Вилата беше плоска и приземна. Беше се разположила удобно в дъното на поддържан, но безличен парк. Давид слиза на два пъти, докато прекара колата през заключената желязна врата. Докара ни чак до входа на къщата. В прозорците — никаква светлина, вратата — заключена. Разбира се, семейството му го няма у дома, а прислугата — ако има такава — сигурно е в почивка. От джоба си извади нови ключове, мина напред, извинявайки се, и запали лампите. Къщата отвътре изглеждаше още по-голяма и главното — по-широка. За обзавеждането вече не си спомням, сигурно защото не е имало нищо интересно. Удобни, меки мебели, килими, в които потъваш и естествено — множество книги, списания, сякаш цялото жилище беше работна стая с продължения.

Някъде забелязах едно бюро, на което в компанията на книги, бронзова мастилница и няколко пълни пепелника искряха красиви тоалетни принадлежности от оловен кристал. Одеколонът беше зелен, пудрата — кафява, лаковете за нокти — червени, ножичките — остри. Бързо се отдръпнах оттам, за да не става нужда от обяснения за съжителството.

Давид отвори едно барче и остави на нас да решим кой какво ще си налее. Междувременно изчезна за момент, след което се върна, балансирайки с огромна тава сандвичи.

— Не си мислете, че всичко това е за вас — оправдаваше се. — Когато работя през нощта, обикновено изгладнявам. Затова винаги ми се приготвят няколко сандвича в хладилника. Обслужвайте се.

Разпръснахме се и Жу, сякаш от това зависеше съдбата на човечеството, направи всичко възможно, за да ме обладае. Борех се упорито, защото не познавах терена, а Давид все пак ми е шеф. Ами ако се обиди? За щастие Давид, геният на физическите науки, измисли отнякъде музика и с това ме спаси от притесненото ми положение. Успях да изтикам Жу в средата на стаята да танцуваме и докато бавно се полюшвахме на паркета, притиснати един до друг, вече беше достатъчно пияна, за да помисли, че желанието й се е осъществило. Какво са правили през това време останалите трима, не знам. Но бяха заедно и това през обгръщащата ме мъгла ме успокояваше. Докато са трима, могат да си играят на много неща, но не и на лов на лисици.

Стреснах се от удар на гонг. Давид биеше гонга.

— Дами и господа — каза той и отметна косата си с чукчето за гонга. — Моля за малко внимание. След пет минути ще бъде полунощ. Време е да дойдете на себе си.

— А вие? — веднага попита Етел.

И тя не пропуска вица.

— Аз съм дежурен бог и като такъв — освободен от земни грехове.

— О, Зевсе, чуваш ли, къде ти е мълнията? — извиках толкова внезапно, че и сам се изненадах. Нашият дежурен бог ме погледна строго, после се обърна към Жу:

— Госпожице херцогиньо, положете малкия Гъливер в деколтето си, това ще го успокои — каза той, а Жу силно се изчерви. Това беше нощта на чудесата. А пък бяхме още само в началото.

— Ако разрешите, ще продължа — и Давид отвори бутилка шампанско. Внимателно наля. — Време е да дойдете на себе си… Ако не се лъжа, тук бях спрял. Смятам да държа тържествена реч, въпреки че ние, които присъствуваме тук, особено мъжете, знаем, че този тържествен момент е само конвенция. Неточен знак, рожба на споразумение, за оня момент, когато Земята минава през онова място със скорост тридесет километра в секунда, през което е преминала точно преди една година. Този момент вече е отминал, или едва предстои тази година, къде така, къде иначе — не знам. Но не е и важно. Важен е знакът, който показват часовниците. Можете ли да ми следвате мисълта още? Правилно. Така че бих искал да насоча любезното ви внимание към условните знаци. Най-значителното дело на френската революция е било създаването на метъра. Създаването на онзи условен знак, който е привел към общ знаменател амбулантния търговец, астронома и кантонера. Какво е метърът? Едно парче разстояние, от тук до тук. Какво е годината? Едно парче време, от тук до тук. Полезни, но произволни условни знаци. От последния вече остават само секунди и слагат граница на размишленията ми.

Но вие сте културни хора и може би още не сте толкова пияни, та да има нужда от дълги обяснения. Що се отнася до мен, мога да ви уверя, че съм трезвен с такава сигурност, с каквато мога да твърдя, че точно в полунощ е краят на годината.

А това, заради което държа този малък тост «про домо», заслужава много повече внимание, отколкото личи да му отдавате. Моля ви да се концентрирате за момент, след малко ще се изясни защо смятам за толкова важни иначе простичките в основата си думи. Вие, мои вътрешни сътрудници — поне що се отнася до господата, — не сте единствени по рода си, но сте мои другари в една тънка и значителна работа. Тя ни свързва до такава степен, че ми дава право и на известни субективни изявления. Та в този смисъл бих искал да наблегна пред вас, които работите с дузини мерки и стандарти, да внимавате, много внимавайте. Всичко това са само условни знаци, с други думи — илюзии. Удобни, за да подходим с тях към същността, но никога не са адекватни на нея. Който много ги използува, с течение на времето става склонен да преувеличава значението им. Това още не е чак толкова голяма беда. Бедата започва тогава, когато забравите, че сме ги избрали произволно, за да можем да се разбираме един с друг. Годината като единица време сама по себе си не означава нищо. Става само за да има нещо, под което и аз, и ти, и той да разбираме едно и също. Откакто сме хора, живеем в света на условните знаци.

Но стигнахме в епохата, в която информацията ни засипва и вече трябва да създаваме условни знаци, за да можем да съхраняваме, систематизираме и използуваме милионите познания, обхванати в условните знаци. Опасността става все по-голяма. Още прачовекът е знаел, че щом има понятие, трябва да измисли за него условен знак. Ако изречеш или изпишеш знака, се появява понятието. А един ден знакът се превърнал в самото понятие и се родила вярата, магията, фетишът. Човекът станал роб на илюзиите. Облякъл дрехи, защото му било студено, и решил, че голотата е срамна. Да продължавам ли? Защо? И без това го знаете. Но опасявам се, че не го съзнавате достатъчно добре. И ще дойде ден, когато свещените книги ще се състоят от перфоленти и перфокарти, хората ще се кланят пред тях, ще ги обожават, а вече никой няма да си спомня каква програма крият дупките…

Някъде започна да бие камбана, сменящите се остри и дълбоки звуци проникваха между дърветата на парка, през затворените прозорци, през стените и объркано се лутаха из стаята. Не знаеха към кого да се обърнат.

Давид направи пауза, колкото да си поеме дъх, учтиво пропусна новите гости, изчака, докато се настанят по ъглите, после вдигна чашата си:

— Честита Нова година на всички!

Чукнахме се, изпихме шампанското, след това последва един неловък момент. Жу ме целуна в устата, Робинзон пък искаше да целуне Етел, но момичето се извъртя сякаш случайно и Робинзон уцели само ухото й. Давид стоеше на средата с празна чаша в ръка и се кискаше неприкрито. Робинзон се изчерви и не се опита повече, дори не подозираше, че е станало нарочно. И аз не бих го повярвал, ако Давид не се радваше толкова безочливо открито, в погледа със сигурното съзнание за притежание. Интересно дали изпитва същото удоволствие и когато хване за ушите някоя нова елементарна частица?

Жената, стар хитрец на говеждия пазар, беше свикнала с това, че да се пазари, да се печели, да се лъже е нужно безизразно лице. Робинзон, приятелю, къде остана математиката ти?“

Страх ме е. По-добре ще е да не продължавам да чета.

„— Нула часът и една минута. Новата година се роди — каза Давид, преди тишината да бе станала осезаема. — Време е да прережем пъпната й връв. Бих искал да ви покажа нещо. Да не си мислите, че мога само да плямпам. Това, което ви казах преди малко, го казах извънредно сериозно. Нещо повече, мога и да го докажа. Позволете ми, да ви покажа Мод — паяка-чудо. Елате с мен.

И ние безмълвно го последвахме.

Минахме през около три еднакви стаи, докато стигнахме до една, различаваща се от останалите, здрава дъбова врата. Отново измъкна само ключ и три пъти го превъртя в бравата, докато вратата се отвори. В този момент ми напомняше за тайнствените, мистични учени от романите на Уелс и от това изтрезнях, но ми се струва, че и останалите също. Макар че може и просто необичайното време и трепетът от очакването да ни бяха докарали дотам. Може би ще бъде по-добре, ако просто опиша станалото след това, без никакъв коментар. Дори и така не е съвсем сигурно, че ще бъда поне приблизително толкова точен, колкото Робинзон, ако беше на моето място.“