеше тук, на Регос, все едно нямаше да се измъкне от дребните всекидневни задачи и отпускът му щеше да се превърне в чиста формалност.

Ами ако полети към Земята… Месец ускорение, месец за намаляване на скоростта… Извънпространственият преход в най-добрия случай ще продължи не по-малко от два месеца. Твърде дълго, за да остане човек затворен в една пътническа каюта.

„Станал съм нерешителен“ — помисли си уморено Ротанов. През последните две години не го теглеше към Земята. Може би защото Олег се бе оженил. Това събитие го накара по-остро да почувствува своята самота. А собствения си личен живот не успя да уреди.

В колектива от сътрудници на управлението за извънземни посоления той се чувствуваше чужд, изолиран. И кой беше виновен? Сигурно самият той.

Длъжността ръководител на управлението, която изпълняваше, като всъщност бе върховен администратор както на Регос, така и на многобройните земни колонии, разраснали се през последните години с неудържима бързина, неволно го караше да спазва дистанция в отношенията си със сътрудниците. Кой знае защо, но преди, по време на далечните експедиции, той не изпитваше такава необходимост.

Подчинявайки се на някакви неясни за него закономерности, мисълта му отново се върна към Земята, към Олег… Дали е щастлив в семейния си живот? Ротанов не познаваше жена му, не беше го виждал повече от две години, откакто Олег се премести в далечното разузнаване.

Ротанов не обичаше много-много далечното разузнаване. Може би защото с всяка новооткрита годна за заселване планета се увеличаваха и проблемите, които като лавина се стоварваха върху Регос, върху управлението и разбира се, върху него самия… Но по-скоро причината се криеше другаде. Не можеше спокойно да слуша думите „далечно разузнаване“. Те предизвикваха у него и завист, и тъга, и мъка по отминалите походи на неговата младост. Ала не искаше да си го признае дори пред себе си. Затова учудено повдигна рамене и промърмори по адрес на Олег: „Как можа да се ожениш, като се мяркаш у дома само през отпуската?…“ Ето и сега изследователският крайцер „Ленинград“, командван от Олег, седми месец извършваше свободно търсене и нямаше никаква вест от него. Впрочем не можеше и да има до края на полета. И макар да разбираше, че е невъзможна каквато и да е връзка при тези огромни разстояния, Ротанов неволно си помисли как съпругата на Олег живее в тази изпълнена с напрежение неизвестност… Понякога дори се случваше корабите да не се завръщат от далечните неизследвани области на Галактиката. Тогава бяха безполезни и спасителните експедиции. Твърде обширен беше районът на търсенето. Особено ако маршрутът се състоеше от няколко свръхпространствени скока.

Ротанов протегна ръка към пулта и включи видеопрозореца. Екранът, който заемаше половината стена, затрептя и почти веднага светна, като откри пред него унила, без нито едно възвишение пясъчна равнина, обрасла с редки синкави регоски бодили. Планета космодрум. Идеално място за етапна и разпределителна база. Съветът реши, че центърът за управление на външните поселения трябва да се намира именно тук, по-близо до големите колонии и по-далеч от Земята… „Но ти нали не възрази?“ — запита се той, като се мъчеше да намери в открилия се пейзаж някаква точка, петно, място, на което да спре погледа си. Но не намери. Пустинята изглеждаше съвсем еднообразна и еднородна. Всекидневните стартове на космическите транспортни кораби не можеха да нарушат екологическото равновесие на тази планета.

„Нима можех да възразя на доводите на Съвета? Всичко беше обмислено, логично, абсолютно правилно.“ Той щракна още един ключ. В свободните минути обичаше да пътешествува от етаж на етаж в своята база, като оставаше невидим и безшумен. Ето и сега електронната утроба на машината послушно създаде пълна илюзия за движение в асансьор. На стереоскопичния екран се появяваха многометровите междуетажни плочи. Стоманените греди в пространството между стълбите, кабелите за енерговръзка. Мярна се и надпис: „Минус четвърти“.

Ротанов спря спускането и насочи движението на невидимата камера към вътрешността на етажа. Дългите тесни коридори на складовите помещения, задръстени с контейнери, не го интересуваха.

Цели шест минути на екрана непрекъснато се виждаха плътно подредени сандъци, еднотипни контейнери, пълни с резервни части и различни съоръжения, предназначени за колониите на далечните звезди.

Обемът на превозите нарастваше с всяка изминала година. Базата постепенно се превръщаше в гигантски склад. Той не можеше да предвиди това, когато защищаваше проекта си пред Съвета. „Защо се окопавате в земята? — попитаха го тогава. — Въобще защо са тези укрепления, орбитални станции за прикритие, силовата защита? Какво се каните да строите там? База или крепост?“ И той отговори: „Нужен ни е укрепен пост. База за заселване на далечните звездни системи, защитена от всякакви случайности. Още сме новаци в космоса. Само от няколко десетилетия летим към звездите и вече се натъкнахме на останки от други могъщи цивилизации. Все още не сме срещали врагове. Но това не означава, че винаги ще бъде така. Ние създаваме открити, незащитени с нищо колонии на чужди планети. Досега това беше оправдано. Но трябва да построим добре защитена база, та ако се наложи, да има къде да отстъпим.“ Доводите му се оказаха достатъчно убедителни. Съветът го подкрепи и ето че сега разполагат с този мощен укрепен склад.

Почти шестдесет на сто от територията на базата е заета от различни транзитни товари, ремонтни работилници… Хангарите са препълнени с транспортни кораби. Ще трябва да построят временни бараки на повърхността за по-маловажните товари. А нали той искаше базата да бъде изградена така, че от въздуха нищо да не издава гигантското съоръжение, разположено дълбоко под скалната основа на планетата… Оправдаха ли се през изминалите години огромните средства и усилия, изразходвани за създаване на тази космическа крепост?

Кой знае. Сега е рано да се съди. Времето в космоса се мери с други мерки. И макар опасенията му, че ще срещнат непознат неприятел, да понамаляха, появиха се нови проблеми.

Колкото повече се отдалечаваха предните земни постове и се овладяваха нови планети, колкото повече време минаваше, толкова по-слаби ставаха връзките с родната планета и толкова по-независими се чувствуваха земните колонии, развиващи собствена мощна промишленост, която все по-малко и по-малко се нуждаеше от подкрепата на Земята. Докъде ще стигнат тези изменения? Какви нови конфликти и проблеми ще породи разпокъсаността на земната федерация?

Незабележимо, постепенно протичаше процесът на изменение на самите колонисти. На физическата им структура, на психиката им. Родените на Регос не можеха да се сбъркат с онези, които бяха прекарали целия си живот на Арон… Колко далеч ще стигне този процес, какво ще стане с разпръснатото по далечните звезди човечество? Ще запази ли то връзката, предаността си към своята далечна родина?

Най после километровите коридори свършиха. Камерата пренесе Ротанов в кабината за управление на четвъртия етаж.

Дежурен бе Османов и разбира се, вместо да следи автоматиката и да контролира пространството между етажните плочи, той четеше в микропроектора някакъв роман.

Впрочем автоматиката не се нуждаеше от контрол. А дежурствата бяха само спазване на правилника. Твърде много неща тук постепенно се превръщаха в чиста формалност, Все пак никой не смяташе Регос за военна база.