Прелиствам картоните, а сърцето ми се свива — вървя по ялова почва, сред увехнали посеви. Като начинаещ Фауст търся философския камък. А какво намирам? В наше време всеки, който има известни познания по философия, може да остане в бранша… Най-простото е да се повтарят отговарящите на мирогледа велики предци. Да се повтарят, естествено, с други думи, което в повечето случаи означава по-разводнено, иначе би било плагиатство. Трябва да се твори така, че новите явления, ако вече не може да не бъдат забелязани, защото непрестанно се спъваме о тях, да бъдат вкарани в старите категории. Ако по друг начин не става, тогава — като стария, добър Прокруст. А което и така не пасва, и иначе не може да бъде напасвано, най-целесъобразно ще е да бъде опровергано. Но към опровержението е нужен аргумент, а най-целесъобразният аргумент е цитатът. И вече се е родила догмата, която се храни от цитатите и никога от фактите. Догмата, все по-откъсваща се от познанието, от което се е пръкнала, се превръща във вяра, а туй, що държи вярата жива, е неспокойствието. Цитатът никога не може да изрази цялото, а само част от него: в цитатите няма диалектика — следователно, който и да е ред от мисли, изразяващ недвусмислена позиция, може да бъде разбит с цитати, дори те да си противоречат. След което цитатите, въпреки че са от един корен, гонени от безпокойството на вярата, могат да се хванат и за косите.

Задънена улица, към която всеки ден се устремяват нищо неподозиращите като мене, за да си тръгнат обратно с ядни псувни. В общи линии малко са задънените улици с достатъчно място да се обърнеш и да излезеш с лицето напред.

Не всеки философ повтаря предшествениците си — и това е вярно. Има такива, които по свой начин се мъчат да разберат и обяснят залетелия се свят. За съжаление повечето от тях се стресват от това, което установяват — по-откровените направо се страхуват. Песимизмът им не е необоснован, а само безполезен. Какво ще ни помогне лекарят, който, подсмърчайки, плясва с ръце: господи, възпаление на апендикса! — и побягва от леглото на болния? Разбира се, лекарят знае, че апендиксът на болния трябва да се оперира. Може сравнението да е вулгарно, но не е по-вулгарно от цитатите или от предсказанията за края на света.

В началото на нашия век е имало мъдреци, които са можели да мислят и под знака на замисленото са смеели да поемат отговорност. Кризата на обществото роди своя философ, който след това се захвана да прекроява обществото. Светът и преди петдесет-сто години не е бил по-прост, най-много да е бил по-разбираем: барикадите са означавали еднозначни разделителни линии между стоящите от едната и другата страна. По-къс но нещата се объркали и барикадите трябвало да бъдат строени на зигзаг, за да може всеки нюанс да си намери мястото. Наистина по този начин враговете вече не стоя ли непременно един срещу друг, а полуобърнати, за да могат с другото си око да наблюдават третия Или четвъртия.

Мъдреците, които би трябвало да помогнат на обърканите си съвременници да се оправят в тези неща се лутали мъчително. Или вдигали черното знаме. Само че педантичността на буквоядството и пиратският флаг на анархията прикриват в края на краищата една и съща духовна импотентност.

Кой съм аз, та да отсъждам? Бих могъл да кажа: оня единствен праведник, заради когото градът заслужава милост. Но градът загина, а аз не съм толкова ограничен, та да мисля, че съм помилван за заслугите си. Напротив: ако поставя на везните мъките си, смело мога да твърдя, че със скърцащи зъби изкупувам греховете в тази огромна яма, на чието дъно се въргалям. В действителност нито греховете ми, нито заслугите ми бяха поставени на люшкащото се блюдо на везните, което е отредило кой да загине и кой да остане. Ето защо и аз не произнасям присъда над никого, само крещя и ругая като Йов на сметището. Не търся справедливост, а само малко разбиране, поне със задна дата… И тъй като нямам друга вяра освен законите на природата и нямам друга молитва освен разумната мисъл — не към твореца се провиквам и не него оплювам, а бълвам злъч и кал по онези, които би трябвало да водят богослужението по моя ритуал. Само че виното за комка е подправено, нафората е мухлясала, а тамянът е продаден на публичните домове за парфюм.

Седя сред дивизиите от имена и заглавия, подредени по азбучен ред, и се чувствувам гол и беззащитен. Не намирам сред тях поне един, който да ми каже: вслушай се в мен, съвременнико, и тръгни подире ми. А прорицателите, които, гледайки гъбовидни облаци и гумени палки, предрекоха, че играта ще има лош край, също са псували напразно: те обещаваха, че човечеството ще се самоизяде. И ако е станало така и дори и касандрите не са успели да се спасят — слаба утеха е, че са се оказали прави. Няма вече нито утешители, нито утешавани. Останал съм само аз, дето все по-трудно се боря да опазя здравия си разсъдък, но мога да заявя: ако нищо не се бе случило, рано или късно човечеството щеше да се помири със себе си. Ако нищо не се бе случило. Само че се случи.

А сега какво да правя? Да се вслушам в инстинкта за самосъхранение, да преглътна горчивата слюнка на разочарованието и да скътам „защо“-тата си за по-добри времена. Не търся мъдрост, а семена, годни за ядене. На Кандид градината донесла щастие, мене ще спаси от гладна смърт.

Изваждам от кутиите няколко дузини картони, различни справочници, сборници с полезни съвети. Чекмеджетата с мъдреците остават, наполовина изтеглени, ни вътре — ни вън, с една ръка държащи се о полицата, с един крак люшкащи се над дълбините на пода — във вечен страх, че ще паднат, ще се разпаднат.

Не изпитвам съжаление, когато излизам през стъклената врата.

Донякъде съм развълнуван и по-добре — това отвлича вниманието и прекъсва мрачния ход на мислите ми. Гледам да ме обземе наркотикът на действието.

Развълнуван съм, защото никога не съм виждал голяма библиотека отвътре. Като студент много ходех по библиотеки, но винаги съм стигал до читалнята и заемната зала. Какъв път е изминавала малката бележка-искане от момента, в който я сложа в кутията, докато извикат името ми от пулта и я видя мушната между страниците на някоя прашна книга — можех само да предполагам.

Не може да съм бил прекалено далеч от действителността, защото от какво може да се състои една библиотека? От безкрайни редове полици, една до друга и една над друга — полици етажи и полици автостради. Знаех и това, че правилата за движение между тях се поддържат с помощта на ключови числа и това се нарича десетичен ред. На пулта в заемната зала намерих една литографирана книга, съдържаща разяснения към каталозите — времето не ме пришпорваше, все щях да се оправя някак…

Заобиколих пулта и минах през люлеещата се врата, през която минават възрастните чичовци в сиви престилки, когато внасят и изнасят купчините с книги. Зад вратата обаче открих само един ръчен асансьор — явно чичовците оттук са вземали книгите и са ги пренасяли между двете страни на вратата. Разстояние само от няколко крачки — определено бях разочарован от слугите на библиотеката от моята младост. Зад ръчния асансьор започваше тесен коридор, а в края му попаднах на желязна, вита стълба…

Не си струва да навлизам в повече подробности, достатъчно е да се каже, че попаднах в същинската библиотека, която беше точно такава, каквато си я бях представял, без породената от въображението атмосфера. Мисля, че размерите ме бяха заблудили. Чел съм в пътеписи, че човешкото око не е в състояние да схване размерите на базиликата „Свети Петър“, защото, привикнало към пропорциите на построените в същия стил, но много по-малки църкви, то просто свива огромните й дълбочини и височини. В една централна библиотека положението е подобно — макар и по-безинтересно. Полиците са ужасяващо много, много повече, отколкото въображението би било в състояние да си представи, но етажите и преградните стени ги разделят на секции и погледът може да обхване наведнъж само една секция. Истинските пропорции никога не се разкриват, макар и само защото всепроникващият туризъм на нашия век е прогонен оттук, даже и мишките не са негови достойни представители. А пък библиотекарите — чиновници и чичковци — обикалят само своя парцел.