Не бях минал и сто метра, когато си спомних за фонтана, и обърнах. Водата се лееше от гърлата на хидрите със същия хладен, кристален блясък, както сутринта. И сега преливаше през ръба на шадравана, вливаше се в страничната улица и изчезваше във вратата на дрогерията. Останалият й път можеше само да се предполага.

До фонтана се търкаляха старите ми дрехи. Никаква нужда нямах от тях, но ги вдигнах и хвърлих в колата.

По улиците, по площадите, по континентите се въргалят достатъчно безстопанствени дрехи. Не изпитвах никаква нужда и моите да бъдат сред тях.

„Бедният Робинзон е голямо магаре, но е щастлив и аз му завиждам. За щастие, само в моменти на слабост. Сигурно е ужасно да живееш като него. Слава богу, не приличам на него. И въпреки всичко един господ знае какво бих правил без него? Ако в някой тих час подхвърлех темата на Давид, какво би казал? Би разрошил косата си с дясната си ръка и би изсъскал: «Робинзон е онази гърбица на гърба ти, мойто момче, без която ще имаш комплекс за малоценност.» На мен обаче все ми стига дотолкова умът да не сервирам провокиращи топки на Давид, защото знам, че ги връща къси и ще има да препускам към мрежата…“

Изгубил съм нишката… Нямам календар… Не след дълго се сетих, че бях ходил в библиотеката. Много четях — ах, колко напразно! — и забелязах, че се стъмва рано. Край на лятото?

Листата на дърветата не опадаха. Дори и не пожълтяваха. Короните, упорито свежи, седяха, украсяваха клоните, тревата стърчеше като гора от копия и се навеждаше под стъпките ми само докато не си махнех крака от нея; след това се изправяше и чакаше. Какво?

Растителността лъже. Напоила се е със съдбоносния еликсир и сега предизвиква календара на дуел. Ще загуби. Напразно ще зеленее, когато падне снегът: дъхът й ще замръзне, тя също ще бъде мъртва, красив зелено-бял мъртвец. Да умре, така й се пада. С какво право, с какво право…

Отново плача. А наистина всичко това е нищо… Само дето бих искал да знам коя дата сме днес… Но вече и в месеца не съм сигурен… Кога съм сбъркал?

Затворникът, когато го затворят, драсва една черта на стената на затвора. Щом мине седмица, я задрасква. Дори и в траещата година самота знае колко го дели от освобождението. Даже и осъденият на смърт брои дните. Събира си ги за опрощение на греховете, за оня свят. А пък аз съм забравил да броя… Но нали аз съм свободен. Мога да отида, където си поискам. Ако ми хрумне да събера на един куп всички водородни бомби на света и да ги взривя едновременно, никой не може да ме възпре.

Но точно това е страшното!

И всъщност винаги съм го знаел, винаги съм го броил: днес, вече една седмица, днес — две седмици, днес — три…

Кога съм сбъркал?

Ако трябва да бъда откровен, трябва да си призная, че доста скоро. Ала с напрегнати упражнения на паметта, с припомняне на програмите си успях да възстановя реда на дните. Веднъж, два пъти, може би и три пъти. След това дойде един ден, когато не успях. Дните се сливаха и само някой закотвен спомен се люшкаше по течението: появяваше се къде с една вълна по-насам, къде с една седмица по-нататък!

Пък и все едно е кога и защо съм сбъркал. Каква нужда имам аз от календар? Отминалото, броя не броя, вече го няма. Предстоящото не е важно, от времето се интересува само онзи, който планира нещо, който чака някого и който се готви да умира. Аз нямам планове, не очаквам никого и не се готвя за смъртта. Нямам договор нито с бога, нито с дявола, нито с календара, за който да се караме. Щом съм се развил от унищожението, а нямам възможност да давам нов живот, тогава съм излишен. Не знам дата, която да ми обещава освобождение.

След това, в един момент на трезвост, натиснах копчето на кварцовия си часовник и часовникът ми показа точно датата. Няма що, дори и в древните векове календарите са били издълбавани в камък. По-трайни са — а по-издръжливи ли са — от нас.

Скоро ще бъде есен. Дори и листата да не пожълтеят. Слънцето вече е ниско, по-късно изгрява, по-рано залязва. Вятърът е подсладен, а прахът, който вдига — и с който така съм свикнал вече, — понякога оцветява мъглите привечер… Крача сред червени и сини, и сиви пари. Ако крача. Вмъквам се в къщата си и чета. По цели дни оставам в леглото, чета. След това ми идва наум, че ако не се движа, ще отслабна и мускулите ми ще атрофират. В такъв момент ставам — барикадата от консервени кутии със звън се разпада на атомите си — и бягам около къщата. Пет обиколки, десет, двадесет. След това отново лягам в леглото и спя или чета.

Понякога меря температурата си: от време на време ме втриса. След онова къпане във фонтана настинах. Но толкова безкрайно хубаво ми беше! По всяка вероятност бях настинал в магазина. Там нямаше слънце и в продължение на няколко часа се размотавах гол. Беше лекомислие.

Е, и какво? Друго ли щях да правя, ако нищо ми нямаше?

Разбира се, и зимата няма да е лесно. Ще мръзна ли? Това е най-малкото. Докато имам ток, ще се топля. Имам и балтон, само трябва да го взема от жилището си. Напразно бих търсил из магазините, там все още е лято, навеки, амин.

Би трябвало да събера повече храна… Картофи, зеле, цвекло, такива работи. Ако падне голям сняг, може би с дни няма да мога да мръдна оттук… Край на номадския живот. Чак пролетта! Тогава ще си посадя боб и чушки… Не така, за показ, както тази година — не даде много! — а истински, сериозно. Вече си бях набелязал парцел тук, в парка, който е най-подходящ за земеделие… През пролетта ще го разкопая…

Наистина ли е есен?! Всичко може да спре, само това не?!

А какво би станало, ако поспя зимата? Като животните? Как? Откъде да знам? Може би ако се хибернизирам. Глупости! Какво ли не му минава на човек през ума! Само да не бях толкова злочесто самотен…

„Завиждам на Робинзон. Завиждам му отчаяно, до смърт. Той винаги знае какво трябва да се направи. Винаги знае как трябва да се направи. Има принципи ли? Глупости! Има система. Има хора, които живеят добре, има, които живеят лудо — и аз например, струва ми се, макар и да не е сигурно; има — които живеят страстно. А за него животът е поредица от математически изводи. Остаряла му колата — да я смени ли, да й направи ли основен ремонт? Едната му мадама иска дете от него и се установява, че от един месец не взема таблетки? Какво е мнението на господин асистента, виновни ли са атомните физици за надпреварата във въоръжаването? Намира съответната математическа формула и замества. Където A отговаря на карбуратора, X — на аборта, а ламбда пи — на изборите следващата година. Действува според резултата, ако излезе положително цяло число — казва да, ако е отрицателно — не.“

Не, не, не! Всичко това не е вярно! Алберт лъже! Алберт е луд! Това не съм бил аз! Това не съм аз! Не искам да бъда такъв! Никога не съм бил такъв! Бях такъв, какъвто и той! Винаги съм искал да бъда като тях! Аз… Аз… Аз…

Всъщност вече е все едно.

"Не завиждам на Робинзон. Ей богу, не му завиждам. Робинзон каменното лице, съвършеният Робинзон всъщност не е и съвършен. Всичко си има, само най-важното му липсва. Дарбата за съмнение, това му липсва. Робинзон винаги е сигурен в онова, което мисли и прави.

Сигурен е в света, в реда, в себе си. Живее в рамките на твърдите си убеждения, в това е силата му. Но в това е и безкрайната му слабост, клетият. Казвам го така, от съжаление, защото е най-добрият ми приятел, другата половина на душата ми, обичам го повече и от брат. Робинзон е умен, талантлив, но никога няма да стане от него „велик човек“. Никога не може да стане откривател, защото предпоставката за творчество е непрекъснатото съмнение. Готовността за приемане обратното на всяка възможност. Е, разбира се, ако му възложат, и той ще се замисли над това. Уравнение с две неизвестни, нали. Но сам, да реши сам, че може и другояче, моля ви се! Чувам го как казва: „Грешка в изчисленията. Моля да коригирате и отново да направите сбора…“

Не аз го казвам, господи божичко, майчице мила, как бих го изрекъл, да ме погълне земята, но какво чака още, за бога, какво чака?!