В стаята бяхме тримата, а в средата — пластината. Нищо друго, никой друг.

— Етел! — изрева Робинзон и изскочи от стаята. Гласът и виковете му постепенно се отдалечаваха, докато тичаше през празните стаи.

Погледнах към Жу, на чието кротко лице бе изписано такова дълбоко изумление, каквото вероятно е имало лицето на Ева, узнала, че за една хапка ябълка я гонят от рая. Искаше ми се да й обясня, че нищо не се е случило, просто съм загубил един облог, който дори и не съм сключвал. Но с това само още повече щях да я объркам. Хванах я за ръка и я изведох от стаята.“

Когато отворих очи, първото, което забелязах, бе таванът. За разлика от прочетеното в книгите веднага разбрах къде съм: в жилището на Алберт, лежа на дивана. Ако протегна ръка, мога да докосна дневника му. Но не я протегнах.

Обаче нямах представа откога лежа така. В стаята беше светло, отвън се дочуваше силно плющене. Бавно обърнах глава настрани. Правилно предполагах: вън плющеше дъжд. Заедно с плющенето през прозорците с изпочупени стъкла навлизаше и лепкава пара. Мръзнех.

Без съмнение беше есен. Сезоните бяха останали.

Все още лежах неподвижно, с леко извита настрани глава. Мозъкът ми обаче вече работеше безпогрешно. Наистина не знаех кога съм изгубил съзнание, но знаех защо. Избягвах спомена, както болния, който почиства сам раната си с памук, натопен в спирт, обикаля по здравата кожа, отлагайки щипещата болка на докосването. Но все пак трябва да я докосне.

Всичко се бе случило точно така, както го бе описал Алберт. Аз обаче знаех само половината от него. Бих могъл да кажа, че Алберт си е въобразявал или поне силно преувеличава случилото се между Давид и Етел. Няма никакъв смисъл да се заблуждавам, особено сега, когато нито обидата, нито ревността, нито снизхождението вече имат значение. Алберт е описал факти и от тях е правил изводи. Почти сигурно е, че те са правилни. Съвсем ясно е, че са правилни.

Чудно ли е тогава, че когато ги прочетох, не можах да се овладея? Когато на човек не му остават други средства за защита, дори и сълзите, тогава бяга. Аз също не направих друго. Винаги съм оставал от отсамната страна на вратата. От наивност ли? От уважение към авторитета? Не бих могъл да кажа. Ужасът ми, когато те двамата изчезнаха зад онази врата-фантом, беше от физическо естество: страх ме бе от злополука — страх ме бе за Етел. Давид достатъчно ясно се издаде, че експериментира, че и сам още не познава точно компонентите на явлението, което предстои да покаже. Беше пил доста заедно с нас. Кой се интересуваше от това, че в експеримента може да бъде допусната и грешка? Че демонстрацията може да прерасне евентуално в трагедия?

Преминаха през вратата и не се обадиха повече. Стаята беше тъмна. След това се установи, че е и празна. Лазерът не е играчка. Пробива стомана, изправя метали. Много се бях изплашил. Викайки името на Етел, обиколих къщата на бегом; Алберт се бе свил, сякаш има само един грош и го е страх да не му го откраднат и него; а пък Жу седеше в средата на тапицирано кълбо от алкохол и не виждаше през стените му.

В този напрегнат момент, който не можеше да бъде наречен нито драматичен, нито смешен, изведнъж се отвори вратата на хола, която водеше към градината, и двамата, считани за изчезнали, влязоха през нея. Сигурно сме ги посрещнали много мълчаливо, защото Давид плесна с ръце:

— Създателю! Ама да не сте се изплашили? От един малък новогодишен фокус?

— Малко множко продължи — рече кисело Алберт, а аз изтичах при Етел и като в лоша пиеса я попитах:

— Добре ли си, скъпа? Нищо ли ти няма?

— О! — махна с ръка Етел и се отдръпна от мен. Аз обаче и на това не придадох значение, дори определено ми олекна, задето тревогата ми се бе оказала неоснователна. Повтарям, аз до края, до прочитането на дневника на Алберт, си бях останал от отсамната страна на вратата.

— Къде, по дяволите, бяхте тогава? — попитах Давид, който междувременно бе домъкнал нови чаши и бутилка вместо оставените в лабораторията и вече бе налял на всички ни.

— Я да пийнем — вдигна той чашата си. — За уплахата. И през ум не ми е минавало, че това ще бъде резултатът от демонстрацията. Не чакайте обяснение. Споменах ви, че още не съм стигнал до края на експериментите. Но нали е интересно? Прозит! — и изпи чашата си на екс.

— Но къде, по дяволите, бяхте? — повторих упорито.

— Къде може да сме били? — учуди се Давид. — В градината… — и посочи към вратата. — Та тази врата води натам, не е ли така?

Всички погледнахме към вратата. Едва сега ни направи впечатление, че е точно същата както вратата, която се бе появила на лабораторната пластина. Също такава… или може би — същата?

Давид не искаше да каже нищо повече, само се хилеше. Алберт замълча. Жу от време на време придремваше с отворени очи. Малко по-късно Етел ме помоли да я отведа вкъщи. Повикахме такси и след шумно, дори малко прекалено шумно сбогуване оставихме Давид насаме със странната му врата. Градът, далеч под нас, отвъд боровете, все още вилнееше. Когато стигнах у дома, таксиметърът показваше доста. Вече просветляваше, когато заспах.

Вратата никога повече не стана тема на разговор. Етел малко по-рядко намираше време, но това се бе случвало и друг път. През пролетта започнахме монтажа на КП реактора, след това измерванията. Давид прекарваше много време в чужбина, върна се едва за измерванията. Сигурно бе прекъснал частните си опити междувременно или ако беше, поне не споменаваше за тях. Аз не чувствувах подтик да говоря за това. Алберт също мълчеше по темата, тогава ми се струваше по същите причини. Сега вече знам, че зад мълчанието му е имало друго, нещо повече. Сега вече знам, но каква полза?

Странно, как не ми е направила впечатление онази нощ… Сякаш нарочно съм избягвал да мисля за нея. А пък ако се бях върнал, ако се бях опитал отново да я подредя у себе си, да я преживея, надали щеше да ми убегне от вниманието една зависимост, която тогава — кой знае защо — не ми беше направила впечатление.

Между момента, в който Етел и Давид излязоха през призрачната врата на лабораторията в нищото, и момента, в който по-късно се върнаха от градината през една подобна врата, ако съберем времената за очакване, търсене и безпомощност, не можеше да е изтекло повече от три-четири минути. Това ме бе успокоило тогава. Но сега, след като прочетох дневника, не бях съвсем спокоен — времето, което за мен се бе оказало всичко на всичко три-четири минути, за тях дали не е означавало доста повече? Димензиите не могат да бъдат разделяни една от друга. А ако възприетите димензии на пространството по някакъв начин са били нарушени — а вече е сигурно, че Давид ги е нарушил с така наречения си експеримент! — тогава дали това не е повлякло след себе си промяна и в стойностния ред на времето? А пък ако е станало така, невъзможно е да се избегне стоящият на последно място в списъка, но пръв по важност въпрос: Къде и с какво са запълнили времето, огромното време, тяхното време, Етел и Давид?

Не твърдя, че с този ред на мисли съм стигнал до въпроса при четенето на дневника. Но в подобна последователност и с подобен, постепенно нарастващ интензитет. А тъй като сетивата ми, съюзили се със съзнанието ми, събрали цялата си енергия, са протестирали срещу възможния отговор — по липса на друго решение, — съм загубил съзнание.

Време е да се размърдам. Въздухът е студен и лепкав, лесно мога да настина, ако вече не съм настинал. Колко сила може да ми е останала? Сигурно не много. Но поне толкова, че да се опитам посредством нея да събера нови сили. Например с това, като си направя един чай. Надявам се, че ще намеря някъде чай из кухнята. На какво ще го сваря? Колко хартия има — снимки, книги, дневникът. Ще си направя от тях хубав лагерен огън на пода на кухнята. Над него ще разположа статива за фотоапарата на Алберт, ще стане отличен триножник! Дори и да се опърли малко, няма значение. Дори да изгори заедно с него и цялата къща, пак няма. Рано или късно все ще се срути. За чайник ще свърши работа и някоя тенджера, въпреки че, ако намеря чай, защо да не намеря и чайник?