И ако все пак това звучи високопарно, трябва да си призная, че хич не ми пука. Високо уважавам художествената литература, защото имам нужда от нея, тъй както от цигарата и напитката; явно — ще предпочета по-благородната, а не лютивата или смърдящата; но се въздържам от преценката за литературната или културната стойност. А пък към преценката на другите съм най-малкото недоверчив: твърде много субективизъм има в нея. Свойствата на която и да е невидима и живееща части от секундата елементарна частица могат да бъдат определени по-точно и с по-голяма сигурност, отколкото на някой роман трилогия. Нуклеонът е такъв, какъвто е — независимо от мен; романът е такъв, какъвто го преценя. Един харесва на мен, друг на другиго, а колко струва някой шедьовър, щом и кучетата не го поглеждат?

Дори мнението ми да не беше такова, пак щях да стигна до това убеждение, седнал в каталожната зала на библиотеката. Би било смешно да взема сега да размишлявам върху това, как дървоядите или прахът ще разядат книгите, този хартиен склад на мисли, без оглед на това, благородна или бездарна книга унищожават. Още миналият век осъзна отчайващото размножаване на духовните карантини, наречени библиотеки: печатните книги се размножават много по-бързо от струпаната в тях мъдрост. Естествено, на века много му се искаше да почита книгата, очакваше морални резултати от писаното слово: вярваше, че от буквите човек ще стане по-добър. А когато се разбра, че въпреки всички усилия това не става, настъпи отчаяние. Докато епохата стигне до моето поколение, трябваше да признаем, че библиотеката е такъв вид информация, чието време постепенно отминава, тъй като повторенията в нея са твърде много и става все по-необхватна. Ала навикът ни кара да мушнем в джоб дори намерения на земята болт, ами ако потрябва някога, така че какво има да се чудя, че библиотеките с упорита последователност събират всяка хартийка, която се е сблъскала с печатарската боя.

(А какво да кажем сега за електронните библиотеки? :-) б. на Виктор от http://bezmonitor.com)

Седя в една огромна зала, която се състои само от полици, пълна е с чекмеджета, а в чекмеджетата — хиляди картончета. Докато търся в тях отговор на загадката как се сади зеле — няма страшно, иска се само търпение. Ако търся лек за това, как за известно време да забравя какво се е случило с мен — рано или късно ще намеря. Но какво могат да ми кажат тази зала, тези чекмеджета, тези картони, ако ги попитам, какво се случи с нас?

Възможно ли е все пак всичко, за което съм дошъл, да е само предлог? И всъщност съм дошъл за обяснение? Щом вече няма човек, който да ми отговори, може би е останала мисъл, която предлага отговор? Не „как“ — се е случило природното бедствие — средствата не са важни. Няма го „защо“-то. Спомням си, веднъж вече се бях опитал да дам обяснение по свой начин, осъзнал, че природата не е длъжна да дава обяснения за постъпките си; вулканът ще избухне и ще залее с лава Содом дори и ако там случайно живеят само кротки и богобоязливи хора. Вулканът не е бог, но не е и инструмент на съдбата. Той е просто едно голямо гърне, от което супата от време на време изкипява и опарва онези, които са седнали на гърнето да се греят. А между едно изригване на вулкан и сега настъпилата катастрофа разликата не е в същността, а само в порядъка. Погледнато от разстояние няколко светлинни години, дори и тази разлика става неузнаваемо малка. Ябълката, която змията ни е накарала да изядем, е била егоцентризъм. Познанието, което сме получили в замяна на безсмъртието, е всичко на всичко една заблуда: мислехме си, че светът е наш. Е, светът ни напомни, че няма такова нещо, а тъй като вече си бяхме профукали безсмъртието, той ни представи сметката и толкоз.

В сделката обаче стана грешка: аз оцелях. Въпреки че е възможно това да е било просто великодушие — при уреждането на сметката не са обърнали внимание на стотинките. Аз съм тези стотинки. Тъй като обаче аз съм тук, останал е някой, който е неспособен да се отрече от себе си, от човешката си същност и егоцентризъм — тук-там заблуда, — а той като папагал, с упорита настойчивост си поставя формулирания от съществуванието му въпрос: защо?

Защо, защо, защо…

Въпреки размишленията ми — но пък може ли да не се размишлява в подобно положение? — аз съм наясно, че не съм философ, а само един сносно смятащ физик. Освен това знам, че откакто физиката се запознава с по-скритите закономерности на природата на материята, отделни нейни представители предпочитат да поемат от областта на точните науки по далеч по-хлъзгавите пътеки на теорията на познанието. Разбирам ги, трудна работа е да изследваме законите на времето, пространството и движението, с други думи, на предпоставките за живота, без да отнесем тези предпоставки към самия живот: а в реда на предпоставките да не търсим и смисъла на живота. Неизбежно е ученият, който, за да осмисли крайното и безкрайното, е принуден да създава нова координатна система на измеренията, да не се опита да потърси в тази координатна система и мястото на човека.

За всичко това обаче аз лично, въпреки че също съм физик, не чувствувам достатъчно сили. Независимо че мога да различа причината от следствието, неизбежното от случайното, познавам механизма на взаимодействието и противодействието, никога не бих се захванал да ги приложа и за определянето на закономерностите на битието — дори и същността ми на физик да ме подтиква към това. Знам, че живото и неживото се движат от едни и същи закони, ала също така знам, че в движението на живото закономерното се допълва, но понякога се и пресича от евентуалното и затова орбитата на живото може да се изчисли много по-трудно от орбитата на някоя планета или нуклеон. Признавам, че ако продължа да насилвам сравнението, бих могъл да посоча безброй сходни черти — но у човека който е одухотворено същество, винаги остава непредвидим фактор. Древните философи са го знаели и са се съобразявали с този фактор. Физиците в повечето случаи не го знаят и затова са толкова уязвими, когато започнат да философствуват.

И аз бих бил уязвим, ако се опитам. Но няма, въпреки че кога друг път, ако не сега и тук, ще намеря по-добър повод: кой друг ще отговори на въпросите ми, ако не аз? Кой ще се пребори с надхвърлящия способностите на разума въпрос, за да го издигне — или свали? — до нивото на разума? Трябва сам — като лекар по неволя — да излекувам раната в съзнанието си, преди да е започнала да гангренясва…

(Бих могъл да кажа душа, вместо съзнание, но, по дяволите, аз съм физик, а не поп!)

Седя в залата на инвентарния списък на науката и викам за помощ. Кой ще чуе? Ако ме заболи корем, има бърза помощ. Ако спре двигателят на колата ми, ще намеря кой да ме посъветва. Никога по-рано не съм обръщал внимание, не ме е и интересувало, но сега с изненада установявам, че напразно се обръщам към специалистите по мисленето — мълчат.

У мен ли е грешката?

Сигурно и у мен. По добър човешки обичай сещам се чак тогава, когато къщата гори, когато бедата е дошла. А досега бях затънал в числа и формули. Живеех си безгрижно или вдигах рамене, ако срещнех брадатите мъдреци. Поддържах зъбите си, мускулите и хормоните си, но не се стараех особено да подредя мислите си, да ги накарам да помаршируват: леви-десни, леви-десни, кръгом, мирно, поправи се!… А сега не мога да се оправя. Чудно ли е?

За какво да се обвинявам? Не е само у мен грешката. Сега, макар и със страхотно закъснение, но все пак изпълнен с надежда, дърпам едно по едно чекмеджетата с хилядите картончета. Напразно. Не намирам такова, което да ме насочи, както аз искам. Платон ми напомня, че съм човек, Декарт — че съм мислещ човек; Маркс — че съм обществен човек. Но кой ще ми каже какво да направя и да мисля, когато съм останал последният човек?

Някогашните философи, които са положили основите преди пет хиляди или петстотин, или дори само преди петдесет години, а са достойни за уважение, както и Нютоновата механика — но далеч сме вече от Нютон. Само че във всяко поколение на съвременната механика възникват нови нютоновци, докато съвременниците философи все по-безпощадно се взират във Вселената…