— Разстоянието!
— Не се отчита! Радарните импулси отново не се отразяват!
Корабът неочаквано дръпна напред. Ушите им забучаха от нахлулата кръв, креслата заскърцаха от претоварването. Едва повдигайки натежалите си като пънове ръце, Ротанов обърна „Икар“ с кърмата надолу и форсира двигателите докрай, за да забави падането. Но нищо не се промени. Корабът продължаваше стремително да се носи надолу.
— Какво прави, нарочно ли пада? — изхриптя Олег като едва отлепяше устни. Стрелките на гравиметрите подскачаха като луди. Свистенето на спирачните двигатели преминаваше в ултразвук. И макар че чудовищното претоварване, което притискаше кораба отвън проникваше вътре намалено десетки пъти от защитните устройства, Ротанов имаше чувството, че сам носи на раменете си тежестта, сгромолясала се върху кораба.
Грохотът и резките къси удари, които допълнително се стовариха върху „Икар“, го накараха най-после да погледне екраните. Наоколо бушуваше буря, каквато според всички физични закони не би трябвало да има тук. Километрови мълнии падаха върху кораба. Отвсякъде струеше фантастична люлякова светлина. Струваше му се, че още миг-два и ребрата на кораба ще се пречупят, а преградните стени ще изхвръкнат от местата си.
Налагаше се ръчно, почти интуитивно да се променят режимите на спирачните двигатели, защото от това тръскане почти цялата автоматика отиде по дяволите. Ротанов отдавна бе откачил ограничителите и прегрявайки двигателите, забавяше движението на кораба, като го задържаше на онази граница, след която претоварването можеше да разруши корпуса.
На централното табло за управление светна надпис: „Опасност! Критичен режим! Двигателите ще излязат от строя!“ — като че ли те не го знаеха. Нямаха време дори да запушат гърлото на аварийната сирена и тя със своя вой допълваше какофонията от звуци, изпълваща кораба.
И изведнъж всичко свърши.
Ротанов се намери седнал зад щурвала. Ръцете му — върху ръкохватките за управление, лицето му обляно в студена пот, но двигателите вече не работеха. Не се усещаше и пресата на претоварването, сковаваща тялото, преградните стени не вибрираха, не се ронеха парчета от пластмасовите панели на таблата за управление. Болеше го само прехапаната устна и аварийната сирена продължаваше да вие.
Ротанов протегна ръка към прекъсвача, непоносимият, тягостен звук най-после спря.
Някъде капеше вода от прекъснат тръбопровод, въздухът в регенераторите свистеше, както и преди светеха плафониерите в кабината. Малко по малко всички дойдоха на себе си.
— Край, момчета, пристигнахме — пошегува се Олег, но никой не се усмихна на шегата. Насмешливата усмивка на устните му по-скоро приличаше на гримаса.
— Защо не работят двигателите?
— Мисля, че генераторите са се изместили от фундаментите. Задействували са защитните устройства, които не се командват от пулта. Включват се само преди взрив. — Фролов с упрек гледаше Ротанов.
— Какво става с външното наблюдение?
— Когато генераторите изскочиха от местата си, спря и токът в електропроводите. Ще се опитам да включа аварийните акумулатори… — Фролов се наведе над своя пулт, превключвателите изщракаха и овалните вдлъбнати екрани отново светнаха…
За миг Ротанов вдигна ръце пред очите си, сякаш се предпазваше от удар. Мозъкът му отказваше да приеме и обясни картината на външния свят, появила се на екраните.
Корабът изглеждаше като замръзнал в центъра на един свят, забулен в мръсночервеникава мъгла. Свят който нямаше нито връх, нито дъно, нито звезди, нито ориентири, нито движение. Отвсякъде бликаше светлина. Тя бе изпълнила пространството, екраните, стените и тавана на кабината. Всичко изглеждаше мръснорозово неясно очертано и размазано.
— Къде се намираме? — попита Фролов. — И къде изчезна планетата, към която се спускахме?
— Тук няма никаква планета. И никога не е имало. Това е гравитационен колапс. Купол от сгъстеното пространство около колапсираща звезда. Път без връщане назад. Ето какво е това. — Олег удари с длан по пулта. — Този път май наистина пристигнахме.
— Не можеш ли по-спокойно — намръщи се Ротанов. — Не виждам никаква колапсираща звезда.
— Ей сега ще ти я покажа. Жироскопите още работят.
Олег хвана лостовете и бавно, внимателно започна да обръща кораба около центъра на тежестта. Светлината в долната част на заобикалящата ги розова пустиня стана по-наситена и в ъгъла на екрана неочаквано се появи червена нажежена точка, сякаш там тлееше въгленче.
Няколко минути всички мълчаха, безсилни да приемат и осъзнаят станалото.
Наоколо се простираше бездна, която не можеше нито да се анализира, нито да се обхване. Пред тях мъждукаше звезда, която се бе самоунищожила и свила до размерите на планета, тя беше усукала пространството около себе си така, че то бе променило почти всичките си физически свойства. Тук сигурно бе нарушен и ходът на времето.
Онова, което взеха за планета, всъщност беше купол на затворено пространство, скрило в себе си една загиваща звездна система.
По някакъв необясним начин „Икар“ беше попаднал във вътрешността на купола. И май Олег щеше да излезе прав — оттук нямаше път за връщане.
— Ако наистина е така — тихо рече Елсон, — цялото пространство около нас заедно с кораба следва стремително да намалява по обем и да се уплътнява към центъра на бившата звезда…
— Но ние стоим на едно място!
— Отвътре падането ни не може да бъде засечено с никакви уреди. За нас то като че ли не съществува, защото колкото повече падаме, толкова повече се забавя времето…
— Колко ще продължи това?
— По принцип вечно. Във вътрешността на този мъртъв свят вече нищо не може да се промени. — Гримаса изкриви лицето му. Направи опит да се овладее, но мускулите не го слушаха…
— Е, какво — рече Ротанов, като откопчаваше коланите за закрепване на амортисьорите. — Тъй като няма какво да правим, поне в дадения момент, а пред нас, както правилно беше казано, има цяла вечност, нека да обсъдим създалото се положение.
Три чифта очи внимателно се втренчиха в него. Едните, леко насмешливи, на Олег, другите, с неприкрита надежда, на Елсон. Той все още вярваше, че няма положения, от които възрастните умни хора да не могат да намерят изход. Тъжните и уморени очи на Фролов, готов да действува, стига да е възможно, който вече не вярваше в успеха. Само Дубров не го гледаше, вторачил поглед в екрана, той сякаш търсеше там някакъв известен само на него отговор.
— Ще отбележа, че от началото на експедицията това е може би първият благоприятен момент за обсъждане. Не бързаме за никъде.
— И ако се съди по всичко — не се сдържа Олег, — скоро няма да ни се наложи да бързаме.
— Значи, първо, разполагаме с време. Обикновено не достига — продължи Ротанов, като пропусна покрай ушите си репликата на Олег. — Второ, събрахме доста противоречиви факти, които изискват точен анализ и размисъл.
— Да започнем с гравитационния капан, от който няма изход — отново го прекъсна Олег.
— С твое позволение, с него ще завърша, а ще започна с друго. С неочакваното пристигане на един кораб в базата на Регос. Неговият капитан е сред нас. Той пръв се запозна с Черната планета. Да запазим засега това наименование, макар да знаем, че то не отговаря на истината. Мисля, че е дошло време да споделя някои неща от беседата, която водих с този капитан. Тогава той говореше за опасност, която до такава степен застрашавала Земната федерация, че сме били длъжни да вземем бързи мерки по резултатите на неговата експедиция, без да изчакваме изводите на научната експертиза. Той настояваше, молеше да изследваме Черната планета. И ето, ние сме тук. Неговото желание беше изпълнено.
Олег се обърна и Ротанов забеляза, че скептичната му усмивка за първи път изчезна от устните му.
— Заедно с Кримов анализирахме поведението на неизвестните космически обекти, нападнали „Ленинград“ и аз още тогава се усъмних, че са природни образувания, както смятаха повечето експерти; черните кълба по-скоро ми приличаха на автоматични устройства, управлявани от планетата. След известно време по един доста странен начин човечеството беше предупредено в мое лице, че районът на Черната планета не е безопасен, че не си струва да се намесваме в нейните работи и по-добре да оставим всичко така, както си е. Но предупреждението можеше да се приеме и като заплаха. Последва диверсията в базата.
