— Прав си. И аз, и Кримов сме първокласни навигатори. Но на кораба не може да има двама капитани, затова нашата специална група не влиза в състава на корабния екипаж. Нейните задачи… — Ротанов присви рамене, — в момента дори аз се затруднявам да ги формулирам. Ще бъдат определени на място, в зависимост от обстоятелствата. Аз и моите хора няма да се бъркаме нито в твоята работа, нито в работата на екипажа. При всяко положение ще останем само пътници.

— Не мисля, че ще бъде така, но добре е, че поне обещавате. Какви са истинските задачи на експедицията? За тях много се говори, слуховете са твърде противоречиви и ако се съди по това, задачата на експедицията е поверителна, защо?

— Зададе едновременно два въпроса. Ще ти отговоря отначало на втория. Решено е задачата на експедицията да бъде поверителна, докато получим някакви резултати, защото засега те са много проблематични.

— В смисъл?

— Не сме съвсем сигурни в благополучния изход. И за да избегнем гласуването, което по всяка вероятност няма да подкрепи експедицията. Съветът реши да поеме отговорността и да ни даде пълна свобода на действие, както и режим от група А. Съгласно закона при изключителни обстоятелства той има такова право.

— Нима положението е толкова сериозно?

— Повече от сериозно.

— Излиза, че и аз нямам право да знам истинската цел на експедицията? В такъв случай веднага ще ти кажа, че не приемам предложението.

— Не се горещи, Торсон. И не забравяй, че още не си дал официално съгласието си. Едва след това ще те осведомя подробно за работата. А засега мога само да ти кажа, че става дума за черните кораби. Ако не се лъжа, ти първи ги нарече така?

— Гледай ти… Ето защо се обръщаш именно към мен…

Ротанов кимна в знак на съгласие. Торсон се изправи, изпъна се, чертите на лицето му се изостриха и Ротанов, който не познаваше старите традиции на космическия флот, също се надигна, очаквайки да чуе нещо тържествено и малко глупаво. Но Торсон не каза нищо. Само стисна ръката му и се обърна към прозореца. Примижал, той дълго гледа пъстроцветните градини и ливади.

— Да. Така е. Наистина аз пръв срещнах черен кораб.

И без всякакво встъпление, все така обстойно и бавно, както правеше всичко, Торсон започна да разказва за произшествието с „Рея“, за онзи заплетен случай, за който преди завръщането на Кримов в космическия флот се носеха толкова противоречиви легенди и слухове.

…Влакнестото вретено се появило на оптическите екрани неочаквано и в опасна близост до кораба. Отначало Торсон решил просто да намали скоростта на „Рея“, за да даде възможност на неизвестния обект да пресече трасето на кораба. Докато щурманът и дежурният навигатор спорили какво е това — астероид или ядро на газова комета, — корабът бил разтърсен за първи път и започнал рязко да завива към неизвестното тяло.

— Нищо не разбирам — промърморил щурманът, — имам чувството, че сме попаднали в мощно гравитационно поле…

Бясно въртящите се антени напразно изпращали във всички посоки радарни лъчи. Автоматите напразно опипвали околното пространство във видимите и невидимите лъчи на спектъра — космосът бил чист и пуст.

Само странното вретено продължавало слабо да фосфоресцира на оптическите екрани и някаква неизвестна сила завъртала около него орбитата на кораба, като постепенно я превръщала в парабола.

— Не трябваше да намаляваме скоростта! — казал щурманът.

Торсон поклатил отрицателно глава.

— Амортисьорите нямаше да издържат на претоварването, ако поддържахме предишната скорост. Погледнете индикатора на полето.

Тайнственото тяло с обем малко повече от десетина кубически метра притежавало чудовищно силно гравитационно поле.

— Не може да бъде!

— Може, може — промърморил Торсон. — Тук всичко е възможно. От този район не се завърнаха три кораба. — И плавно преместил лостовете на главните двигатели, като увеличил скоростта и сменил посоката на кораба. Същевременно срещу непознатия пуснали ракетен разузнавач. Малката ракета, чиито двигатели не притежавали необходимата мощност, за да се противопоставят на силното гравитационно поле, стремително се обърнала и се насочила срещу вретеното.

Нейните предавателни камери работили до последния момент. От разстояние сто метра вретеното приличало на облак. То нямало ясно определена форма. Изглеждало размазано, загладено. Може би някакво защитно поле закривало обекта, но Торсон забелязал, че през вретеното проблясват звезди. В следващия миг разузнавачът се сблъскал с обекта. Не последвал нито взрив, нито пламъци — нищо.

Разузнавачът сякаш се гмурнал в тъмна вода и изчезнал завинаги в нея. След като погълнало ракетата, тайнственото вретено променило посоката си и започнало да се приближава към кораба.

„Рея“ се опитала да му сигнализира, но не получила отговор.

Когато до неизвестното тяло оставали не повече от два километра, Торсон заповядал да открият огън…

— Не ми се искаше „Рея“ да последва съдбата на разузнавача. И знаете ли какво ме порази най-много?

— Знам. Че не е имало взрив.

Торсон извади лулата си, обърна се и Ротанов за първи път, откакто разговаряха, видя в очите му нескрито учудване.

— Откъде знаеш?

— Не си единственият, който е срещал черния кораб.

— Ето какво било… Да, ние не пестихме заряда, съобразихме се с гравитационното поле. Той не реагира на лазерните оръдия. Тогава изпратих серия залпове от синтезаторите и отново нищо… Дори антипротоните изчезнаха безследно в това дяволско вретено. То погълна огромно количество енергия, почти всичката, която имахме в акумулиращите устройства, и при това си остана абсолютно черно. Но по едно време размерите му бързо започнаха да намаляват. След няколко секунди вретеното заприлича на спукана футболна топка, а миг по-късно съвсем изчезна. Бяхме останали фактически без енергия. Трябваше да повикаме спасителите. Те прегледаха внимателно цялата околност, но не откриха нищо — дори остатъчна радиация! „Енергията не може безследно да изчезне — невъзможно е“ — тъй ми казаха. И това беше една от причините, за да подам рапорт.

— Знам…

— В щаба неизвестно защо бяха решили, че сме се отбили на Рогонда, кацнали сме там, нарушавайки маршрута на полета, и сме скрили от тях… Като че ли е възможно!

Торсон млъкна. Отново стоеше с гръб към Ротанов, подпрял се на перваза на прозореца и сякаш търсеше с очи нещо в градината си.

— Защо не ни повярваха?

— Бил е първият случай. Твърде неочакван, твърде невероятен за онези, които възприемат Вселената от прозореца на своя кабинет. По-добре ми кажи защо почти нищо от онова, което ми каза сега, не беше отразено в докладите на експедицията?

— А за какво? За да се увеличат още повече анекдотите за курса на „Рея“? Ние нямахме дори фотоленти. По-точно имахме, но върху тях не открихме нищо. Само чист космос. Никакви факти освен липсата на енергия и нашите лични впечатления. Опитах се да разкажа всичко това в щаба, но там тактично ми намекнаха, че докладът не е научнофантастична повест…

— Ясно… Кримов е имал по-голям късмет — успял е да открие планетата, от която стартират черните кораби. Ако, разбира се, обектите, видени от него, и твоето вретено са едно и също нещо. Възможно е те да прогресират и да променят тактиката. Никой не знае какво представляват. Макар че за естеството на черното вещество, за така нареченото „антипространство“, са написани много трудове. Ние сме прекалено заети със собствените си проблеми и по стар земен навик възприемаме космоса като нещо специално създадено за нас… А не е така… Дълбоко в душата си сме склонни да подлагаме на преоценка силите си. Но съществуваха ренити, съществуваха и изчезнаха безследно. И това е странно защото те предизвикаха времето и се научиха да променят неговия ход.

— Има ли нови данни за ренитската цивилизация?

— Само археологически находки. — Ротанов се усмихна. — А аз разговарях с ренитите така, както сега говоря с теб, и не успях да напиша нито ред за тях — дори не се опитах. Никой нямаше да ми повярва, тъй че добре те разбирам.