Щом спря воят на сирените за обща тревога, обявена за втори път през последните няколко дни, метрономът методично започна да отмерва секундите, които оставаха до залпа на антипротонните оръдия. Хората, които седяха от двете страни на Ротанов пред главния пулт за управление, приключиха с набирането на командите и сега го гледаха в очакване на нови заповеди.

До този момент не му бяха задали никакви въпроси, възпирани от правилника и устава за бойна готовност. Но ето че Протасов пръв наруши тягостните мигове, изпълнени с ритмичното потракване на метронома:

— Подготвяме се за операцията така, сякаш над базата е увиснал вражески крайцер!

— Смятайте, че е така.

Ротанов не обърна глава, не вдигна очи от таймера.

Лицето му застина и в очите му се появи неприсъщ за него жесток, студен блясък.

Четиридесет секунди… Все още не беше късно да отмени заповедта, да спре операцията. Дори така, загледан в показанията на уредите, той видя с периферното си зрение на страничните екрани силуета на кораба, служил вярно и предано години наред, преодолял пространството, защитил и докарал обратно доверилите му се хора. Този мощен, красив кораб бе побрал в себе си човешки труд, знания и надежди. И след тридесет секунди щеше да бъде унищожен.

Ротанов нареди да изчислят залпа от двете страни така, че звездният пламък на анихилацията да обхване изведнъж цялата обшивка, като не остави никаква пролука за притаилата се във вътрешността на кораба черна напаст. Той не пожали енергия за този залп. И никога нямаше да забрави тези мигове на очакване, тепърва щеше да иска сметка за тях от онези, които изпратиха своите черни подаръци на хората…

— Нула-едно, нула-нула…

Защитните полета, прикриващи планетата, трябва да се огънат от удара. Слестов се опасяваше, че няма да удържат радиационната вълна.

Твърде близо бе корабът. Твърде голяма беше масата му за пълна анихилация. Но Ротанов вярваше, че защитните системи на базата ще се справят с тази задача. Той добре познаваше земните инженери, изградили тази крепост…

И все пак, когато на екраните лумна виолетовият пламък, те неволно наведоха глави, като очакваха да чуят страшния грохот и да усетят люлеенето на почвата, които винаги съпровождаха дори учебните стрелби, а сега…

Но не стана нищо. Лумването на екраните угасна учудващо бързо, само силуетът на кораба се стопи, изчезна, сякаш никога не бе съществувал.

Ротанов хвърли поглед на разходомера за антипротони, после на уреда за измерване на радиоактивността и вълновите удари. Стрелките им едва-едва трепнаха.

— Какво стана? — попита той, като се извърна към Рестон.

Рестон повдигна рамене и отвърна:

— Излязохте прав. Енергията на взрива бе осемстотин пъти по-малка от изчислената. Има само едно обяснение. Черните заряди на кораба са неутрализирали почти цялата енергия на нашия удар.

— Да не би да са оцелели?

— Изключено е. В такъв случай не би имало взрив. Лумването, което видяхме, е остатък от онова, което не са успели да погълнат.

Завършил междинния скок до Регос, лайнерът „Ител“ се подготвяше за ново набиране на скорост. Корабите от този клас не се нуждаеха от допълнително зареждане и не се отбиваха в базата.

На „Ител“ свято тачеха старинните традиции и капитан Громов тържествено се отправи към своята маса, където се канеше да обядва сред „пътниците“ от класа „лукс“. Още не бе успял да седне, когато в джоба му изписука радиотелефонът.

— Капитане, Регос моли да приемете един пътник и санитарна капсула…

Ротанов съпроводи капсулата с Елсон до медицинския сектор, убеди се, че всичко е наред, и едва тогава слезе в пътническия салон.

Елсон щеше да спи чак до Земята, лекарите даваха надежда, че ще се събуди съвсем здрав.

Добре, ако стане така… Ротанов още не можеше да си прости, че не успя да разбере този младеж и да оцени както неговите способности, така и смелостта му.

Рядко грешеше по отношение на хората, но ако това все пак се случеше, той се мъчеше да направи всичко, което зависеше от него, за да поправи грешката си.

Ако навреме изправят Елсон на крака, той непременно ще го представи на Съвета и ще го включи във всички операции, свързани с Черната планета.

„Ител“ започна да набира скорост и в салона не останаха много хора. Ускорението на лайнера не беше голямо, но необичайното допълнително натоварване разгони пътниците по каютите. Когато се стягаше за път, Ротанов не предполагаше, че ще попадне на пътнически кораб, и затова не си бе взел необходимите вещи и подходящи дрехи. И сега се чувствуваше неудобно със старото си яке в този комфортен свят, който отдавна беше забравил.

Звучеше тиха музика, полилеите хвърляха обилна светлина върху резбованите стенни панели, зад дъбовия тезгях на бара вместо познатият автомат стоеше истински жив барман със синя униформена куртка.

Ротанов срещна неговия втренчен, безизразен поглед и кой знае защо, не се реши да отиде до бара, макар че му се щеше да изпие нещо по-силно.

Добре, че се отказа от специалния кораб, а се възползува от този пътнически лайнер и за първи път от години насам се почувствува обикновен наблюдател, а не участник в събитията.

Искаше му се да се откъсне от всичко, да се отпусне, да остане сам. Знаеше, че събитията са започнали да се развиват стремително като скъсана пружина и може би това бе последният сгоден случай за такава безгрижна почивка.

Ротанов се приближи до големия, покрит с някакъв белезникав слой екран, вграден в кръгла бронзова рамка, която наподобяваше корабен илюминатор, и натисна копчето.

Белезникавият слой изчезна. Сега екранът наистина се превърна в илюминатор.

Сред ярките познати съзвездия на Регос той лесно различи червеникавата точица на планетата. Беше й отдал голяма част от живота си и знаеше, че я напуска задълго, може би завинаги.

Има планети, където необятното небе се спуска по-близо до хората, където човек престава да се чувствува център на Вселената, стопява се в заобикалящия го свят, който го поглъща, и той се превръща в частица от него. В едно цяло със звездите, славеите, пламъка на огъня, лицата на приятелите…

На една такава щастлива планета, която бе позволила на хората да построят тук своя нов дом, в тиха, рядка горичка до разпален, огън седеше земна жена.

Бе останала за малко сама, защото приятелите й, увлечени в игра, хукнаха към вътрешността на гората по пътечката, огряна от зелената луна.

Спомените дълго чакаха тази минута. И нахлуха иззад дърветата като безшумна тълпа, приближиха се съвсем близо до нея…

В живота й се появи един човек, който някога обеща да й подари цял един свят. Добър и нежен свят под синьо небе, който няма да познава страха. И той удържа на думата си.

Защо й беше толкова тъжно тогава? Впрочем… Тя много добре знаеше отговора…

Ана мислеше за това, загледана в пламъците на огъня, които с веселите си езичета облизваха боровите цепеници и пръскаха хиляди искри в мрака. Тя си спомни за един друг огън. В Синята гора. Тогава смъртта беше съвсем близо, оттатък светлия кръг на огъня, достатъчно бе само да протегне ръка. Но вместо чудовищата от Синята гора до огъня неочаквано се появи един обикновен весел човек. Малко изподран, малко сърдит и някак необикновен за там, за Синята гора…

За нея той завинаги си остана необикновен. Като далечен, недостъпен мираж. Тя следеше всяка негова крачка. Пазеше кристалите със записи на всичките му изказвания, доклади, речи… Само него го нямаше. Как можеше да го стигне — тя, слабата земна жена. Той се бореше с чудовища, покоряваше чужди светове, издигаше звездни крепости. А тя го обичаше, учеше се от него. И градеше свой собствен свят тук, на Дзета, такъв, какъвто го бе виждала в сънищата на своята младост на жестоката и страшна Хидра.