А ако лъжа? Ако заблуждавам окото на камерата, дивия обектив, за да видя филм за себе си, който на мен да ми харесва? С което после да залъгвам самия себе си?

Когато плача, плача пред себе си. Ако се дебна, плача за публиката, не плача откровено. Невъзможно е да се установи кога човек е искрен и кога преиграва. Човек не прави комедии само когато се предава. Всичко останало е поза; излишна или необходима, непринудена или възприета по необходимост поза. Без тях няма събуждане, работа, обществен живот, любов, заспиване. Умиращият, ако е в съзнание, дори когато умира, позира. Търси последни думи и благородно държане към опечалените: след дълго и понесено с търпение страдание…

Модерният режисьор се е захванал с безнадежден и глупав експеримент, като е пратил въображаемия си режисьор с дивата му камера като провокатор в пустинята, като садист-спасител в джунглата и като безстрастен погребален агент сред обречените на смърт. Заснемаше пози, повечето от които бе измислил сам.

Все пак постигнал толкова, че да се съглася: без пози е невъзможно. Дори и да съм сам. Защото, ако не позирам пред себе си, тогава ще трябва да понеса това, че Етел мълчеше, Алберт изобразяваше параван, а Давид отиде и по-надалеч. Че клетката ме е хванала и ни навън, ни навътре. Тогава ще трябва да понеса факта, че не съм нито важен, нито необходим. Дори и да съм преживял всички. Та нали дори и тази единствената, тази последната възможност не е моя заслуга, а на случайността!

Но ако приема всичко това, ако всичко е вярно, тогава защо да правя по-нататък дори и една-единствена стъпка? Нека си вегетира растителността, аз не копнея за растителен живот. По-скоро ще се откажа като от нещо напълно излишно. Ако все пак има бог, нека започне отново с едноклетъчното. Следващия път може би ще има по-голям успех.

Имам морфин в изобилие, имам и коняк. Те са най-целесъобразните и успоредно с това най-малко неприятните. Щом реших това, въздъхнах с облекчение. Натиснах цигарата в пепелника, станах, минах в кабината и спрях прожекционния апарат — филмът отдавна бе свършил. Внимателно изгасих лампите, защото човек не трябва да оставя по възможност безредие след себе си. (А това не е ли поза?)

Вън вече се бе напълно свечерило, от дъжда нямаше и следа. Небето се спускаше над мен чисто и черно. Изгряла бе и Луната, пръскайки спокойна, сребриста светлина. Може би и затова не го бях забелязал веднага, а едва след като придърпах зад себе си вратата.

Над дърветата, немного далече, но на неопределено разстояние в тъмнината, висеше космически кораб. Точно такъв, каквито са по филмите и илюстрациите на научнофантастичните романи. Огромното му тяло с форма на леща или диск — или както се изразяват модерно — чинийка, беше заобиколено от дребни, къси, синкави лъчи, сигурно пламъците на газа, излизащ от дюзите на двигателите.

Каквото и да кажа за онова, което почувствувах, не би било вярно. Сигурно нищо не съм почувствувал освен изумлението и осъзнаването. Всъщност това осъзнаване живееше в мен, откакто бях обиколил библиотеката и напразно бях търсил обяснение за всичко това, което се бе случило: нахвърляната върху хартията мъдрост не ми беше дала съвет. Оттогава го въртях у себе си, но да го изразя, да го формулирам още не бях успял нито веднъж. Едва сега намерих думи, когато видях над себе си това превозно средство, което толкова пъти си бяхме представяли, но досега нито веднъж не бяхме реализирали. Страшно прости думи, чудно, че не бях попаднал по-рано на тях. Беше всичко на всичко следното:

— Възможно е неочакваното и трагично унищожаване на човечеството да не е било необходимо. Но дали не му е било дошло времето?

— Робинзон, излезте!

Гласът въпреки повелителното съдържание на изречението звучеше в изявително наклонение. Нито силен, нито слаб; не заповядваше и не заплашваше. Мъжки глас, но и това не беше съвсем сигурно.

Не помръднах. Добре знаех, че се съпротивлявам без смисъл и цел. По същия начин можех да отида и при тях, дори имах повече причини да го направя. Корабокрушенецът също не се крие в пещерата, щом види пушек на хоризонта. А лесно може да се случи корабът, който се приближава, да се окаже пиратски. Аз обаче избрах бягството. Водеше ме инстинктът, и то — по-тъмната му страна: този на криещото се в бърлогата си животно, на бягащия от непознатото звяр. Изтичах в убежището си, заключих вратите, задръстих коридорите. Сгуших се в стаята си и затреперих.

Треперех от страх и от това, че ще си заминат, преди да сме се срещнали.

Отдавна бях забравил за морфина. Почувствувах облекчение, когато отвъд заключената врата, откъм входа дочух шум. Разместваха мебелите, значи бяха преминали през вратата и сега отстраняват барикадата. Не бързаха особено, но шумът се дочуваше все по-близо. Ей сега ще бъдат тук.

— Робинзон, излезте!

— Няма. Страх ме е.

— Нищо няма да ви направим, Робинзон.

— Защо да ви вярвам? Дайте гаранция.

— Излишно е да се съпротивлявате. Този факт е гаранцията.

— Откъде да знам? Твърде много мъртъвци има около мен, а не знам от какво са умрели.

— Вие сте жив, Робинзон.

Какво да отговоря на това? Не знам кой стои пред вратата ми, иска ми се да му се хвърля на врата, а треперя от страх. Гласът му — сякаш говори машина. А не говори машина, бих могъл да се закълна!

— Откъде знаете името ми? Не е написано на вратата!

— Робинзон, отварям вратата.

Какво да направя? Да го пусна? Щом е дошъл дотук, така и така ще влезе… Вече бях извадил револвера, револвера на директора — любител на манекени — създателю, колко отдавна беше! Стисках го трескаво. Шест патрона има в него, надали ония вън са повече. Гласът, който се обаждаше, беше само един и винаги един и същ.

Прокрадвах се на пръсти до вратата, обърнах ключа и както в киното, държейки оръжието пред себе си, отскочих назад, зад прикритието на гардероба.

— Отворено е! — извиках.

Вратата се отвори веднага. Пред нея стоеше само един човек. Човек със среден ръст и на средна възраст, с неопределено лице. Може би бледността му беше единственото, което правеше впечатление. Носеше тъмносин, закопчан догоре костюм, без каквито и да е украшения и знаци; можеше да бъде както цивилно, така и униформено облекло. Нямаше джобове, а и в ръцете на човека не забелязах оръжие или нещо друго. Стоеше на вратата и ме гледаше. Без усмивка или гняв. Само ме гледаше.

— Хвърлете револвера, Робинзон. Нямате нужда от него.

— Кои сте вие и откъде сте дошли?

— Хвърлете го.

Това, че беше без оръжие и имаше обикновена човешка форма, отчасти ме успокои, отчасти ме направи подозрителен.

— Първо отговорете — казах.

В ръката си почувствувах слаб удар и револверът изпадна. Ударът не беше болезнен, само пръстите ми изтръпнаха и изтървах оръжието. Няколко минути по-късно кръвообращението в тях се възстанови, сякаш нищо не се бе случило.

— Елате с мен, Робинзон.

Обърна се и тръгна по коридора, без дори и да се усъмни в това, че ще го последвам.

Съпротивата ми — която и без това нямаше много смисъл — се сгромоляса за части от секундата. Осъзнах, че дори и с револвер съм по-беззащитен от него.

Тръгнах подире му. Какво друго можех да сторя?

Пред сградата стоеше превозно средство с неясно предназначение, празно. Седнахме в него. Той включи двигателя и превозното средство се вдигна във въздуха. Беше хеликоптер, без винт. Сигурно работеше с реактивни двигатели, въпреки че не долових нито звука, нито пламъка на газовата струя. Прелетяхме непосредствено над гората, после над покривите на сградите, в посока към центъра на града. Пътят ни отне само няколко минути.

Космическият кораб стоеше на главния площад на града, където се провеждаха празничните митинги и манифестации. След нощното си сияйно появяване на трезвата дневна светлина се оказа по-обикновен, отколкото си мислех. И по-малък. Металното му тяло беше проядено на черни петна от топлината и студа, от изпитанията на космоса. Стоеше на четири пружиниращи крака, подобни на израстъци, също като нашите лунни сонди. Качихме се по стълбата, другият все още напред, аз все още след него, и той продължаваше да не се съмнява, че го следвам.